Национален исторически музей
Най-посещаваният музей в София е Националният исторически музей. Той е създаден през 1973 г. Първата му изложба е в сградата на Съдебната палата в София, а по-късно е преместен в бившия Първи дом на правителствената резиденция. В момента музеят се помещава в резиденция „Бояна” в полите на Витоша.
Националният исторически музей е един от най-големите исторически комплекси на Балканския полуостров. Тук са събрани повече от 650 000 паметници на културата, огромен археологически и исторически архив. Първият етаж съхранява експонати от най-старо време до средните векове и включва златни и сребърни съкровища (като Панагюрското съкровище), керамика и археологически находки. Вторият етаж е посветен на църковното изкуство, културата на българското възраждане през XIX век. Тук са изложени национални костюми, килими и стаи, обзаведени в стила от този период.
Колекциите на музея са уникални и съдържат материали от неолита до наши дни. Те са озаглавени: „Палеолит”, „Неолит”, „Енеолит”, „Бронзова епоха”, „Старожелязна епоха”, „Новожелязна епоха”, „Римска епоха”, „Късноантична епоха”, „Средновековие VІІ–ІХ в.”, „Средновековие Х–ХІІ в.”, „Средновековие ХІІІ–ХІV в.”, „Късно средновековие ХV–ХVII в.”, „Нумизматика”, „Нагръдни и други отличия и награди”, „Накити”, „Шевици”, „Оръжие”, „Униформи и градско облекло и аксесоари”, „Традиционно облекло”, „Битови тъкани”, „Църковно, приложно и изящно изкуство”, „Документи от Възраждането”, „Документи от периода 1878–1944 г.”, „Документи от най-новата история на България”, „Снимки от Възраждането”, „Снимки от периода 1878–1944 г.”, „Снимки от най-новата история на България”, „Оръдия на труда”, „Предмети на бита”, „Старопечатни материали”, „Периодичен печат от периода 1878–1944 г.”, „Периодичен печат от най-новата история на България”, „Плакати”, „Карти”, „Печатни материали”, „Образци от производството”, „Изобразително и приложно изкуство”, „Мебели”, „Кино-фото-фоно архив”, „Филателия”, „Старопечатни материали на чужди езици”, „Знамена”, „Хералдика”, „Сфрагистика”.
Музеят има филиали из цяла България, като Националния музей „Кораб Радецки” в Козлодуй, „Земенски манастир”, храма „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново и други.
Други музеи
Националният музей „Земята и хората” е уникален минераложки музей с над 20 000 образеца от цял свят. Необикновените експонати са разположени на площ от 4000 кв. м в седем постоянни експозиции: „Гигантски кристали”, „Минерали на Земята”, „Минерални ресурси на Земята”, „Минерали на България”, „Минерални ресурси на България”, „Скъпоценни камъни”, „Материали”.
В богатата постоянна експозиция на Националния археологически музей са изложени уникални находки, свидетелстващи за материалната култура от праисторическо време, античността, ранното и късното средновековие и др. В музея се организират и различни културни прояви – гостуват галерии и изложби, провеждат се спектакли и концерти. Това е първият музей, който отваря врати след Освобождението. Сградата преди е била джамия. Археологическият музей се помещава на площ от 1300 кв. м., разделена в 9 отделения.
Националният политехнически музей е единственият музей на науката, техниката и технологиите у нас, който събира, съхранява, изучава и популяризира техническото културно наследство по българските земи.
В Националния църковен историко-археологически музей се съхраняват изключителни образци на българското изкуство – икони, обкови, църковни съдини, тъкани, както и ценни писма и документи, свързани с църковно-освободителните борби на българския народ.
Националният Военноисторически музей е третата общонационална музейна структура след разделянето през 1906 г. на първия български Народен музей на два музея – Археологически и Етнографски. Той обединява създадените след 1879 г. военноисторически къщи-музеи. През 1968 г. получава статут на национална институция и днешното си име. Тук са съхранени и проучени над милион експоната от българската и европейската военна история. Застроената експозиционна площ е 5000 кв. м и 40 декара външна експозиционна площ. Има зали за временни изложби, брифинг зали, конферентни зали и др. Негови филиали са Военноморският музей и Парк-музей на бойната дружба „Владислав Варненчик” в гр. Варна.
Интерес представляват и експозициите на Националния природонаучен музей при БАН, Музея на историята на физическата култура и спорта, на Софийска градска художествена галерия, Галерията на „Шипка” 6, Националната галерия за чуждестранно изкуство, зала „Райко Алексиев”, както и на множеството частни художествени галерии в столицата.
