Паметник на Георги Бенковски
В близост до родния дом на Георги Бенковски се намира внушителен като размери и архитектура паметник на апостола. Изработването и проектирането на фигурата е било възложено през 1971 г. на скулптора Христо Танев и арх. П. Татаров. В самото изграждане са участвали много трудови колективи, както и населението на Копривщица.
Скулптурата е величествена, с височина 11 м. Тя изобразява Георги Бенковски, препускащ устремен на кон. Отдолу са поставени пет морени, които символизират петте века робство. Върху тях са издълбани огнените слова на Бенковски „Ставайте, робове! Аз не ща ярем!” От двете страни покрай рекичката между скалите се вият каменни стълбища, които отвеждат посетителите към площадката пред самата фигура на паметника.
Копривщица
Копривщица е град в Западна България, разположен в Софийска област. Градът е център и единствено населено място в община Копривщица.
Намира се в планински район, в живописната долина по течението на река Тополница, в сърцето на Същинска Средна гора. Отстои на 16 км от Подбалканския път, на 110 км от София, на 24 км от Пирдоп, на 24 км от Стрелча и на 90 км от Пловдив. Недалеч се извисяват двата най-високи върха в Средна гора – Богдан (1604 м) и Буная (1594 м).
Разположен на 1030 м надморска височина, градът има изразен континентален планински климат. Зимата е студена, но слънчева (-4.0°С температура през януари), с дебела снежна покривка, докато лятото е прохладно и свежо (16.7°С температура през август). Климатът се обуславя от голямото надморско равнище и обичайното за летния сезон местно северно течение, идващо по долината на р. Тополница от високите склонове на Стара планина.
Жителите наброяват 2409 души (към 1.01.2007 г.).
Населението се занимава преди всичко със земеделие. Култивират се картофи, ръж, фасул, грах, джанки, тиква, тиквичка, някои видове ябълка и др. Отглеждат се традиционно овце, крави, коне, кокошки и патици.
История
Копривщица е основана в края на Второто българско царство (XIV в.). Съществуват няколко хипотези и предания за създаването на града.
Константин Иречек споменава, че според описанието на Пловдивската епархия, направено през 1819 г. на гръцки език от поп Константин, Копривщица е основана от пастири преди близо шест века.
Според запазена до днес легенда първоначално на землището на града имало гори и поляни, буйна трева и бистри извори. Тук лятно време пасели големи стада овце и говеда. Били изградени многобройни колиби и мандри за през лятото, а през зимата, когато падали тежки снегове, всичко запустявало. Когато турците започнали да завладяват българските земи, част от жителите на Пловдив и Златица заедно с добитъка си побягнали към Средна гора, за да се скрият от нападателите. Те намерили запустелите мандри и колиби на Копривщица и се заселили в тях. След време тук дошли и други бежанци от по-далечни селища. Харесали мястото и си построили къщи. Постепенно се образували малки домашни общности, като почти всеки от родствениците получавал прякор – Тиханек, Козлек, Дуплек, Ломек, поради специфични черти, занимания и случки, свързани с него. Оттам идвали и имената на новосъздадените махали, някои от тях останали като фамилни имена и до днес.
Според друга легенда Копривщица била вакъф (лично владение) на дъщерята на Сюлейман Великолепни, известна в турската история красива принцеса.
Едно предание разказва за млада жена, заселила се на мястото на днешна Копривщица, тъй като местността й се сторила подходяща за отглеждане на добитък. Малко след пристигането си тя заминала за Едерне (Одрин), за да измоли от султана ферман, чрез който да стане владетелка на мястото. Дали тази жена била много красива и с хубостта си смаяла турския султан, или пък е показала болярски отличия, не се знае със сигурност, но според легендата султанът й дал искания ферман. В него било записано, че землището е собственост на тази жена и турчин не може да мине с подкован кон през него, нито туркиня да роди там. Във фермана Копривщица била наречена „Аврат Алан”, което в превод от турски език означава „Женска поляна”.
