Национална художествена галерия

Националната художествена галерия (НХЛ) и Етнографският музей се помещават в бившия царски дворец, строен през 1873 г. По време на царуването на Александър БатенбергАЛЕКСАНДЪР I БЪЛГАРСКИ (Александър Батенберг) (1857–1893). Първият княз на България (1879–1886), генерал от българската армия (1879), хесенски принц. Син на принц Александър фон Хесен и на Юлия Хауке, графиня Фон Батенберг. Като офицер от руската армия участва в Руско-турската освободителна война. Отменя конституцията (1881–1883) и установява т.нар. режим на пълномощията. Застава начело на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Главнокомандващ българската армия в Сръбско-българската война (1885). Детрониран от офицери русофили, върнат на престола, но под натиска на Русия принуден да абдикира. Погребан в София в мавзолей. сградата е изцяло променена като екстериор и интериор в стил сецесион, с елементи на неорококо и барок. Представителна част е изградена през 1879 г. от виенския арх. Рупелмайер. Тя е сполучливо пристроена към западната стена на съществуващия конак от ХVІ в., възстановен през 1873 г. Тук е бил съден от турските власти Апостолът на българската свобода Васил ЛевскиЛЕВСКИ, Васил (истинско име: Васил Иванов Кунчев), Дякона, Апостола (1837-1873). Идеолог на българската националноосвободителна революция, създател на Вътрешната революционна организация и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). През 1858 става монах под името Игнатий. Участва в I българска легия (1862). Учител (1864-67) във Войнягово, Карловско, и Еникьой, Добруджа; знаменосец (1867) в четата на П. Хитов. През есента на 1867 и пролетта на 1868 е в Белград във II българска легия. С помощта на "Българско общество" предприема 2 обиколки из България – 1 дек. 1868 – февр. 1869 и май-авг. 1869. Основава първите революционни комитети. През 1870-72 изгражда Вътрешната революционна организация с ръководен център Привременно правителство в Ловеч. В проектоустава (1871) определя основната цел на освободителната борба: "с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…". На общо събрание на БРЦК (1872) в Букурещ Левски е утвърден за главен апостол в България. Получава специално "упълномощие", напуска Букурещ и продължава апостолската си дейност. От 1871 негови помощници са А. Кънчев и Д. Общи. Преустройството на Вътрешната революционна организация и създаването на революционни окръжни комитети в България са спрени от Арабаконашкия обир на турската поща (22 септ. 1872) начело с Д. Общи. Разкритията и арестите стават причина за отказа на Левски да изпълни нареждането на Л. Каравелов за незабавно обявяване на въстание в България. На път за Румъния минава през Ловеч, за да прибере архива на комитета. Остава да пренощува в ханчето на Х. Цонев Латинеца в с. Къкрина, Ловешко, където е заловен от турската полиция. Изправен пред специален съд, Левски се стреми да запази революционната организация. Осъден на смърт и обесен.. Пристройката от североизток е създадена през 1887 г. от арх. Грюнангер за жилище на новото княжеско семейство. Гипсовите орнаменти, които изобилстват по стените и таваните, са изработени в стил рококо от виенския майстор Грайс.