София
Столицата на България е разположена в Софийското поле на 550 метра надморска височина. Намира се в подножието на Западна Стара планина, планините Вискяр, Люлин, Витоша и Лозенската планина.
София е разположена на стратегически кръстопът, през който се осъществява връзката между Западна Европа (през Белград–Скопие–Пловдив–Истанбул) за страните от Близкия и Средния изток, между дунавското крайбрежие и Беломорието, от Черноморието за Адриатика. Сръбската граница (Калотина) е на 55 км, македонската граница (Гюешево) е на 113 км, гръцката (Кулата) – на 183 км, на 315 км е турската граница (Капитан Андреево) и на 324 км – румънската при Русе. София е свързана чрез международни пътища и въздушни линии с европейските столици и със Средния изток.
В Софийското поле има железни руди, строителни материали (пясък, чакъл, ломен камък, варовик, глини) и лигнитни въглища. Хидроминералните ресурси на територията на София заемат значителен дял от тези на страната (15 находища с общ разход на минерална вода 130 литра/секунда). Най-много те са в днешния център – край старата минерална баня, около президентството, в кварталите Лозенец, Горна баня и Княжево. Температурата им варира от 21°С до 42°С, съдържат множество йони и соли.
През територията на София текат няколко маловодни реки. Техните легла в границите на града са коригирани. По-големи са Искър, Владайска, Перловска, Суходолска, Слатинска, Боянска, Бистришка, Банкянска. В близост до града се намират Панчаревското езеро и язовир „Искър”.
Специфичните черти на умереноконтиненталния климат тук се определят от влиянието на три основни фактора: радиационен, циркулационен и физикогеографски. Средната температура е 10,5°C.
С указ на княз ФердинандФЕРДИНАНД I Сакс-Кобург-Готски (1861-1948). Германски принц, български княз (от 25 юни 1887) и цар (22 септ. 1908 – 3 окт. 1918). Син на княз Август, австрийски генерал, и на княгиня Клементина, дъщеря на френския крал Луи Филип. През 1893 сключва брак с княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска. След провъзгласяване независимостта на България през 1908 Фердинанд I е обявен за цар. Повторно сключва брак с Елеонора фон Рейс Кьостриц. До 1912 се стреми да бъде в добри отношения с руско-френския съюз; търси доброжелателството и на Великобритания, Австро-Унгария, Италия. През 1913-15 под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който България се присъединява (1915). По време на царуването му България претърпява 2 национални катастрофи – в Междусъюзническата война 1913 и в I световна война 1914-18. Абдикира на 3 окт. 1918 в полза на сина си Борис III. До смъртта си живее в гр. Кобург, Германия, и получава пенсия от германското правителство. от 24 април 1900 г. е решено столицата да има собствен знак (герб), който да бъде поставен на общинския печат и на знамето, което се издига над Градския съвет. Повод за разпоредбата е било предстоящото участие на България във Всемирното изложение в Париж през 1900 година. Негов автор е Харалампи Тачев. Гербът на столицата е разделен на четири части. В горното ляво поле е поставен образът на Улпия Сердика – зает от антична монета, за да подскаже старото име на София – Сердика. В горното дясно поле е църквата „Св. София”, от която столицата е заимствала сегашното си име. В долното ляво поле е Витоша; в долното дясно – златен балдахин, под който е изобразена статуята на Аполо Медикус като персонификация на минералните извори във и около София. Този сюжет също е зает от антична монета. В средата е разположен щит, в чийто център има лъв и по-малък щит. Мотивът е свързан с историческия факт, че София е приемница на старата столица Търново. Над герба е разположена крепост с три кули, която символизира трите планини, заобикалящи града, и също така изобразява крепостна стена, обграждаща София по време на римската епоха. Под герба е изписан девизът на столицата: „Расте, но не старее”. Той е поставен през 1911 година. Двата лаврови венеца са прибавени през 1928 г. по време на кметуването на генерал Владимир ВазовВАЗОВ, Владимир Минчов (1868-1945). Български военен деец, генерал-лейтенант. Брат на И. Вазов. По време на Балканската война 1912-13 е командир на 4-ти артилерийски полк. През I световна война командва 9-а пехотна дивизия. Кмет на София (1926-31). и са символ на младост, постоянство и успех.
За празник на града е определен 17 септември – Света София.