Султанът издал и други фермани, които осигурили на Копривщица определени привилегии и се отразили благоприятно върху нейното развитие. Благодарение на тях градът имал пълно местно самоуправление, осъществено от общински съветници, наречени аази. Големи били данъчните облекчения за населението. Копривщенци имали позволението да пасат безплатно стадата си по Беломорието. Развило се скотовъдството. Отглеждали се над 120 хиляди овце, 20 хиляди глави едър рогат добитък, 2 хиляди породисти коня. Процъфтявали бегликчийството, джелепството, абаджийството, терзийството и др. Бегликчиите – лица, събиращи данъка върху овцете и козите, събирали десятъка от стадата по цяла Европейска Турция. Тези мъже трябвало да носят хубаво оръжие, да яздят здрави коне, да четат и пишат на турски език. Друго доходно занятие било джелепството. Джелепите – търговци на едър рогат добитък, събирали овни от Мизия, Тракия, Македония и Сърбия. Те отглеждали много говеда и овце, които доставяли в султанската столица за месо, кожи, сирене. Абаджиите и чираците произвеждали аби (дебел вълнен плат), потури (мъжки панталони), терлици, а трудолюбивите и сръчни копривщенки изработвали шарени черги, пояси, плъсти (дебели вълнени килими), кебета (вълнени черги), шарени чорапи.
Копривщенци се прославили и като добри търговци. Всяка година от Копривщица се изнасяли над 250 хил. чифта чорапи, които заедно с копривщенските кулинарни специалитети – луканки, суджуци, кавърми, пастърми, намирали отличен прием по пазарите на турската империя. Копривщенските търговци и гурбетчии пътували из цялата турска империя, достигнали и до Египет и Сирия. Като се връщали, донасяли лъскави коприни, писани съдове, южни плодове и други стоки. Така в края на XVIII в. Копривщица се развива в икономическо отношение, а населението й достига 12 хил. жители.
Според Найден Геров след падането на България под турска власт в местността се заселили бежанци – потомци на големи български родове, търговци, скотовъдци със стадата си. Сред тях били трима овчари – Ламбо, Тороман и Арнаутин. Те създали малки семейни общности, които с времето се разраснали и дали имената на съществуващите и до днес махали в града – Тороман махала, Ламбовска и Арнаут махала. Поради привилегиите, с които се ползвали копривщенци, те запазили своето благосъстояние и след падането на България под турска власт. Богатствата на града привличали кърджалиите, които три пъти го ограбвали и прогонвали жителите му.
През 1793 г. селището било опожарено за първи път от турците. До 1810 г. това се случило още два пъти. Населението се разбягало, мнозина заминали в Одрин, Пловдив, Казанлък, дори и в Бесарабия и Молдова. След последния палеж почти не останали здрави къщи. Тогава започнало подновяването на Копривщица. Селището постепенно се разраснало и добило значение и влияние дори в двореца на Султана.
За развитието на Копривщица голям принос имат и щедрите дарители. Те помагат със своите средства за строежа на църкви, чешми, училища, мостове, за издръжка на манастири и изписването им, за печатането на книги. Известни дарители по онова време били Хаджи Ненчо Палавеев, Петко Доганов, Вълко Чалъков и други. Те започнали да благоустрояват града. Създали и читалище (наречено „Неофит Рилски”, а впоследствие „Хаджи Ненчо Палавеев” – копривщенски благодетел), което изпълнявало функциите на културно средище. По-заможните родолюбиви копривщенци плащали скъпо на учени монаси да изписват икони и евангелия на български и да учат децата им на български език. Така се появило възрожденското поколение, носител на идеите и духа на борбите за духовна и политическа свобода. Негови представители били Тодор Каблешков, Любен Каравелов, Бенковски, Найден Геров, Йоаким Груев и др.
За първи път Копривщица се споменава като град през 1873 г. По това време в него имало вече аптеки и трима лекари, завършили медицина във Виена и Атина. За да подчертаят своето благополучие, заможните копривщенци се надпреварвали да издигат един от друг по-хубави къщи. Така се появяват първите образци на копривщенската възрожденска архитектура.
