Връх Вихрен
Вихрен се издига в пределите на Национален парк „Пирин”. Той е най-високият връх на Пирин – 2914 м. В България е втори по височина след Мусала (2925 м), а на Балканския полуостров е четвърти след Мусала, Митика (2918 м, Гърция), и Сколион (2916 м, Гърция).
Намира се в северния дял на планината на главното било между върховете Кутело (на северозапад) и Хвойнати (на югоизток). С тези два върха го свързват седловините Кабата (2535 м) на юг и Премката (2610 м) на север. Вихрен се издига между реките Места на изток и Струма на запад, седловината Предел на север и Парилската седловина на юг. Легендата разказва, че на този връх е бил мраморният трон на славянския гръмовержец Перун. Тук целогодишно има буреносни тътнежи, силните ветрове са обичайно явление, светкавиците не са рядкост. Затова до 1942 г. Вихрен е наричан Елтепе (връх на бурите). Сега това име носи малкият заслон в Големия казан под върха.
Характерно за Вихрен е, че има подчертан алпийски характер, изразяващ се в остри и непристъпни върхове, скални гребени, красиви циркусни езера, скални прагове, морени.
Погледнат от север, изглежда като пресечена пирамида с внушителна отвесна стена, висока 420 м, в основата на която лежи вечен сняг (малък ледник с размери 90 на 40 м). Гледан от юг, представлява четиристенна пирамида.
Изграден е от мрамори, които не задържат вода, поради което в района на върха почти няма реки и езера. Изключение е едно от най-красивите български езера – Рибното. Най-близките езера са Влахините на югозапад. Растителността по склоновете на Вихрен е бедна – трева и лишеи, докато животинският свят е по-богат – има птици, дребни гризачи, но най-вече диви кози, които обитават Казаните в подножието на върха. Единствено тук от цялата територия на страната вирее цветето еделвайс.
На 1950 м има метеорологична станция. Средните годишни валежи са 1150 мм на куб. м., а снежната покривка достига 3 м. Средният годишен абсолютен минимум на температурите е между минус 25 и минус 21°С, а максималните температури са между 15 и 23°С.
От върха на север се вижда Рила. Сред нея се очертават Капатник, Русалиите, Мечите върхове, Царев връх и др. На запад в троговата долина на Млахинска река са разположени Влахините езера. Зад тях се издигат Гредаро и Синаница. На юг и югоизток пред погледа се открива безкраен низ от стръмни върхове. На преден план е Муратов връх, зад него е Бъндеришкият циркус с езерата, а по-нататък са Стражите, Дженгал и Каменица. Малко п¥ на югоизток се вижда Тодорин връх, а на североизток са китната Разложка котловина и долината на р. Места. Право на север се вижда Кутело, а зад него личат Кончето (предизвикателство за всеки планинар), Бански суходол и Баюва дупка.
До Вихрен може да се стигне по много пътища. Най-популярен е маршрутът от Банско. Двадесеткилометров път води до долината на р. Бъндерица до хижите Бъндерица и Вихрен. Друг изходен пункт за върха е Разлог. От хижа „П. К. Яворов” след 5-6-часов нелек преход се стига до Вихрен, след което за 1,30-2 часа се слиза до хижа „Вихрен”. Изходен пункт е и гр. Сандански. От него след изкачване на Спано поле трябва да се премине през върховете на Муратов и Хвойнати, после през Кабата, за да се изкачи върхът. Този маршрут е труден и изморителен. От страната на хижа „Вихрен” върхът представлява стръмен купол, по който се качва основната пътека, известна като „Царската пътека”. Тя стига до Кабата и оттам се изкачва самата пирамида. От страната на Казаните се издига отвесна стена, висока до 300 м, по която има изградени няколко алпинистки маршрута. От страната на Кутело и Премката Вихрен представлява остър купол, по който върви трудна и изсечена в скалите пътека, но това е най-лесното от психологическа гледна точка изкачване. Маршрутът по ръба на Джамджиеви скали, който отделя Казаните от долината на хижа „Вихрен”, се препоръчва само за планинари с опит.