История
Със своята 7000-годишна история София е сред най-древните градове в Европа. Една от причините за заселването на древните хора тук са топлите минерални извори, които изобилстват в Софийското поле. Първите племена, населявали региона, са траките от племето серди. На мястото на някогашно неолитно селище през VII пр.Хр. те създават град, който наричат Сердика. Около 500 години пр.Хр. тук се настаняват одрисите. Те основават свое царство и включват Сердика в пределите му. Както повечето антични градове, така и Сердика е имала две основни улици – decumanus principalis (ориентирана изток–запад) и cardo principalis (ориентирана север–юг). Те са били покрити с каменни блокове. Под настилката е минавал добре изграден отходен канал, както и водопровод от глинени тръби с дължина повече от 8 км, който е снабдявал жителите на града с чиста питейна вода, идваща от Витоша.
За кратко време през IV век пр.Хр. градът става владение на Филип и сина му Александър Македонски. Едва през 29 г. сл.Хр. той е завладян от римските легиони. По време на царуването на император ТраянТРАЯН (Traianus) Марк Улпий (53-117). Римски император от 98; от династията Антонини. Присъединява Дакия и Северозападна Африка, Велика Армения и Партия. При него в днешните български земи са изградени пътища, градове покрай Дунав и във вътрешността. Опекун на Хадриан, който наследява след него властта. става център на административна област с вътрешно автономно управление, с градски съвет, народно събрание и изборни магистрати. Името му вече е Улпия Сердика в чест на императора Марк Улпий Траян. През този период се строят кули, крепостни стени, бани, административни и култови сгради, гражданска базилика и булевтерион (голям амфитеатър). По това време градът има рядката привилегия да сече римски монети.
През II в. той става център на провинция Долна Дакия и се разраства за около век и половина. Император Константин ВеликиКОНСТАНТИН I ВЕЛИКИ (Constantinus) Гай Флавий Валерий (ок. 272-337). Римски император от 306. Син на Констанций I Хлор (ок. 225-306). Възстановява единството в империята. Провежда централизация на държавния апарат. Води политика на веротърпимост. Основава новата столица Константинопол. го нарича „моят Рим”. Градът е малък по мащаб, но великолепен като градоустройствен план и архитектура, богат на развлечения и обществен живот. Започва масивно строителство с цел да бъде пригоден да изпълнява своите нови административни функции. Постепенно се изграждат обществени сгради, богато украсени с корнизи, колонади и др. При планирането е приложена римската регулационна мрежа: широки прави улици с посока север–юг и изток–запад, с каменна настилка, под която има канализационна и водопроводна мрежа. Появяват се терми (бани) и култови сгради. Разгръща се строителство и извън крепостните стени – Сердика е разположен в плодородна равнина и в околностите му се появяват множество селски вили.
По-късно християнската религия е призната за равнопоставена с останалите, изповядвани в Римската империя, и започва засилено изграждане на църковни храмове. Този процес не подминава и Сердика. Църквите се строят извън града в близост до некрополите (т.нар. градове на мъртвите), тъй като християнството все още е изповядвано от малка част от населението. Постепенно Сердика се утвърждава като значим църковен център, за което свидетелства и състоялият се през 343 г. Сердикийски събор.
Градът е завладян от Атила през V век, но е върнат в пределите на Византия скоро след неговата смърт. През V–VI в. по време на т.нар. Велико преселение на народите градът е нападан от хуни, готи и други варварски племена. Той бива разрушен от хуните през 447 г. Нов разцвет Сердика получава при император ЮстинианЮстиниан I (483–565) – византийски император от 527. За да възстанови Римската империя, отвоюва Северна Африка от вандалите, Италия – от остготите, и част от Испания – от вестготите. При Юстиниан I Византия достига най-голямо териториално разширение. Засилва императорската власт; потушава народното въстание Ника (532). Кодифицира (529–533) римското и ранновизантийското право. Управлението му се характеризира с разцвет на ранновизантийското изкуство. Издигнати са църквите "Света София" в Константинопол (днес Истанбул) и "Сан Витале" в Равена., когато е оградена с внушителни крепостни стени от камък, с кръгли (по-късно и триъгълни) кули. Части от тях могат да се видят и днес. От средата на VI в. се развива като важен административен и стопански център на Византийската империя. Той остава част от Източната Римска империя до началото на IX век.