След Втората световна война започват да се издирват ценни картини из цялата страна. Скоро след това – 24.09.1948 г. – излиза указ за създаването на Националната художествена галерия. Тогава нейният фонд наброява едва 240 творби (живопис, скулптура, графика). Днес Националната художествена галерия съдържа колекция от над 12 000 произведения на изкуството, най-старите от които са от XVIII век. На 22.05.1965 г. правителството разрешава откриването на филиала на НХЛ за старо българско изкуство – Криптата при „Св. Александър Невски”. В тази колекция са показани етапите на развитие и основните тенденции в иконописта в България от XII до XIX век. Включено е и Възраждането с произведения на Захарий ЗографЗАХАРИЙ ЗОГРАФ (Захарий Христович Димитров) (1810-1853). Български възрожденски живописец и общественик, родоначалник на светската живопис в България, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Димитър Зограф. Учи при Неофит Рилски. Създава стенописи, икони, портрети и пейзажи. Служи си с нови живописни похвати, внася реалистични елементи в църковната живопис. Чувството за човешко достойнство и самосъзнанието му на творец и българин проличават в много автопортрети. Подписва много от произведенията си, като в сигнатурите подчертава и българския си произход. Работи стенописи в Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския манастир, в нартиката на Великата лавра "Свети Атанасий" в Света гора (полуостров Атон) и др. Изписва много ктиторски образи. Създава кавалетни портрети (Автопортрет, "Неофит Рилски", "Х. Зографска" и др.) и рисунки от натура, ратува за откриване на български училища, за български печат и книги, за българско слово в църквата., Станислав ДоспевскиДОСПЕВСКИ, Станислав (истинско име: Зафир Димитров Доспевски) (1823–1878). Възрожденски живописец, син на Д. Зограф. Роден в Самоков, но живял в Пазарджик. Живопис учил при баща си и в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва. През 1856 г. завършил и Императорската художествена академия. Завръщайки се в България, се изявил като един от най-видните живописци в епохата на Възраждането. Нарисувал около 30 реалистични портрета и голям брой икони в Преображенския и Лопушанския манастир. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 бил арестуван от турските власти. Починал в Цариград като руски поданик., Николай Павлович, Георги Данчов и др. Друга колекция е озаглавена „Съвременно българско изкуство”. В нея е представен периодът от Освобождението на България от османско владичество до днес. Започва с ранната битова и батална живопис от края на XIX и началото на XX век. Тук са изложени творбите на Иван МърквичкаМЪРКВИЧКА, Иван (Ян Вацлав) Фердинандов (1856–1938). Български живописец и илюстратор, чех по произход, професор. В България живее през 1881–1923 г. Един от създателите на Държавното рисувално училище в София (1896) и негов пръв директор. Заедно с А. Митов създава и редактира списание „Изкуство”. Най-значителни са постиженията му в битовата живопис – отразява разностранно българския селски бит: „Задушница”, „Ръченица”, „Пазар в Пловдив”. Създава портрети на видни български културни и обществени дейци – И. Шишманов, С. Заимов, С. Салабашева, автопортрети, пейзажи. Разработва сюжети из националноосвободителната борба в цикъла „Трагедията на България” („Под игото”) – „В кърджалийско време”, „Мъченици”, „Хайдути”, „Бащината глава” и др. Илюстрира творби на И. Вазов. Автор на стенописи и икони в Храм-паметника „Свети Александър Невски” и др. Творчеството на Мърквичка и педагогическата му дейност оставят ярка следа в българското следосвобожденско изкуство., Антон МитовМИТОВ, Антон Стефанов (1862–1930). Български живописец, художествен критик, историк на изкуството, общественик, професор. Брат на Г. Митов, баща на Б. Митов, завършва в Италия и е под влияние на италианския академичен реализъм. Един от основателите на Държавното рисувално училище в София; основател и редактор (заедно с И. Мърквичка) на списание „Изкуство”. Изобразява предимно български селяни в градска обстановка – пъстри костюми, шумни пазарски тълпи, провинциални градчета – „Група селяни на пазар в София”. Илюстрира в колектив „Под игото” от И. Вазов, прави проекти за театрални костюми („Към пропаст” от И. Вазов) и др., рисува стенописи и икони (в Храм-паметника „Свети Александър Невски” и др.), реалистични портрети (Автопортрет, „Радул Канели”). Автор на първия български труд по история на изкуството „Ръководство по всеобща история на изкуствата”., Ярослав ВешинВЕШИН, Ярослав Франтишек (1860-1915). Български живописец, чех по произход, един от създателите на съвременното българско изобразително изкуство, професор. Художник реалист и демократ. Създава картини из словашкия и българския селски бит. След 1897 българско по дух творчество – "Връщане от пазар", "Въглищар", "Овчар", ловни сцени. Един от първите български баталисти – "Отстъплението на турците при Люлебургаз", "Бивак пред Одрин" и др. и др. Минава през периода на 20-те години, когато се утвърждават като жанрове портретът и пейзажът. Представен е и големият разцвет на изобразителното изкуство през 30-те години на ХХ век с произведенията на известните български живописци Владимир Димитров-МайстораДИМИТРОВ-МАЙСТОРА, Владимир (Владимир Димитров Поппетров) (1882-1960). Български живописец и график. Отразява селския бит и труд, народните обичаи и празници, долавя характерните особености на българския национален тип. На фона на цветя и овощни дървета, нависнали от зрели плодове, рисува образи на селяни и селянки, предимно от Кюстендилско, олицетворение на жизненост, морална чистота и физическа красота. В творчеството си формира своеобразен националнодекоративен стил – десетки автопортрети, цикъл "Сватба", "Белят платно", пейзажи от Рим, Истанбул, много рисунки. Член на Световния съвет на мира., Христо СтанчевСТАНЧЕВ, Христо (Христо Станчев Крусев) (1870-1950). Български живописец. Един от основателите на Дружеството на южнобългарските художници (1912). Импресионистични композиции с реалистична рисунка. Влияния от символизма – илюстрира стихосбирката "Безсъници" на П. Яворов. Пейзажи и натюрморти. Демократично, хуманистично и социално творчество с принос в националната реалистична живопис – "Слугинче", "На нивата", "Пролет" и др., Дечко УзуновУЗУНОВ, Дечко Христов (1899-1986). Български живописец, академик. Президент (1976-78) на Международната асоциация за пластични изкуства. Портрети, изпълнени с артистизъм, фигурални композиции, пейзажи – портрет на К. Сарафов в ролята на Фалстаф, "Огърлицата на безсмъртието", "Агушевият конак", "Плодородие". Изящни акварели. Монументални фрески, мозайки, стъклописи. Сценографски решения с поетична метафоричност. Къща-музей в София (1996)., Златю БояджиевБОЯДЖИЕВ, Златю Георгиев (1903-76). Български живописец. Рисува композиции из селския бит, портрети и пейзажи предимно от Пловдив и околностите му – "Баба и внуче", "Овчари край село Брезово", "Зима в Пловдив", "Свинарка" и др., с ясен и точен рисунък и изчистен колорит. През 1951 парализа поразява дясната му ръка. Вторият му период се свързва с активизиране на лявата ръка. Творбите му са с характерен оригинален стил с експресивно въздействие, раздвижена фантазия и иносказателност при интерпретиране на битови сюжети – "Към кланицата", "Стълпотворение", "Нестинари" и др. и много други. В НХЛ има и отдел за чуждестранно изкуство, където се съхраняват творби на руски, португалски, италиански, холандски, испански, германски, френски, мексикански, чилийски, японски, индийски, африкански и др. творци. Класиците на българската живопис и скулптура са представени тук с най-зрелите си творби. Към галерията има и Графичен кабинет с богата колекция от български и чуждестранни графични творби. Правят впечатление имената на Рембранд, Мазарел, Гойя, Домие и др.

Националната художествена академия изпълнява ролята на национален институт за пластични изкуства със задачата да събира, съхранява и проучва произведения на българското и чуждестранното изкуство. Учредени са също така ателие за реставрация на икони и живописни творби и фотолаборатория.


Национален етнографски музей

Етнографският институт с музей (Национален етнографски музей) е държавна културна институция към Българската академия на науките (БАН). Нейната дейност е пряко свързана с развитие на етнологията и успоредно съхранение на материалните богатства от миналото на българския народ. В Етнографския музей в София се съхраняват научен архив с над 3000 архивни единици, 100 000 негатива и 5200 стари снимки и портрети. Музеят впечатлява и с библиотеката си, която съдържа над 25 000 издания, някои от които са единствени в България. Интегрална част на музейната библиотека е Специализираната библиотека. В нея се съхранява уникален по своята специфика архив – „Студии Романи”. Тя съдържа книги и други разнообразни издания, които са посветени на циганите/ромите. Националният етнографски музеи е включен в Стоте национални туристически обекта.

Етнографският институт с музей при БАН представя изключителна по богатство колекция от национални носии, ръчно изработени произведения на изкуството от бита на българина, оръдия на труда отпреди три-четири века, накити, тъкани, бродерии, типични национални изделия. Изложени са макети на български къщи и поминъка в тях, маски и костюми от празничния обреден календар на българите. Разделена на етнографски области, експозицията дава богата представа за бита, вкуса и отношението към етнокултурата на българина през годините. В колекциите му се съхраняват над 50 000 експоната от XVII–XX век от цялата българска етническа територия. Разполага с постоянна изложба. Намира се в София, в сградата на бившия царски дворец, в който дели пространство с Националната художествена галерия. През 1978 година сградата е обявена за паметник на културата от национално значение.


Други места за посещение

Сградата, в която заседава Народното събрание, също има историческо значение и е паметник на културата. Построена е през периода 1884–1886 г. в неоренесансов стил. На нейния фронтон е изписан девизът „Съединението прави силата” – ключов елемент в националния герб на Република България.