За първи път през зимата Вихрен е изкачен на 9 януари 1925 г. от Т. Атанасов, придружен от група планинари. Северната стена на върха е покорена през септември 1934 г. от немските алпинисти Б. Мозъл и д-р Ф. Ауер. Една година след това, през юли 1935 г., българските алпинисти д-р Л. Телчаров и Б. Стоичков изкачват стената. На 15 февруари 1949 г. северната стена на Вихрен е покорена за първи път при тежки условия от Ал. Белковски и Вл. Лободин.
Вихрен е и сред Стоте национални туристически обекта. Печатът се намира в туристическата спалня в Банско.
Пирин
Пирин планина се намира в Югозападна България. Част е от Рило-Родопския масив. Разположена е надлъжно от северозапад на югоизток, като започва от седловината Предела (1140 м) и завършва при Парилската седловина (1170 м). От запад е оградена от долината на р. Струма със Симитлийската и Санданско–Петричката котловина, а на изток – от долината на р. Места с Разложката и Гоцеделчевската котловина. Общата й площ е 1210 кв. км. Първоначално траките наричат Пирин Орбелос, което означава Белоснежна планина. По-късно славяните я преименуват на Перин.
Пирин представлява мощна антиклинала, изградена от метаморфни скали (гнайси), кристалинни шисти и гранитогнайси. Тя има блоково-разломен строеж. Релефът й има младотерциерна и кватернерна възраст. До началото на кватернера тя неколкократно е издигана. В резултат на външни земни сили са се образували и различни по височина и възраст денудационни заравнености, заедно със стръмни склонови откоси между тях. В началото на кватернера едновременно с издигането настъпва заледяване на Пирин. Според някои изследователи има дори две заледявания, при които границата на вечния лед е достигала до 2200–2300 м височина. Именно те са довели до начупването на много от гранитните върхове и оформянето на красиви гребени (Стражите, Дончовите караули, Малкото конче), полета от морени и отвесни пропастни стени. Вследствие са се образували и красиви ледникови форми – циркуси, които в гранитните участъци са превърнати в езера – Бъндеришки, Влахински, Василашки, Валявишки, Кременски, Папазгьолски. Общо в Пирин има над 170 езера, които са едни от богатствата на планината. Поради произхода си те са сравнително дълбоки, бистри, а поради височината – много студени. От високопланинските езера в България най-голямото пиринско езеро – Поповото – е на четвърто място по големина след Смрадливото, Долното Рибно и Близнака в Рила. Поповото езеро е и най-дълбокото в Пирин, но за страната остава на второ място след Окото в Рила. Най-високото българско езеро се намира тук – Горното Полежанско (2710 м), разположено на един метър по-високо от Леденото, разположено под връх Мусала.
Това е втората по височина планина в България, като средната й височина е 1033 м, а 13% от площта й надхвърля 2200 м. Върховете над 2600 м са двойно повече от тези на Рила и са съсредоточени изцяло в северната част. В Пирин има 2 върха над 2900 м (Вихрен и Кутело), 7 над 2800 м, 17 над 2700 м, 32 над 2600 м и 40 над 2500 м.
В морфоложко отношение Пирин се разделя на три части: Северен (висок), Среден и Южен (нисък) дял.
Северен Пирин е същинската част на планината. Простира се от седловината Предела до Тодорова поляна, като заема 74% от цялата планина. Дълга е общо 42 км. Изградена е от гранит, кристалинни шисти и мраморизирани варовици. Най-високата част е мраморна. Тук се издигат най-високите върхове в Пирин – Вихрен (2914 м), Кутело (2908 м), Баюви дупки (2820 м). Редом с тесните гребеновидни била и стръмните склонове във високия пояс се откроява и добре изразен заоблен релеф. Оттук водят началото си притоците на р. Места – Бъндерица и Дамяница, които на територията на Банско се вливат в Глазне. На югозапад тази част е пресечена от долините на притоците на Струма – Влахинска река, Санданска и Пиринска Бистрица. Това е най-посещаваният дял, само той има алпийски характер, множество езера и значителен брой хижи и заслони.