Важен момент в историята на града е обсадата и превземането му от хан КрумКРУМ (неизв.-814). Хан (803-814), считан за родоначалник на нова ханска династия, голям пълководец. Първоначално водил политика на мир с Византия и насочил своето внимание към северозападните граници на българската държава, които били застрашени от франките. През 805 се възползвал от тяхната победа над аварите и успял да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвикало сериозно безпокойство в Цариград и през 807 император Никифор I Геник предприел поход, като стигнал с войските си до Одрин. Възползван от нарушаването на добросъседските отношения, КРУМ на свой ред потеглил на юг. През 808 се насочил по долината на р. Струма и разгромил посрещналите го тук византийски войски, а през 809 превзел Сердика (дн. София). Изплашен от неговите успехи, през 811 византийският император нахлул в пределите на България с голяма войска. Като отхвърлил предложения му от КРУМ мир, Никифор I Геник преминал старопланинските проходи и стигнал до столицата Плиска. След като взел със себе си съкровищата на българския владетел, опожарил я и потеглили назад. По пътя неговите войници ограбвали и опустошавали българските земи. КРУМ успял да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Той посрещнал византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 812, византийските войски били напълно разбити, загинал и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението КРУМ заповядал да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни била държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора бил обкован със сребро. С него КРУМ пил наздравица в чест на своята победа. През следващата година българският хан предприел нови действия против Византия. Тъй като не разполагал с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предложил на новия византийски император Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716. От Цариград последвал отказ. Византийският владетел потеглил на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпели поражение (22 юни 813). След тази победа КРУМ стигнал безпрепятствено до Цариград. Той отново предложил на византийския император мир. Но след като разбрал намерението на византийците да го ликвидират по вероломен начин, се оттеглил и започнал да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. По време на тази усилена подготовка обаче внезапно починал. в началото на ІХ в. Историческите извори съобщават, че ханът превзел града с обещания за пощада и след това избил 6000 византийски войници и множество граждани. Завладяването на Сердика от българите не е съпътствано от сериозни разрушения на крепостните стени или на обществените и жилищните постройки. Археологическите находки показват, че след като градът е превзет, в него е разквартируван значителен славянски гарнизон. Постепенно славянското население в града се увеличава. Името на града е отново променено на Средец.
Градът е обсаждан и нападан многократно от маджари, сърби и кръстоносци. България попада под властта на Византийската империя през 1018 г. и името на Средец отново е променено на Триадица. През 1186 г. отново бива върнат в пределите на възстановеното Българско царство по време на управлението на цар Иван Асен IИВАН АСЕН I (Белгун) (неизв. – 1196). Български цар (1186 и от 1190). Баща на Иван Асен II, брат на цар Петър II и на цар Калоян. Един от основателите на Второто българско царство. През 1190 разбива византийските войски в Тревненския проход, присъединява Белградска и Браничевска област (1195), освобождава Сердика (днес София) и по долината на Струма стига до Източна Македония, превзема Сяр (1196). Убит от Иванко в резултат на заговор, подпомогнат от Византия.. Името му вече е София. Причина за това е монументалната постройка на църквата „Света София”, която постепенно се превръща в символ на града. С името София (на гръцки – „мъдрост”) градът се споменава за първи път през ХІV в. в грамота, дадена на Драгалевския манастир от българския цар Иван ШишманИВАН ШИШМАН (неизв.-1395). Последният владетел (1371-1393) на Търновското царство, син на цар Иван Александър от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приела името Теодора, като на първата му жена), упорит борец против османските нашественици. Заел търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това станало причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволило да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) довело до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, ИВАН ШИШМАН дал сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362-1389). Но този компромис не дал трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник (1387) той направил опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година обаче османските турци предприели настъпателни действия против Търновското царство и обсадили ИВАН ШИШМАН в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той бил принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължил дълго. През 1393 последвало ново нападение на османските турци, в резултат на което било покорено Търновското царство. ИВАН ШИШМАН успял да избяга и известно време се укривал в Никополската крепост. През 1395 бил пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му било възпято в народния епос. (1371–1393). София е християнска мъченица, която имала 3 дъщери – Вяра, Надежда и Любов. Градът се разраства и става занаятчийски и търговски център. Строят се нови сгради и църкви в него и околността, най-известна от които е Боянската черква.