Срещу сградата на парламента е паметникът на Царя Освободител на България (1905) – руския цар Александър IIАЛЕКСАНДЪР II (1818–1881). Руски император (1855–1881) от Романовската династия, син на Николай I. Отменя на 19 февр. 1861 крепостното право поради което тя е наречена освободителна и осъществява редица др. реформи, наложени от обществено-икономическото развитие на Русия. Стреми се да разшири руското влияние над Балканите. Под натиска на широкото обществено движение в защита на българския народ след Априлското въстание 1876 на 12 април 1877 подписва в Кишинев Манифест за обявяване на Руско-турската война (1877–1878). В резултат на тази война България е освободена.. Той е изграден през 1907 г. и е висок 16 метра. За направата му са използвани мрамор, гранит и бронз. Фигурата на Александър II държи в ръката си декларацията за обявяване на война на Турция. Под нея са изобразени руските войници, тръгнали за битка. Сред най-важните фигури са тези на Николай НиколаевичНИКОЛАЕВИЧ, Николай Старши (1831-1891). Руски велик княз, син на император Николай I и брат на император Александър II, ген.-фелдмаршал. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 е главнокомандващ руската армия, действаща на Балканите., брат на императора, генерал СкобелевСКОБЕЛЕВ, Михаил Дмитриевич (1843–1882). Руски генерал от пехотата, генерал-адютант. През Руско-турската освободителна война (1877-1878) се отличава като командир при първата и втората атака на Плевен и в боевете при Ловеч и Шейново. Има заслуги за военното възпитание на българските опълченци., генерал ГуркоГУРКО, Йосиф Владимирович (1828-1901). Руски военен деец, ген.-фелдмаршал. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 му е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влизало и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът след преминаването на р. Дунав при Свищов се отправил на юг, освободил редица селища, стигнал до Търново и оттам се прехвърлил през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим, водил бойни действия при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник бил принуден да отстъпи към Стара планина и се установил на Шипченския проход. След като укрепил позициите на Шипка, му било поверено командването на руските войски, които водели боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Г. поел ръководството на руската армия по прехвърлянето и през Арабаконашкия (дн. Ботевградския) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 се озовал в София. След това Г. освободил Пловдив и превзел Одрин. Със своето бойно майсторство допринесъл изключително много за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорил подписването на Санстефанския договор 1878. и граф ИгнатиевИГНАТИЕВ, Николай Павлович (1832-1908). Граф, руски ген., дипломат и виден славянофил. От 1864 до 1877 бил руски посланик в Цариград. Чрез непосредственото си застъпничество пред Високата порта изиграл голяма роля за успешния край на църковно-националната борба на българския народ. След жестокото потушаване на Априлското въстание 1876 И. станал един от главните инициатори за свикването на Цариградската конференция 1876-1877; участвал дейно в нейната работа и настоявал енергично за изработване на реформи в полза на българския народ. Бил натоварен от руското правителство с важна дипломатическа мисия пред правителствата на западните велики сили с цел да неутрализира тяхната намеса в случай на война между Русия и Османската империя. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 бил включен като съветник в Главната квартира на руската армия. В края на 1877 бил изтеглен в Санкт Петербург. По поръчение на император Александър II бил натоварен като първи делегат на Русия да води преговори за сключване на мира с Османската империя. Поради разногласия с руския канцлер княз А. М. Горчаков И. не взел участие в Берлинския конгрес 1878.. В долната част на паметника са пресъздадени три исторически момента от борбата за освобождението на страната: битката при Стара Загора и опазването на Самарското знаме, подписването на Санстефанското споразумение (март 1878) и заседанието на Великото народно събрание в Търново през 1879 г.

На запад се намира сградата на Българската академия на науките, създадена през 1869 г. На изток е Софийският университет „Св. Климент Охридски”, чиято централна сграда представлява архитектурна забележителност. Това е първото висше учебно заведение в България, създадено през 1888 г. и построено през 1925 г. с лични средства на братята Евлоги и Христо ГеоргиевиГЕОРГИЕВИ, братя: Евлогий (1819-97) и Христо (1824-72) (Евлогий и Христо Георгиеви Недеви). Български общественици, търговци и банкери. Основатели на Добродетелната дружина. Евлогий Георгиев прави крупни дарения, завещава имуществото си, от което 6 млн. златни лева за построяване на Висше училище в София.. Техните статуи красят парадния вход на университета.

Руската църква „Св. Николай” се вижда отдалеч с острия си позлатен връх. Около големия купол симетрично са разположени още четири позлатени купола. Тя е строена през периода 1912–1914 от руски емигранти в България в стила на московските църкви от XVII в. Екипът от архитекти, който я изгражда, е работил и при строителството на Храм-паметника „Св. Александър Невски”. В нея има чудесна майоликаИталиански фаянс от Ренесанса със сравнително едрозърнест лом, повлиян от испано-мавританската керамика (името идва от остров Майорка). Известни са италианска майоликова живопис (портрети, художествени декорирани чинии, пана) и скулптури., икони в руски стил, сред които впечатление прави прецизното копие на иконата на св. Николай Чудотворец от Киевско-печорската лавра.

Площадът около Централните хали е богат на забележителности. Халите (1911) са покрит пазар от началото на века. Тук се намира джамията Баня баши (1576). Тя е единствената функционираща в столицата. Проектирана е през 1576 г. от турски архитекти, които са проектирали и Синята джамия в Истанбул. Името й е заимствано от намиращата е наблизо баня – Баня баши означава „много бани” на турски. Първите минерални бани са построени от римляните.

В близост са разположени още римски руини и Синагогата (1909). Тя е една от най-големите в Европа, като може да побере повече от 1000 души. Построена е в испано-арабски стил.

В подлеза на ЦУМ се намира църквата „Св. Петка Самарджийска” (ХV в.). В нея според една от хипотезите е бил погребан Васил ЛевскиЛЕВСКИ, Васил (истинско име: Васил Иванов Кунчев), Дякона, Апостола (1837-1873). Идеолог на българската националноосвободителна революция, създател на Вътрешната революционна организация и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). През 1858 става монах под името Игнатий. Участва в I българска легия (1862). Учител (1864-67) във Войнягово, Карловско, и Еникьой, Добруджа; знаменосец (1867) в четата на П. Хитов. През есента на 1867 и пролетта на 1868 е в Белград във II българска легия. С помощта на "Българско общество" предприема 2 обиколки из България – 1 дек. 1868 – февр. 1869 и май-авг. 1869. Основава първите революционни комитети. През 1870-72 изгражда Вътрешната революционна организация с ръководен център Привременно правителство в Ловеч. В проектоустава (1871) определя основната цел на освободителната борба: "с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…". На общо събрание на БРЦК (1872) в Букурещ Левски е утвърден за главен апостол в България. Получава специално "упълномощие", напуска Букурещ и продължава апостолската си дейност. От 1871 негови помощници са А. Кънчев и Д. Общи. Преустройството на Вътрешната революционна организация и създаването на революционни окръжни комитети в България са спрени от Арабаконашкия обир на турската поща (22 септ. 1872) начело с Д. Общи. Разкритията и арестите стават причина за отказа на Левски да изпълни нареждането на Л. Каравелов за незабавно обявяване на въстание в България. На път за Румъния минава през Ловеч, за да прибере архива на комитета. Остава да пренощува в ханчето на Х. Цонев Латинеца в с. Къкрина, Ловешко, където е заловен от турската полиция. Изправен пред специален съд, Левски се стреми да запази революционната организация. Осъден на смърт и обесен.. Еднокорабната църква красиво контрастира с модерния облик на съвременния столичен център. Различават се три пласта стенописи. Църквата е полувкопана в земята, тъй като по време на турското владичество е било забранено височината на църквите да надхвърля „един турчин на кон”. Тя е изградена на старо култово място и под нея са разкрити римски гробници.