Среден Пирин се простира между Тодорова поляна и Попски преслап. Това е най-малкият (7%) и къс (7 км) дял. Висок е между 800 и 2000 м. Най-високият му връх е Ореляк (2099 м). Гледан от север, прилича на орел с леко разтворени криле. На него има телевизионна кула. Изграден е от кристалинни шисти и гранит. Останалите върхове са ниски (под 2000 м) и гористи. Среден Пирин е покрит почти изцяло с широколистни гори, изобилстващи от така наречения пирински чай (Sideritis scardica). Тук няма езера и глациални форми, тъй като теренът е карстов и водата попива.
Южен Пирин е най-голям по площ, но е най-нисък. Простира се на юг до Парилската седловина. Заема 19% от планината и е дълъг около 11 км, толкова е и широк. Този дял е изграден от гранити, а в периферията – от мраморизирани варовици със заоблени форми. Северните части са лесисти, а на юг е обезлесен. Могат да се видят иглолистни и широколистни гори. На юг от Парилската седловина се намира граничната планина Славянка, по чието високо било се издига Гоцев връх (2212 м). Южен Пирин е слабо посещаван, няма туристически хижи.
Пирин има типичен планински климат. Той се характеризира с постепенно изменение на височина на температурата и валежите. Разложката котловина и по-голямата част от ниския височинен пояс имат умереноконтинентален климат, а с континентално-средиземноморски климат се отличават Гоцеделчевската котловина и ниският пояс с южно изложение на Пирин планина. Средната януарска температура е от 2 до 4°С. Валежите са предимно във вид на сняг. Снежната покривка се задържа по билото близо 8 месеца. Годишните валежи са от 800 мм в подножието до 1200 мм по високите върхове. Те имат ясно изразен максимум през зимата и есента. Тук падат много лавини.
Пирин е извънредно богата на растения и животни. До момента са установени около 1300 вида висши растения, което е 1/3 от всичките познати в България, 320 вида мъхове и няколкостотин вида водорасли. Висок е процентът на локалните ендемити (растения, които се срещат само тук). Те са 18 на брой – пирински мак, пиринска ливадина, пиринска мащерка, давидов лопен и др. От българските ендемити интерес представляват видовете фердинандова гъшарка, урумов кривец, българско вятърче, костова тлъстига и др. Балканските ендемити, които се срещат тук, са няколко десетки – бяла мура, златиста кандилка, дребнолюспест карамфил, балкански зановец и др. Много от тези растения са редки и защитени, като еделвайсът, който може да се види предимно по Джамджиевите скали под връх Вихрен.
Растителността е вертикално зонирана в три височинни пояса –горски, субалпийски и алпийски. Горският пояс достига приблизително до 2000 м. До 1000 м преобладават канелените горски почви и широколистната растителност, с наличие предимно на дъб. В пояса до 1500 м светлокафявите горски почви се придружават с букови тори. В още по-високия пояс (до 2000 м) тъмнокафявите горски почви са покрити с добре развита иглолистна горска растителност (бял бор, ела, смърч и бяла мура). Тук се намира най-старото иглолистно дърво в България – Байкушевата мура. То носи името на откривателя си, лесничея Байкушев. Смята се, че е на възраст над 1300 г., а приблизителните й размери са: височина 24 м, диаметър 2,2 м и обиколка 7,8 м. В южния дял почвите върху мраморни скали са заети с черна мура. В най-ниските южни части се срещат и бодливи вечнозелени храсти. До 2500 м следва субалпийският пояс, в който доминират храстите клек и хвойна, които намаляват с увеличаването на височината. Височинният пояс на Пирин до 2300 м е зает с тъмнокафяви горски почви и клек. Над него в пояса до 2600 м планинско-ливадните почви се съчетават с разнообразна алпийска тревиста растителност. Накрая е разположен алпийският пояс. Тук могат да се видят треви, лишеи и мъхове, както и черна боровинка. Сред най-труднодостъпните скали в мраморния дял на Пирин планина се среща прочутият еделвайс. По-особена е растителността край водните басейни, където най-често могат да се видят представители на рода на острицата. Алувиалните почви върху терасите на р. Места са заети с влаголюбива растителност.