София пада под османска власт през 1382 година. В документи от онова време тя е наричана с невероятни епитети, отразяващи възхищението на завоевателя. Въпреки това турските власти бързо променят облика й. След като градът е превзет и плячкосан, крепостните стени са сринати до основи. Пътната мрежа и църквите са разрушени, а някои от християнските храмове са превърнати в джамии („Св. София”, ротондата „Св. Георги”). През ХV в. е построена най-голямата джамия в София – Бююк джамия, а по-късно е издигната и баня – Баши джамия (Джамия на голямата баня). Пътешественици, посетили София в периода ХVІ–ХVІІ в., споменават за съществуването на около 150 джамии. Строят се турски административни сгради, бани, търговски средища. За петте века турска власт София става неузнаваема. От османския период са запазени малко сгради.
Турските управници оценяват чудесното местоположение на София като кръстопът на Балканите. Градът се разширява и се превръща в занаятчийски и търговски център. През XVII век той вече е един от най-големите търговски центрове на Балканите. През XVIII век през него минава каменен път, свързващ Европа с Мала Азия. През XIX век е построена и първата балканска железница, като отсечка от прочутия „Ориент експрес”. Стратегическото положение на града го прави привлекателен и за други етноси. Появяват се венециански и генуезки колонии, заселват се арменски и еврейски търговци и занаятчии, оформят се християнски, мюсюлмански, еврейски квартали. Още през 1857 г. е основано светско училище.
След освобождението на Сърбия през XIX век Софийският санджак става граничен. Градът е нападан многократно от кърджалии, които ограбват и опустошават периодично някои негови райони.
След като настъплението на османските войски на запад е спряно, през XVIII–XIX век София губи до голяма степен стратегическото си значение и градът постепенно запада.
По време на Възраждането и националноосвободителното движение, Апостолът на свободата Васил ЛевскиЛЕВСКИ, Васил (истинско име: Васил Иванов Кунчев), Дякона, Апостола (1837-1873). Идеолог на българската националноосвободителна революция, създател на Вътрешната революционна организация и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). През 1858 става монах под името Игнатий. Участва в I българска легия (1862). Учител (1864-67) във Войнягово, Карловско, и Еникьой, Добруджа; знаменосец (1867) в четата на П. Хитов. През есента на 1867 и пролетта на 1868 е в Белград във II българска легия. С помощта на "Българско общество" предприема 2 обиколки из България – 1 дек. 1868 – февр. 1869 и май-авг. 1869. Основава първите революционни комитети. През 1870-72 изгражда Вътрешната революционна организация с ръководен център Привременно правителство в Ловеч. В проектоустава (1871) определя основната цел на освободителната борба: "с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…". На общо събрание на БРЦК (1872) в Букурещ Левски е утвърден за главен апостол в България. Получава специално "упълномощие", напуска Букурещ и продължава апостолската си дейност. От 1871 негови помощници са А. Кънчев и Д. Общи. Преустройството на Вътрешната революционна организация и създаването на революционни окръжни комитети в България са спрени от Арабаконашкия обир на турската поща (22 септ. 1872) начело с Д. Общи. Разкритията и арестите стават причина за отказа на Левски да изпълни нареждането на Л. Каравелов за незабавно обявяване на въстание в България. На път за Румъния минава през Ловеч, за да прибере архива на комитета. Остава да пренощува в ханчето на Х. Цонев Латинеца в с. Къкрина, Ловешко, където е заловен от турската полиция. Изправен пред специален съд, Левски се стреми да запази революционната организация. Осъден на смърт и обесен. създава тук революционни комитети и счита София за един от центровете на бъдещото въстание. По ирония на съдбата след залавянето му той бива докаран именно тук, където е съден и обесен през 1873 г.
София е освободена от османска власт на 4 януари 1878 г. Първият кмет на София е Манолаки Ташев. Той управлява едва 3 месеца – от февруари до май 1878 г. поради внезапната си смърт. По негово време се поставя задачата за изработване на градски план на София. Първият градоустройствен план, известен като Батенбергов, е утвърден от княза в края на 1879 г. Съставен е от чужденци – градския инженер Амадие, инж. Прошек, инж. Копиткин и др. По онова време градът не надхвърля 12 000 жители, но благоприятното му стратегическо местоположение го прави подходящ за столица. На 4 април 1879 г. София е обявена за столица на Княжество България, като идеята е предложена от българския историк и професор в Русия Марин ДриновДРИНОВ, Марин Стоянов (1838-1906). Български историк и държавник, професор, доктор. Участва във Временното руско управление в България – вицегубернатор на София, управител на отдела за народно просвещение и духовни дела. Трудове: "Поглед връх произхожданието на българския народ и началото на българската история", "Заселване на Балканския полуостров от славяните", "Южните славяни и Византия през Х век".. На 13 юли същата година София тържествено посреща първия български княз – Александър БатенбергАЛЕКСАНДЪР I БЪЛГАРСКИ (Александър Батенберг) (1857–1893). Първият княз на България (1879–1886), генерал от българската армия (1879), хесенски принц. Син на принц Александър фон Хесен и на Юлия Хауке, графиня Фон Батенберг. Като офицер от руската армия участва в Руско-турската освободителна война. Отменя конституцията (1881–1883) и установява т.нар. режим на пълномощията. Застава начело на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Главнокомандващ българската армия в Сръбско-българската война (1885). Детрониран от офицери русофили, върнат на престола, но под натиска на Русия принуден да абдикира. Погребан в София в мавзолей.. За броени години населението се увеличава почти десет пъти, обликът на града коренно се променя, построяват се павирани улици, административни сгради, църкви, училища, градини, съвременна канализация.