Националният дворец на културата е функционален комплекс, намиращ се в центъра на София. Сградата е построена през 1981 г. в чест на 1300-годишнината на Първото българско царствоСъздадено през 680 г. Официално признато от Византия през 681 г. Пръв владетел – хан Аспарух. Столица – Плиска. При цар Симеон I премества столицата във Велики Преслав. През 1018 – българските земи падат под византийски иго. През IX–X в. първото българско царство е сред най-силните държави в Европа и най-големият славянски културен център.. В сградата има 13 зали и 55 конферентни помещения с капацитет от 100 до 4000 места. Тя разполага с над 15 000 кв. м изложбена площ. В НДК има възможност за провеждане на различни мероприятия – конгреси, конференции, концерти, кинопрожекции, изложби и изложения.


Паметници

Паметниците на София са много. Паметникът на Апостола на свободата Васил Левски (1895) е издигнат на лобното му място. Руският паметник се намира на запад от центъра на града и е посветен на руския цар и падналите руски воини в борбата за свободата на България. Докторският паметник е издигнат в чест на загиналите лекари от руската армия и се намира в градината зад Народната библиотека. Паметниците от социалистическо време са интересно свидетелство от миналото на страната – това са Паметникът на Съветската армия – на юг от Софийския университет, и Паметникът на свободата в най-източната част на Борисовата градина. Паметникът на създателите на българската азбука св. св. Кирил и Методий се намира пред Народната библиотека. На пресечката на булевардите „Патриарх Евтимий” и „Васил Левски” е поставен паметникът на Патриарх ЕвтимийЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ (ок. 1320/1330 – началото на 15 в.). Български патриарх (1375-93), книжовник. Ученик на Теодосий Търновски; последовател на исихазма. Оосновава манастира "Света Троица" край Търново. Отдава се на книжовна работа. Полага основите на Търновската книжовна школа, чиито традиции оставят трайна следа в българската, сръбската, румънската и руската литература. След избирането му за патриарх развива широка църковна, обществена и литературна дейност. В отсъствие на цар Иван Шишман Евтимий Търновски организира и насърчава защитниците на обсаденото Търново. Заточен от турците вероятно в Бачковския манастир. Извършва правописно-езикова реформа. Литературното му дело е връх в развитието на старобългарската литература; жития на свети Иван Рилски, света Петка (Параскева) Търновска, похвални слова, послания, преводни, литургични и др. съчинения., книжовник и духовник от края на XIV в. На площад „Славейков” през пролетта на 2000 г. е изграден паметник на двамата бележити български писатели, поети и общественици – баща и син Петко и Пенчо СлавейковиСЛАВЕЙКОВ, Пенчо Петков (1866-1912). Български поет. Син на П. Р. Славейков. Следва философия в Лайпциг 1892-98. Активно участва в редактирането на списание "Мисъл"; централна фигура в литературния кръг "Мисъл". Умира в изгнание в Италия. Обществено-политическите и естетическите му възгледи се оформят под противоречивите влияния на възрожденския демократизъм, реализма на руската класическа литература и българското народно творчество, на немската философия и психологизма на индивидуалистичната естетика. Стреми се да разшири кръгозора на българската литература, да я европеизира, като я обогати идейно, тематично и художествено. Идейно-емоционална същност на най-значителните му творби е хуманизмът. Във философските си поеми възпява вечните общочовешки стойности. Майстор на кратки лирични – "Сън за щастие", и епични – "Епически песни", "На Острова на блажените", творби. Разработва мотиви и от народното творчество. В поемата "Кървава песен" – опит за национална епопея, пресъздавайки трагизма на Априлското въстание, се стреми да разкрие философията на българската история. Превежда творби от немски поети.. Пред сградата на Операта се намира паметникът на Александър СтамболийскиСТАМБОЛИЙСКИ, Александър Стоименов (1879-1923). Деец на Българския земеделски народен съюз, един от учредителите му през 1899 в Плевен. През 1905 изработва първата програма на съюза, която доразвива след I световна война. В основата и лежат аграризмът и съсловната теория. Противопоставя се на измененията на Търновската конституция (1911) и участието на България в I световна война. За антивоеннна дейност е касиран като народен представител, арестуван и осъден на доживотен затвор (1915). На 25 септ. 1918 е освободен и заедно с други народни представители изпратен при въстаналите войници, за да спре настъплението им към София. Подкрепя действията на Р. Даскалов. Обявен за председател на Радомирската република. Многократно министър (1918-23). Като министър-председател (7 окт. 1919 – 9 юни 1923) подписва Ньойския мирен договор, участва в международни конференции, посещава официално Великобритания, Франция и други европейски сили с цел извеждане на България от международната и изолация и привличане на европейски капитал към българската икономика. След Деветоюнския преврат е убит по жесток начин във вилата му край с. Славовица, Пазарджишка област., един от учредителите на БЗНС и министър-председател (1919–1923) на България.

Множество бюстове на народни будители, възрожденци, поети, писатели и революционери красят алеите на Борисовата градина.


София

Столицата на България е разположена в Софийското поле на 550 метра надморска височина. Намира се в подножието на Западна Стара планина, планините Вискяр, Люлин, Витоша и Лозенската планина.

София е разположена на стратегически кръстопът, през който се осъществява връзката между Западна Европа (през Белград–Скопие–Пловдив–Истанбул) за страните от Близкия и Средния изток, между дунавското крайбрежие и Беломорието, от Черноморието за Адриатика. Сръбската граница (Калотина) е на 55 км, македонската граница (Гюешево) е на 113 км, гръцката (Кулата) – на 183 км, на 315 км е турската граница (Капитан Андреево) и на 324 км – румънската при Русе. София е свързана чрез международни пътища и въздушни линии с европейските столици и със Средния изток.

В Софийското поле има железни руди, строителни материали (пясък, чакъл, ломен камък, варовик, глини) и лигнитни въглища. Хидроминералните ресурси на територията на София заемат значителен дял от тези на страната (15 находища с общ разход на минерална вода 130 литра/секунда). Най-много те са в днешния център – край старата минерална баня, около президентството, в кварталите Лозенец, Горна баня и Княжево. Температурата им варира от 21°С до 42°С, съдържат множество йони и соли.

През територията на София текат няколко маловодни реки. Техните легла в границите на града са коригирани. По-големи са Искър, Владайска, Перловска, Суходолска, Слатинска, Боянска, Бистришка, Банкянска. В близост до града се намират Панчаревското езеро и язовир „Искър”.

Специфичните черти на умереноконтиненталния климат тук се определят от влиянието на три основни фактора: радиационен, циркулационен и физикогеографски. Средната температура е 10,5°C.