В Разложката котловина се отглеждат някои технически култури – лен, ориенталски сортове тютюн, произвеждат се картофи. В Гоцеделчевската котловина континентално-средиземноморският климат е благоприятствал виреенето на редица средиземноморски култури – нар, зеленика, пърнар, дървовидна хвойна и отглеждането на топло- и светлолюбиви култури – ориенталски тютюн, анасон, фъстъци, ранни зеленчуци и плодове.
Голямото разнообразие на релефа, както и фактът, че планината има меридионална ориентация, са предпоставки за голямото разнообразие на животинския свят. Установени са около 2090 видове и подвидове безгръбначни животни, между които са: около 300 редки вида, 214 ендемични вида, 175 реликтни вида, както и 15 животни, включени в международни списъци на застрашените от изчезване видове. От класовете земноводни и влечуги само в Национален парк „Пирин” се срещат общо 19 вида, от които 8 вида са земноводни, а 11 – влечуги. От ендемичните видове, които се срещат тук, локални са 39 вида, като популацията им изцяло е ограничена на територията на планината. Това ги поставя в категорията животни от световно значение. Реликтните видове земноводни и влечуги, открити на територията на Пирин, са планинската водна жаба, живородният гущер и усойницата. Македонският гущер е балкански ендемит. До момента са установени 6 вида риби, което представлява около 6% от всички сладководни видове риби, съществуващи в България. Особен интерес представляват видовете дъгова пъстърва и сивен, които не са характерни за Европа. Те се срещат основно в Северна Америка, а на територията на националния парк са внесени по изкуствен път чрез зарибителен материал.
Близо 160 вида са птиците, които могат да се видят от посетителите на планината. Това е изключително голям брой, тъй като представлява около 40% от всички птичи видове в България. Срещат се реликтните видове пернатонога кукумявка, белогръб кълвач и трипръст кълвач. Не е малък и броят на балканските ендемични птичи видове – белогръб кълвач, балканска чучулига, алпийска завирушка, качулат синигер, скална зидарка и др.
От бозайниците са установени 45 вида сухоземни, което представлява около 50% от всички сухоземни бозайници, пребиваващи в страната. Също така се срещат 12 вида прилепи, като всички са защитени от Закона за защита на природата. Особен интерес представляват снежната полевка, тъй като е глациален реликтен вид, и дивата коза, която е балкански ендемит.
Голям брой гръбначни животни са определени като нуждаещи се от специални мерки за защита и опазване, тъй като броят на тяхната популация намалява. Най-много те са сред птиците – малък креслив орел, малък орел, скален орел, лавен сокол, сокол скитник, глухар, планински кеклик, горски бекас, гълъб хралупар, белогръб кълвач, трипръст кълвач и др. 31 вида птици от тези, които се срещат тук, са включени в Червената книга на България. В нея присъстват и 5 вида бозайници. Нуждаещи се от специални мерки за опазване са кафявата мечка и дивата коза. Общият брой на защитените от закона видове е близо 60, а броят на видовете, присъстващи в Червената книга на България – 126.
Фауната на Национален парк „Пирин” все още е в процес на изучаване, като се предполага, че при откриването на безгръбначни животни са открити едва половината от всички животни, които се срещат тук.
В Пирин има значителни запаси на мрамор в западните склонове на северния му дял. Част от него се обработва в гр. Сандански и се произвеждат различни мраморни изделия и сувенири, а друга се изнася в чужбина. В дебелите плиоценски наслаги на Разложката и Гоцеделчевската котловина са разкрити лигнитни въглища. По долината на р. Места във връзка с разломните линии има редица минерални извори. В Северен Пирин се оползотворяват водните ресурси след изграждането на ВЕЦ „Петрово”, „Разлог”, „Лиляново”, „Попина лъка” и водносиловата каскада „Санданска Бистрица”.