Модерна и с неповторим облик София става по време на царуването на Борис IIIБОРИС III (1894-1943). Български цар (1918-1943). Син на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза, брат на княз Кирил Преславски. През 1930 се оженва за принцеса Джована Савойска (царица Йоанна), дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III. Засилва ролята на монархическата власт. Присъединява България към Тристранния пакт, но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Не изпраща евреите – негови поданици, в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир. Наследен от сина си цар Симеон II., когато се строят сгради в стил модерн, сецесион, баухаус, неокласицизъм и европейски еклектизъм. Малките улички и газовите фенери се запазват почти до Втората световна война. Американските бомбардировки през войната предизвикват разрушения в централната част на града. По това време България е съюзник на фашистка Германия. През 30-те и 40-те години на ХХ в. София е арена на работнически стачки, политически митинги и демонстрации, но и център на културата, науката и изкуството.
Промените в политическия живот след 9 септември 1944 г. дават отражение и върху облика на столицата. Строят се сгради в урбанистичен и сталинистки стил, най-известен от които е централният комплекс – Партиен дом, хотел „Балкан” и ЦУМ.
Първата електрическа крушка светва в София на 1 юли 1879 г. за тържественото посрещане в града на княз Александър Батенберг. В 1880 г. с биволски коли от пристанището в Лом идва и първата парна машина – за държавната печатница. За най-стара фабрика се сочи воденицата на Жул Вайс, разположена във внушителна за времето си 4-етажна сграда на ъгъла на днешните „Хр. Ботев” и „Сливница”. Първият телефонен разговор в София се осъществява през 1884 г. – между два телефонни апарата, донесени от млади български офицери, върнали се от Русия. Осем години по-късно се провежда и първият междуградски разговор – с Пловдив. През 1896 г. живеещият в София чех Август Шедеви вкарва в България първия автомобил. София е осветена с електричество на 1 ноември 1900 г. На 1 януари 1901 г. тръгват първите електрически трамваи, собственост на Френско-белгийското анонимно дружество, задвижвани от специална електроцентрала. В началото трамваите обаче били слабо използвани и ватманите били принудени да спират не само на спирките, но и по желание на пътника. Файтоните остават дълго време разпространено транспортно средство. През 1935 г. с 10 автобуса „Прага” се откриват първите автобусни линии. През февруари 1941 г. тръгва и първата тролейбусна линия – от спирка Горнобански път до с. Горна баня – цели 3,35 км.
Няколко ежегодни фестивала се провеждат в столицата – Фестивал на фолклора, София Мюзик Уиик, както и София Филм Фест.
Околности
В околностите на града има голям брой манастири и църкви. През Възраждането местността неслучайно е наричана Мала Света гора. Всеки желаещ може да посети Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка”, Бистришкия манастир „Св. Петка”, Кремиковския манастир „Св. Георги Победоносец”, Лозенския манастир „Св. Спас” и много други.
Панчаревското езеро е приятно място за излети на 15 км от София, в посока Боровец и Рила. По 5-километровата му дължина може да се упражняват водни спортове.
Витоша се издига над София и е едно от предпочитаните места за отдих на столичани. Нейната площ възлиза на 267 кв. км, като дължината й е около 20 км, а ширината й варира от 10 до 19 км. Планината има сравнително голяма средна надморска височина – 1394 м. Витоша има 9 върха с височина над 2000 м и 14 върха с височина над 1500 м. Стръмните северни склонове, слабо изразените склонови стъпала и заравненото било й придават подчертан алпийски вид. Въпреки че от Софийското поле планината прилича на вулкан, тя няма такъв произход. Съставена е от сиенит и монцонит. От тях са били изработени паветата, с които са павирани софийските улици, преди те да се асфалтират. Черни връх е висок 2290 м и също е в списъка на Стоте национални туристически обекта, както и в този на най-високите върхове в страната. Самата Витоша има статут на национален парк. Той е предпочитано място за отдих и туризъм, поради непосредствената си близост до София. Планината предлага чудесни условия за трекинг, ски, сноуборд, планинско колоездене, скално катерене, пещерно дело, парапланеризъм и др.