С указ на княз ФердинандФЕРДИНАНД I Сакс-Кобург-Готски (1861-1948). Германски принц, български княз (от 25 юни 1887) и цар (22 септ. 1908 – 3 окт. 1918). Син на княз Август, австрийски генерал, и на княгиня Клементина, дъщеря на френския крал Луи Филип. През 1893 сключва брак с княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска. След провъзгласяване независимостта на България през 1908 Фердинанд I е обявен за цар. Повторно сключва брак с Елеонора фон Рейс Кьостриц. До 1912 се стреми да бъде в добри отношения с руско-френския съюз; търси доброжелателството и на Великобритания, Австро-Унгария, Италия. През 1913-15 под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който България се присъединява (1915). По време на царуването му България претърпява 2 национални катастрофи – в Междусъюзническата война 1913 и в I световна война 1914-18. Абдикира на 3 окт. 1918 в полза на сина си Борис III. До смъртта си живее в гр. Кобург, Германия, и получава пенсия от германското правителство. от 24 април 1900 г. е решено столицата да има собствен знак (герб), който да бъде поставен на общинския печат и на знамето, което се издига над Градския съвет. Повод за разпоредбата е било предстоящото участие на България във Всемирното изложение в Париж през 1900 година. Негов автор е Харалампи Тачев. Гербът на столицата е разделен на четири части. В горното ляво поле е поставен образът на Улпия Сердика – зает от антична монета, за да подскаже старото име на София – Сердика. В горното дясно поле е църквата „Св. София”, от която столицата е заимствала сегашното си име. В долното ляво поле е Витоша; в долното дясно – златен балдахин, под който е изобразена статуята на Аполо Медикус като персонификация на минералните извори във и около София. Този сюжет също е зает от антична монета. В средата е разположен щит, в чийто център има лъв и по-малък щит. Мотивът е свързан с историческия факт, че София е приемница на старата столица Търново. Над герба е разположена крепост с три кули, която символизира трите планини, заобикалящи града, и също така изобразява крепостна стена, обграждаща София по време на римската епоха. Под герба е изписан девизът на столицата: „Расте, но не старее”. Той е поставен през 1911 година. Двата лаврови венеца са прибавени през 1928 г. по време на кметуването на генерал Владимир ВазовВАЗОВ, Владимир Минчов (1868-1945). Български военен деец, генерал-лейтенант. Брат на И. Вазов. По време на Балканската война 1912-13 е командир на 4-ти артилерийски полк. През I световна война командва 9-а пехотна дивизия. Кмет на София (1926-31). и са символ на младост, постоянство и успех.

За празник на града е определен 17 септември – Света София.


История

Със своята 7000-годишна история София е сред най-древните градове в Европа. Една от причините за заселването на древните хора тук са топлите минерални извори, които изобилстват в Софийското поле. Първите племена, населявали региона, са траките от племето серди. На мястото на някогашно неолитно селище през VII пр.Хр. те създават град, който наричат Сердика. Около 500 години пр.Хр. тук се настаняват одрисите. Те основават свое царство и включват Сердика в пределите му. Както повечето антични градове, така и Сердика е имала две основни улици – decumanus principalis (ориентирана изток–запад) и cardo principalis (ориентирана север–юг). Те са били покрити с каменни блокове. Под настилката е минавал добре изграден отходен канал, както и водопровод от глинени тръби с дължина повече от 8 км, който е снабдявал жителите на града с чиста питейна вода, идваща от Витоша.

За кратко време през IV век пр.Хр. градът става владение на Филип и сина му Александър Македонски. Едва през 29 г. сл.Хр. той е завладян от римските легиони. По време на царуването на император ТраянТРАЯН (Traianus) Марк Улпий (53-117). Римски император от 98; от династията Антонини. Присъединява Дакия и Северозападна Африка, Велика Армения и Партия. При него в днешните български земи са изградени пътища, градове покрай Дунав и във вътрешността. Опекун на Хадриан, който наследява след него властта. става център на административна област с вътрешно автономно управление, с градски съвет, народно събрание и изборни магистрати. Името му вече е Улпия Сердика в чест на императора Марк Улпий Траян. През този период се строят кули, крепостни стени, бани, административни и култови сгради, гражданска базилика и булевтерион (голям амфитеатър). По това време градът има рядката привилегия да сече римски монети.

През II в. той става център на провинция Долна Дакия и се разраства за около век и половина. Император Константин ВеликиКОНСТАНТИН I ВЕЛИКИ (Constantinus) Гай Флавий Валерий (ок. 272-337). Римски император от 306. Син на Констанций I Хлор (ок. 225-306). Възстановява единството в империята. Провежда централизация на държавния апарат. Води политика на веротърпимост. Основава новата столица Константинопол. го нарича „моят Рим”. Градът е малък по мащаб, но великолепен като градоустройствен план и архитектура, богат на развлечения и обществен живот. Започва масивно строителство с цел да бъде пригоден да изпълнява своите нови административни функции. Постепенно се изграждат обществени сгради, богато украсени с корнизи, колонади и др. При планирането е приложена римската регулационна мрежа: широки прави улици с посока север–юг и изток–запад, с каменна настилка, под която има канализационна и водопроводна мрежа. Появяват се терми (бани) и култови сгради. Разгръща се строителство и извън крепостните стени – Сердика е разположен в плодородна равнина и в околностите му се появяват множество селски вили.

По-късно християнската религия е призната за равнопоставена с останалите, изповядвани в Римската империя, и започва засилено изграждане на църковни храмове. Този процес не подминава и Сердика. Църквите се строят извън града в близост до некрополите (т.нар. градове на мъртвите), тъй като християнството все още е изповядвано от малка част от населението. Постепенно Сердика се утвърждава като значим църковен център, за което свидетелства и състоялият се през 343 г. Сердикийски събор.

Градът е завладян от Атила през V век, но е върнат в пределите на Византия скоро след неговата смърт. През V–VI в. по време на т.нар. Велико преселение на народите градът е нападан от хуни, готи и други варварски племена. Той бива разрушен от хуните през 447 г. Нов разцвет Сердика получава при император ЮстинианЮстиниан I (483–565) – византийски император от 527. За да възстанови Римската империя, отвоюва Северна Африка от вандалите, Италия – от остготите, и част от Испания – от вестготите. При Юстиниан I Византия достига най-голямо териториално разширение. Засилва императорската власт; потушава народното въстание Ника (532). Кодифицира (529–533) римското и ранновизантийското право. Управлението му се характеризира с разцвет на ранновизантийското изкуство. Издигнати са църквите "Света София" в Константинопол (днес Истанбул) и "Сан Витале" в Равена., когато е оградена с внушителни крепостни стени от камък, с кръгли (по-късно и триъгълни) кули. Части от тях могат да се видят и днес. От средата на VI в. се развива като важен административен и стопански център на Византийската империя. Той остава част от Източната Римска империя до началото на IX век.