Пирин дава началото на голям брой реки, които принадлежат към водосборните басейни на Струма и Места. Те са сравнително къси, буйни и пълноводни, с голям наклон, поради което по тях се образуват множество скокове и бързеи. Имат характерен снежно-дъждовен, дъждовно-снежен, дъждовен и карстов речен режим. Вододелът между водосборните басейни на Струма и Места минава по централното пиринско било. Има три по-големи водопада – Попинолъшкият (12 м), Демянишки скок (11 м) и Юленски скок (9 м). Тук има и останали малки ледници (целогодишно неразтапящ се сняг) в Големия Казан под връх Вихрен и под връх Каменица.
Туристическите пътеки са многобройни и съществуват най-различни възможности за преходи или разходки. Маршрутите са отбелязани с маркировка, като те свързват както хижите, така и изходните пунктове. Местата, от които може да се навлезе в Пирин, са град Банско (по асфалтов път или пътека до хижите „Бъндерица” и „Вихрен”, а по асфалтов и почвен път – до хижа „Демяница”), село Добринище (по асфалтов път до хижа „Гоце Делчев”, а по пътека или с лифт – до хижа „Безбог”), град Разлог (по път и пътека до хижа „Яворов”), град Сандански (по асфалтов път до хижа „Сандански” и по почвен – до хижа „Беговица”), град Мелник (по почвен път или пътека до хижа „Пирин”).
Национален парк "Пирин"
През 1962 г. е създаден Национален парк „Вихрен”, който през 1975 г. е преименуван на „Пирин”. Той е един от трите национални парка в Република България. Площта му е 40 332 хектара. Граничи с общините Гоце Делчев, Банско, Разлог, Симитли, Кресна, Струмяни и Сандански. За улесняване на управлението на парка той е разделен на следните паркови райони: Вихрен, Безбог, Баюви дупки, Каменица, Синаница и Трите реки.
Паркът опазва голяма част от горите от бяла и черна мура и храсталачните гори от клек в България. Тук е най-голям броят на ендемичните, застрашени и редки растения в българска защитена територия. В територията на парка попадат два природни резервата. „Баюви дупки – Джинджирица” е един от най-старите резервати в България, основан през 1934 г. През 1977 г. е обявен за биосферен резерват по програмата „Човек и биосфера” на ЮНЕСКО. Резерватът „Юлен” е обявен за такъв през 1994 г. Той съдържа изключително разнообразие на горски, субалпийски и алпийски екосистеми.
През 1983 г. Пирин е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.
Полезна информация
Хижи и заслони в Пирин:
Бъндерица – 1810 м, 95 места, 1926 г.
Вихрен – 1950 м, 196 места, 1941 г.
Яворов – 1740 м, 70 места, 1933 г.
Синаница – 2190 м, 49 места, 1979 г.
Демяница – 1895 м, 217 места, 1932 г.
Яне Сандански – 1230 м, 44 места, 1930 г.
Беговица (Каменица) – 1750 м, 90 места, 1966 г.
Тевно езеро – 2512 м, 30 места, 1972 г.
Пирин – 1640 м, 78 места, преди 1938 г.
Безбог – 2236 м, 160 места, 1960 г. (новата хижа – 1985 г.)
Гоце Делчев – 1412 м, 150 места, 1950 г.
Останалите две хижи се намират в Среден Пирин:
Попови ливади – 1412 м, 78 места, 1964 г.
Малина – 1550 м, 68 места
В Пирин има и три заслона, предоставени за свободно ползване от туристите. Те не са водоснабдени и електрифицирани и ползването им не се препоръчва, освен в крайно наложителни случаи.
Кончето (Баюви дупки) – най-високият заслон в България, 2760 м, 10 места
Казана (в Големия Казан) – 2445 м, 5 места
Спано поле – представлява 10 бунгала с по две легла, електрифицирани с агрегат; 2050 м