Люлин е малка планина с тясно билно гърбище и доста стръмен северен склон към Софийското поле.
Лозенската планина е уникална по своя произход. На нейно място е съществувало старо езеро преди около 10 млн. години.
Плана по своята форма наподобява Витоша, но надморската й височина е с около 1000 м по-малка. Нейният релеф се отличава с широко заравнено било и много стръмни склонове, които се спускат към долината на р. Искър.
Полезна информация
Боянската църква работи от 9,00 до 17,00 ч. Входната такса е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления. Тел. +359 2/ 68 53 04;
Археологически музей – ул. „Съборна” 2, тел. +359 2/ 988 24 06;
Етнографски музей – ул. „Московска” 6А, тел. +359 2/ 987 41 91;
Национален музей „Земята и хората” – бул. „Черни връх” 4, тел. +359 2/ 65 66 39;
Национален природонаучен музей – бул. „Цар Освободител” 1, тел. +359 2/ 988 51 15;
Национален исторически музей – кв. Бояна, ул. „Витошко лале” 16 (раб. време лятно: 10,30–18,15; зимно: 9,30–17,45, без почивен ден). Има печат. Националният исторически музей работи от 9,00 до 16,45 ч. през зимата и от 9,30 до 17,30 ч. през лятото. Входът за музея е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления.
Зоологическа градина – ул. Сребърна 1 (раб. време лятно: 9,00–19,00; зимно: 9,00–17,00; без почивен ден). Има печат.
Храм-паметник „Св. Александър Невски”
Работно време: 7,00–17,30 ч.
Работно време на Криптата:
10,00–18,00 ч.
Почивен ден: вторник
Багряна, Елисавета
БЕЛЧЕВА, Елисавета Любомирова (29.IV.1893–23.III.1991), с псевдоним Елисавета Багряна, е поетеса, авторка на детски книги и преводачка. През творческия си път тя използва и други псевдоними – Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела. В нейното творчество за първи път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа.
Багряна е родена в град София в чиновническо семейство. На десетгодишна възраст живее една година със семейството си в Търново, където и пише първите си стихове. Завършва гимназиално образование в София през 1910 г. След това за една година се заема с учителската професия – преподава в село Афтане (днес Недялско, община Стралджа).
Елисавета Багряна завършва славянска филология в Софийския университет (1911–1915). В този период от живота си тя се запознава с много от българските писатели от онова време – Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. Първите отпечатани нейни произведения излизат в сп. „Съвременна мисъл” (1915) – „Вечерна песен” и „Защо”. През следващите четири години тя отново се връща към учителската професия. Работи във Враца и Кюстендил.
Връща се в София през 1921 г. и активно се включва в столичния литературен живот. Сътрудничи на различни периодични издания – „Вестник на жената”, сп. „Изкуство”, сп. „Септември”, в. „Лик”, сп. „Съвременник”, в. „Литературен фронт”, сп. „Златорог”, сп. „Пламък” и др. Нейното окончателно утвърждаване сред литературните творци настъпва след издаването на първата й книга „Вечната и святата” (1927).
Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на трийсет езика. Издадени са в Чехословакия, Швеция, Югославия, Франция, СССР (Русия), Полша, Румъния, Италия и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Днес 51. СОУ в столицата носи нейното име.