Важен момент в историята на града е обсадата и превземането му от хан КрумКРУМ (неизв.-814). Хан (803-814), считан за родоначалник на нова ханска династия, голям пълководец. Първоначално водил политика на мир с Византия и насочил своето внимание към северозападните граници на българската държава, които били застрашени от франките. През 805 се възползвал от тяхната победа над аварите и успял да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвикало сериозно безпокойство в Цариград и през 807 император Никифор I Геник предприел поход, като стигнал с войските си до Одрин. Възползван от нарушаването на добросъседските отношения, КРУМ на свой ред потеглил на юг. През 808 се насочил по долината на р. Струма и разгромил посрещналите го тук византийски войски, а през 809 превзел Сердика (дн. София). Изплашен от неговите успехи, през 811 византийският император нахлул в пределите на България с голяма войска. Като отхвърлил предложения му от КРУМ мир, Никифор I Геник преминал старопланинските проходи и стигнал до столицата Плиска. След като взел със себе си съкровищата на българския владетел, опожарил я и потеглили назад. По пътя неговите войници ограбвали и опустошавали българските земи. КРУМ успял да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Той посрещнал византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 812, византийските войски били напълно разбити, загинал и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението КРУМ заповядал да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни била държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора бил обкован със сребро. С него КРУМ пил наздравица в чест на своята победа. През следващата година българският хан предприел нови действия против Византия. Тъй като не разполагал с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предложил на новия византийски император Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716. От Цариград последвал отказ. Византийският владетел потеглил на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпели поражение (22 юни 813). След тази победа КРУМ стигнал безпрепятствено до Цариград. Той отново предложил на византийския император мир. Но след като разбрал намерението на византийците да го ликвидират по вероломен начин, се оттеглил и започнал да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. По време на тази усилена подготовка обаче внезапно починал. в началото на ІХ в. Историческите извори съобщават, че ханът превзел града с обещания за пощада и след това избил 6000 византийски войници и множество граждани. Завладяването на Сердика от българите не е съпътствано от сериозни разрушения на крепостните стени или на обществените и жилищните постройки. Археологическите находки показват, че след като градът е превзет, в него е разквартируван значителен славянски гарнизон. Постепенно славянското население в града се увеличава. Името на града е отново променено на Средец.

Градът е обсаждан и нападан многократно от маджари, сърби и кръстоносци. България попада под властта на Византийската империя през 1018 г. и името на Средец отново е променено на Триадица. През 1186 г. отново бива върнат в пределите на възстановеното Българско царство по време на управлението на цар Иван Асен IИВАН АСЕН I (Белгун) (неизв. – 1196). Български цар (1186 и от 1190). Баща на Иван Асен II, брат на цар Петър II и на цар Калоян. Един от основателите на Второто българско царство. През 1190 разбива византийските войски в Тревненския проход, присъединява Белградска и Браничевска област (1195), освобождава Сердика (днес София) и по долината на Струма стига до Източна Македония, превзема Сяр (1196). Убит от Иванко в резултат на заговор, подпомогнат от Византия.. Името му вече е София. Причина за това е монументалната постройка на църквата „Света София”, която постепенно се превръща в символ на града. С името София (на гръцки – „мъдрост”) градът се споменава за първи път през ХІV в. в грамота, дадена на Драгалевския манастир от българския цар Иван ШишманИВАН ШИШМАН (неизв.-1395). Последният владетел (1371-1393) на Търновското царство, син на цар Иван Александър от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приела името Теодора, като на първата му жена), упорит борец против османските нашественици. Заел търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това станало причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволило да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) довело до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, ИВАН ШИШМАН дал сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362-1389). Но този компромис не дал трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник (1387) той направил опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година обаче османските турци предприели настъпателни действия против Търновското царство и обсадили ИВАН ШИШМАН в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той бил принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължил дълго. През 1393 последвало ново нападение на османските турци, в резултат на което било покорено Търновското царство. ИВАН ШИШМАН успял да избяга и известно време се укривал в Никополската крепост. През 1395 бил пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му било възпято в народния епос. (1371–1393). София е християнска мъченица, която имала 3 дъщери – Вяра, Надежда и Любов. Градът се разраства и става занаятчийски и търговски център. Строят се нови сгради и църкви в него и околността, най-известна от които е Боянската черква.

София пада под османска власт през 1382 година. В документи от онова време тя е наричана с невероятни епитети, отразяващи възхищението на завоевателя. Въпреки това турските власти бързо променят облика й. След като градът е превзет и плячкосан, крепостните стени са сринати до основи. Пътната мрежа и църквите са разрушени, а някои от християнските храмове са превърнати в джамии („Св. София”, ротондата „Св. Георги”). През ХV в. е построена най-голямата джамия в София – Бююк джамия, а по-късно е издигната и баня – Баши джамия (Джамия на голямата баня). Пътешественици, посетили София в периода ХVІ–ХVІІ в., споменават за съществуването на около 150 джамии. Строят се турски административни сгради, бани, търговски средища. За петте века турска власт София става неузнаваема. От османския период са запазени малко сгради.

Турските управници оценяват чудесното местоположение на София като кръстопът на Балканите. Градът се разширява и се превръща в занаятчийски и търговски център. През XVII век той вече е един от най-големите търговски центрове на Балканите. През XVIII век през него минава каменен път, свързващ Европа с Мала Азия. През XIX век е построена и първата балканска железница, като отсечка от прочутия „Ориент експрес”. Стратегическото положение на града го прави привлекателен и за други етноси. Появяват се венециански и генуезки колонии, заселват се арменски и еврейски търговци и занаятчии, оформят се християнски, мюсюлмански, еврейски квартали. Още през 1857 г. е основано светско училище.

След освобождението на Сърбия през XIX век Софийският санджак става граничен. Градът е нападан многократно от кърджалии, които ограбват и опустошават периодично някои негови райони.

След като настъплението на османските войски на запад е спряно, през XVIII–XIX век София губи до голяма степен стратегическото си значение и градът постепенно запада.

По време на Възраждането и националноосвободителното движение, Апостолът на свободата Васил Левски създава тук революционни комитети и счита София за един от центровете на бъдещото въстание. По ирония на съдбата след залавянето му той бива докаран именно тук, където е съден и обесен през 1873 г.