Потомка
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Марков, Георги
МАРКОВ, Георги (1.III.1929–11.IX.1978). Роден е в град София. Завършва Химико-технологическия институт в столицата. Работи като инженер до 1958 г., когато заболява от туберкулоза. След това се отдава на литературно творчество – автор е на много разкази, новели, драми и на романа „Мъже”. В началото на 60-те години е ухажван от властта и лично от Тодор Живков и се ползва с редица привилегии. Постепенно тонът на творбите му става все по-критичен, а това съвпада с Пражката пролет от 1968 г. Няколко от пиесите му попадат под ударите на цензурата и през юни 1969 г. той решава да замине за Италия, а после за Великобритания, за да се отдалечи от атмосферата в българските културни среди и да потърси ново признание. Постепенно обратният път става невъзможен и през есента на 1971 г. след изтичане на срока на разрешения му престой зад граница Марков избира емиграцията. През лятото на същата година VІ управление на Държавна сигурност образува срещу него разработка под наименованието „Скитник”. През 1972 г. е осъден задочно като „невъзвръщенец”. От ноември 1975 до юни 1978 г. в 137 емисии на радио „Свободна Европа” чете острокритични към режима в България откъси от книгата си „Задочни репортажи за България”. Гласът на Георги Марков замлъква, след като на 7 септември на лондонския мост „Ватерлоо” срещу него е извършено покушение със сачма със силната отрова рицин. Действието е прикрито с инцидент със „случаен минувач”, който го блъсва и изпуска чадъра си, останал впоследствие като символ на убийството. И след 1989 г. разследванията не дават ясен отговор за извършителите, още повече че през 1990 г. основният масив документи е унищожен от отговорни служители на Държавна сигурност.
Из „Задочни репортажи за България”
Литературното блато
Ако човек рече да направи сметка на употребеното време за заседания, съвещания, събрания, срещи и прочие плюс разходваната хартия за решения, резолюции, отчети, инициативи, доклади, приветствени телеграми, речи, прегледи и т.н. на ръководството на днешната българска литература, сигурно ще излезе, че те са стократно повече от времето и хартията, употребени за създаването на самата литература. Ето това е едно от най-характерните явления у нас, една от най-ярките демонстрации на псевдодейността. Никой гражданин на нормалния свят не би могъл да приеме, че цяла една обществена група съществува и живее само от преливане от пусто в празно. Но най-трагичното е, че тази никаква дейност се смята от режима не само за много важна, но при всички случаи за по-важна от самото творчество. И в това аз виждам доказателство за целенасочена и упорито провеждана политика за възпиране и потискане на истинските творчески импулси и заменянето им с паразитно-ялови напъни. На практика това означава заменяне на литература с литературничене, на писатели с писателствуващи, на творчество със стъкмяване. Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. Мисля, че това сравнение е много точно, защото е трудно да се идентифицира личност, мисъл или характер в жабешкия речитатив. Въпреки някакви дребни гласови разлики човек едва ли би могъл да разграничи сериозно едно литературно крякане от друго. Всички жабешки сюжети си приличат като две капки вода, всички техни идеи вървят в една-единствена посока, всички образи са невероятно подобни, всички проблеми имат едно и също разрешение. Единственото драматично развитие иде от борбата кой кого да надкряка, защото високото и силно крякане се поощрява и награждава.
И така, официалната физиономия на българския литературен живот се определя не от създадени произведения, не от творчески идеи, направления и спорове, не от конфликти между литературни личности, а от прости, примитивни (жабешки) инстинкти. За хората от „Ангел Кънчев“ 5 мястото в литературната йерархия беше далече по-важно от написването на каква да е творба. Може би защото въпросните граждани знаеха, че не ги бива много в „творенето“. Веднъж Живков с ирония отбеляза, че Джагаров от дълго време нищо не е написал. Та как можеше и да напише. Формалното оправдание беше, че заседаваше от сутрин до вечер във всевъзможни съвети и комитети. А истинското обяснение беше, че човекът въобще не се интересуваше от писане, че нямаше нито какво да каже, нито как да го каже. Няколко дузини герои около него живееха и работеха по същия начин. Когато и да отидех на първия етаж на Съюза на писателите, там заседаваха. Влизаха и излизаха хора със сериозни, угрижени лица, движеха се тежко и със замах поръчваха на секретарките повече кафета. Ако човек съдеше по външния им вид, би си помислил, че те са обременени с невероятно тежки задължения пред човечеството и че всяка минута съзнават това. Много пъти си задавах въпроса — какво всъщност правеха тия хора зад тежко затворените врати? С какво се занимаваха?
Никога няма да забравя една призрачна случка. Беше няколко години преди да напусна България. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми дойде наум да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. Пред мен се разкри следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан някъде в пространството пред него, със смъртно отегчена физиономия. Срещу него на първото канапе се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С, която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да й дадат думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който сякаш се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на последната си книга. Срещу него на второто канапе се кискаха журналистите В. и Г., а до тях коварно мълчеше заместник главният. Център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист, народен представител, директор на народната библиотека и член на много комитети Орлин Василев, който бе застанал точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, натъртващ всяка дума глас:
„Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казах и ви го повтарям!“…