София е освободена от османска власт на 4 януари 1878 г. Първият кмет на София е Манолаки Ташев. Той управлява едва 3 месеца – от февруари до май 1878 г. поради внезапната си смърт. По негово време се поставя задачата за изработване на градски план на София. Първият градоустройствен план, известен като Батенбергов, е утвърден от княза в края на 1879 г. Съставен е от чужденци – градския инженер Амадие, инж. Прошек, инж. Копиткин и др. По онова време градът не надхвърля 12 000 жители, но благоприятното му стратегическо местоположение го прави подходящ за столица. На 4 април 1879 г. София е обявена за столица на Княжество България, като идеята е предложена от българския историк и професор в Русия Марин ДриновДРИНОВ, Марин Стоянов (1838-1906). Български историк и държавник, професор, доктор. Участва във Временното руско управление в България – вицегубернатор на София, управител на отдела за народно просвещение и духовни дела. Трудове: "Поглед връх произхожданието на българския народ и началото на българската история", "Заселване на Балканския полуостров от славяните", "Южните славяни и Византия през Х век".. На 13 юли същата година София тържествено посреща първия български княз – Александър БатенбергАЛЕКСАНДЪР I БЪЛГАРСКИ (Александър Батенберг) (1857–1893). Първият княз на България (1879–1886), генерал от българската армия (1879), хесенски принц. Син на принц Александър фон Хесен и на Юлия Хауке, графиня Фон Батенберг. Като офицер от руската армия участва в Руско-турската освободителна война. Отменя конституцията (1881–1883) и установява т.нар. режим на пълномощията. Застава начело на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Главнокомандващ българската армия в Сръбско-българската война (1885). Детрониран от офицери русофили, върнат на престола, но под натиска на Русия принуден да абдикира. Погребан в София в мавзолей.. За броени години населението се увеличава почти десет пъти, обликът на града коренно се променя, построяват се павирани улици, административни сгради, църкви, училища, градини, съвременна канализация.

Модерна и с неповторим облик София става по време на царуването на Борис IIIБОРИС III (1894-1943). Български цар (1918-1943). Син на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза, брат на княз Кирил Преславски. През 1930 се оженва за принцеса Джована Савойска (царица Йоанна), дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III. Засилва ролята на монархическата власт. Присъединява България към Тристранния пакт, но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Не изпраща евреите – негови поданици, в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир. Наследен от сина си цар Симеон II., когато се строят сгради в стил модерн, сецесион, баухаус, неокласицизъм и европейски еклектизъм. Малките улички и газовите фенери се запазват почти до Втората световна война. Американските бомбардировки през войната предизвикват разрушения в централната част на града. По това време България е съюзник на фашистка Германия. През 30-те и 40-те години на ХХ в. София е арена на работнически стачки, политически митинги и демонстрации, но и център на културата, науката и изкуството.

Промените в политическия живот след 9 септември 1944 г. дават отражение и върху облика на столицата. Строят се сгради в урбанистичен и сталинистки стил, най-известен от които е централният комплекс – Партиен дом, хотел „Балкан” и ЦУМ.

Първата електрическа крушка светва в София на 1 юли 1879 г. за тържественото посрещане в града на княз Александър Батенберг. В 1880 г. с биволски коли от пристанището в Лом идва и първата парна машина – за държавната печатница. За най-стара фабрика се сочи воденицата на Жул Вайс, разположена във внушителна за времето си 4-етажна сграда на ъгъла на днешните „Хр. Ботев” и „Сливница”. Първият телефонен разговор в София се осъществява през 1884 г. – между два телефонни апарата, донесени от млади български офицери, върнали се от Русия. Осем години по-късно се провежда и първият междуградски разговор – с Пловдив. През 1896 г. живеещият в София чех Август Шедеви вкарва в България първия автомобил. София е осветена с електричество на 1 ноември 1900 г. На 1 януари 1901 г. тръгват първите електрически трамваи, собственост на Френско-белгийското анонимно дружество, задвижвани от специална електроцентрала. В началото трамваите обаче били слабо използвани и ватманите били принудени да спират не само на спирките, но и по желание на пътника. Файтоните остават дълго време разпространено транспортно средство. През 1935 г. с 10 автобуса „Прага” се откриват първите автобусни линии. През февруари 1941 г. тръгва и първата тролейбусна линия – от спирка Горнобански път до с. Горна баня – цели 3,35 км.

Няколко ежегодни фестивала се провеждат в столицата – Фестивал на фолклора, София Мюзик Уиик, както и София Филм Фест.


Околности

В околностите на града има голям брой манастири и църкви. През Възраждането местността неслучайно е наричана Мала Света гора. Всеки желаещ може да посети Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка”, Бистришкия манастир „Св. Петка”, Кремиковския манастир „Св. Георги Победоносец”, Лозенския манастир „Св. Спас” и много други.

Панчаревското езеро е приятно място за излети на 15 км от София, в посока Боровец и Рила. По 5-километровата му дължина може да се упражняват водни спортове.

Витоша се издига над София и е едно от предпочитаните места за отдих на столичани. Нейната площ възлиза на 267 кв. км, като дължината й е около 20 км, а ширината й варира от 10 до 19 км. Планината има сравнително голяма средна надморска височина – 1394 м. Витоша има 9 върха с височина над 2000 м и 14 върха с височина над 1500 м. Стръмните северни склонове, слабо изразените склонови стъпала и заравненото било й придават подчертан алпийски вид. Въпреки че от Софийското поле планината прилича на вулкан, тя няма такъв произход. Съставена е от сиенит и монцонит. От тях са били изработени паветата, с които са павирани софийските улици, преди те да се асфалтират. Черни връх е висок 2290 м и също е в списъка на Стоте национални туристически обекта, както и в този на най-високите върхове в страната. Самата Витоша има статут на национален парк. Той е предпочитано място за отдих и туризъм, поради непосредствената си близост до София. Планината предлага чудесни условия за трекинг, ски, сноуборд, планинско колоездене, скално катерене, пещерно дело, парапланеризъм и др.

Люлин е малка планина с тясно билно гърбище и доста стръмен северен склон към Софийското поле.

Лозенската планина е уникална по своя произход. На нейно място е съществувало старо езеро преди около 10 млн. години.

Плана по своята форма наподобява Витоша, но надморската й височина е с около 1000 м по-малка. Нейният релеф се отличава с широко заравнено било и много стръмни склонове, които се спускат към долината на р. Искър.


Полезна информация

Боянската църква работи от 9,00 до 17,00 ч. Входната такса е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления. Тел. +359 2/ 68 53 04;

Археологически музей – ул. „Съборна” 2, тел. +359 2/ 988 24 06;

Етнографски музей – ул. „Московска” 6А, тел. +359 2/ 987 41 91;

Национален музей „Земята и хората” – бул. „Черни връх” 4, тел. +359 2/ 65 66 39;

Национален природонаучен музей – бул. „Цар Освободител” 1, тел. +359 2/ 988 51 15;

Национален исторически музей – кв. Бояна, ул. „Витошко лале” 16 (раб. време лятно: 10,30–18,15; зимно: 9,30–17,45, без почивен ден). Има печат. Националният исторически музей работи от 9,00 до 16,45 ч. през зимата и от 9,30 до 17,30 ч. през лятото. Входът за музея е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления.

Зоологическа градина – ул. Сребърна 1 (раб. време лятно: 9,00–19,00; зимно: 9,00–17,00; без почивен ден). Има печат.

Храм-паметник „Св. Александър Невски”

Работно време: 7,00–17,30 ч.

Работно време на Криптата: 10,00–18,00 ч.

Почивен ден: вторник


Багряна, Елисавета

БЕЛЧЕВА, Елисавета Любомирова (29.IV.1893–23.III.1991), с псевдоним Елисавета Багряна, е поетеса, авторка на детски книги и преводачка. През творческия си път тя използва и други псевдоними – Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела. В нейното творчество за първи път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа.

Багряна е родена в град София в чиновническо семейство. На десетгодишна възраст живее една година със семейството си в Търново, където и пише първите си стихове. Завършва гимназиално образование в София през 1910 г. След това за една година се заема с учителската професия – преподава в село Афтане (днес Недялско, община Стралджа).

Елисавета Багряна завършва славянска филология в Софийския университет (1911–1915). В този период от живота си тя се запознава с много от българските писатели от онова време – Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. Първите отпечатани нейни произведения излизат в сп. „Съвременна мисъл” (1915) – „Вечерна песен” и „Защо”. През следващите четири години тя отново се връща към учителската професия. Работи във Враца и Кюстендил.

Връща се в София през 1921 г. и активно се включва в столичния литературен живот. Сътрудничи на различни периодични издания – „Вестник на жената”, сп. „Изкуство”, сп. „Септември”, в. „Лик”, сп. „Съвременник”, в. „Литературен фронт”, сп. „Златорог”, сп. „Пламък” и др. Нейното окончателно утвърждаване сред литературните творци настъпва след издаването на първата й книга „Вечната и святата” (1927).

Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на трийсет езика. Издадени са в Чехословакия, Швеция, Югославия, Франция, СССР (Русия), Полша, Румъния, Италия и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Днес 51. СОУ в столицата носи нейното име.


Потомка

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би средпът ще се сломя –

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.


Марков, Георги

МАРКОВ, Георги (1.III.1929–11.IX.1978). Роден е в град София. Завършва Химико-технологическия институт в столицата. Работи като инженер до 1958 г., когато заболява от туберкулоза. След това се отдава на литературно творчество – автор е на много разкази, новели, драми и на романа „Мъже”. В началото на 60-те години е ухажван от властта и лично от Тодор Живков и се ползва с редица привилегии. Постепенно тонът на творбите му става все по-критичен, а това съвпада с Пражката пролет от 1968 г. Няколко от пиесите му попадат под ударите на цензурата и през юни 1969 г. той решава да замине за Италия, а после за Великобритания, за да се отдалечи от атмосферата в българските културни среди и да потърси ново признание. Постепенно обратният път става невъзможен и през есента на 1971 г. след изтичане на срока на разрешения му престой зад граница Марков избира емиграцията. През лятото на същата година VІ управление на Държавна сигурност образува срещу него разработка под наименованието „Скитник”. През 1972 г. е осъден задочно като „невъзвръщенец”. От ноември 1975 до юни 1978 г. в 137 емисии на радио „Свободна Европа” чете острокритични към режима в България откъси от книгата си „Задочни репортажи за България”. Гласът на Георги Марков замлъква, след като на 7 септември на лондонския мост „Ватерлоо” срещу него е извършено покушение със сачма със силната отрова рицин. Действието е прикрито с инцидент със „случаен минувач”, който го блъсва и изпуска чадъра си, останал впоследствие като символ на убийството. И след 1989 г. разследванията не дават ясен отговор за извършителите, още повече че през 1990 г. основният масив документи е унищожен от отговорни служители на Държавна сигурност.


Из „Задочни репортажи за България”

Литературното блато

Ако човек рече да направи сметка на употребеното време за заседания, съвещания, събрания, срещи и прочие плюс разходваната хартия за решения, резолюции, отчети, инициативи, доклади, приветствени телеграми, речи, прегледи и т.н. на ръководството на днешната българска литература, сигурно ще излезе, че те са стократно повече от времето и хартията, употребени за създаването на самата литература. Ето това е едно от най-характерните явления у нас, една от най-ярките демонстрации на псевдодейността. Никой гражданин на нормалния свят не би могъл да приеме, че цяла една обществена група съществува и живее само от преливане от пусто в празно. Но най-трагичното е, че тази никаква дейност се смята от режима не само за много важна, но при всички случаи за по-важна от самото творчество. И в това аз виждам доказателство за целенасочена и упорито провеждана политика за възпиране и потискане на истинските творчески импулси и заменянето им с паразитно-ялови напъни. На практика това означава заменяне на литература с литературничене, на писатели с писателствуващи, на творчество със стъкмяване. Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. Мисля, че това сравнение е много точно, защото е трудно да се идентифицира личност, мисъл или характер в жабешкия речитатив. Въпреки някакви дребни гласови разлики човек едва ли би могъл да разграничи сериозно едно литературно крякане от друго. Всички жабешки сюжети си приличат като две капки вода, всички техни идеи вървят в една-единствена посока, всички образи са невероятно подобни, всички проблеми имат едно и също разрешение. Единственото драматично развитие иде от борбата кой кого да надкряка, защото високото и силно крякане се поощрява и награждава.

И така, официалната физиономия на българския литературен живот се определя не от създадени произведения, не от творчески идеи, направления и спорове, не от конфликти между литературни личности, а от прости, примитивни (жабешки) инстинкти. За хората от „Ангел Кънчев“ 5 мястото в литературната йерархия беше далече по-важно от написването на каква да е творба. Може би защото въпросните граждани знаеха, че не ги бива много в „творенето“. Веднъж Живков с ирония отбеляза, че Джагаров от дълго време нищо не е написал. Та как можеше и да напише. Формалното оправдание беше, че заседаваше от сутрин до вечер във всевъзможни съвети и комитети. А истинското обяснение беше, че човекът въобще не се интересуваше от писане, че нямаше нито какво да каже, нито как да го каже. Няколко дузини герои около него живееха и работеха по същия начин. Когато и да отидех на първия етаж на Съюза на писателите, там заседаваха. Влизаха и излизаха хора със сериозни, угрижени лица, движеха се тежко и със замах поръчваха на секретарките повече кафета. Ако човек съдеше по външния им вид, би си помислил, че те са обременени с невероятно тежки задължения пред човечеството и че всяка минута съзнават това. Много пъти си задавах въпроса — какво всъщност правеха тия хора зад тежко затворените врати? С какво се занимаваха?

Никога няма да забравя една призрачна случка. Беше няколко години преди да напусна България. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми дойде наум да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. Пред мен се разкри следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан някъде в пространството пред него, със смъртно отегчена физиономия. Срещу него на първото канапе се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С, която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да й дадат думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който сякаш се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на последната си книга. Срещу него на второто канапе се кискаха журналистите В. и Г., а до тях коварно мълчеше заместник главният. Център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист, народен представител, директор на народната библиотека и член на много комитети Орлин Василев, който бе застанал точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, натъртващ всяка дума глас:

„Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казах и ви го повтарям!“…