В средата на ХІХ век Копривщица се превръща в един от водещите културни и книжовни средища в България. В родната къща на Найден Геров се е помещавало едно от първите килийни училища в града, в което е преподавал баща му – хаджи Геро Добрович–Мушек. През 1822 г. влиятелният копривщенски чорбаджия Вълко Чалъков подарява къща за нуждите на първото обществено училище в родния си град. По-късно старата Чалъкова къща се оказва малка и чорбаджи Вълко подарява градината си в центъра на Копривщица за по-широко и пригодено за новите методи на обучение училище. През лятото на 1837 г. пак чорбаджи Вълко успява да склони Неофит Рилски да дойде за главен учител в Копривщица. Тук той въвежда взаимоучителните правила и наредби, които имат важно значение за развитието на учебното дело в предосвобожденската епоха. През 1846 г. с помощта на завърналия се от Русия Найден Геров в Копривщица се отваря първото в страната класно училище. То поставя началото на светла страница в развитието на просветното дело. През 1850 г. се открива и девическо училище, а през 1863 вече има създадено и девическо класно училище. През 1899 г. е построена и открита копривщенска гимназия. Бележити просветители, книжовници и писатели от Копривщица са Найден Геров, Йоаким Груев, Веселин Груев, Христо Пулеков, Найден Попстоянов, Никола Беловеждов и други.
Най-старата съхранена книга в Копривщица е от втората половина на ХVІІ век – евангелието на даскал Рашо от 1644 г.
Голям принос в борбата за самостоятелна българска църква имат д-р Стоян Чомаков, Георги Гунев, Цоко Каблешков, фамилиите Моравенови, Кесякови, Чалъкови. Будни копривщенци вземат участие в Първата българска легия, четите на Панайот Хитов, Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Христо Ботев. През 1870 година Левски основава тук таен революционен комитет. Копривщенци вземат участие в българското опълчение и Руско-турската освободителна война, в Сръбско-българската война, Илинденско-Преображенското въстание, Балканската война.
През последните три-четири десетилетия се наблюдава нов икономически и културен подем на града. Днес на територията на общината работи модерно оборудвана мандра, в която е застъпено производството на традиционни за Копривщица млечни продукти – масло, сирене, кашкавал, извара. Развити са хотелиерството и ресторантьорството.
От 1965 година Копривщица е постоянен домакин на съборите на народното творчество, които се провеждат на всеки пет години в красивата местност Войводенец.
Места за посещение
Архитектурно-историческите паметници от епохата на Възраждането тук са 388. От тях с национално значение са петнадесет. През 1952 г. Копривщица е обявена за град-музей, от 1971 г. е архитектурен и исторически резерват, а през 1978 г. е призната за национален архитектурен резерват с международно значение и за средище на международния туризъм.
Каравеловата къща
Родната къща на братята Любен и Петко Каравелови се намира в близост до коритото на река Тополка, зад високи каменни зидове сред обширен двор. Те са двама от най-бележитите личности в българския културен и политически живот преди и след Освобождението. Любен Каравелов е публицист, революционер и писател, а Петко Каравелов – министър-председател, министър на финансите, един от първостроителите на съвременна България. Къщата е самобитен национален архитектурен паметник, изграден от местни майстори на три етапа.
Първа през 1810 г. е построена зимната къща по поръчка на дядото на Димчо Дебелянов. Тя се отличава с изключително нисък таван на приземния етаж, свидетелство за ниския ръст на обитателите й, от една страна, и от друга – за скромния живот, който те са водели. Тази част от къщата е била обитавана по време на продължителните студени зимни месеци. Обзавеждането и подредбата са автентични, в типично копривщенски стил. Вторият етаж има голям чардак, който се е ползвал от семейството през летните месеци. Измежду предметите, изложени тук, може да се видят родната люлка на поета, много стари книги, бюро и др.
Селскостопанската сграда е построена през 1820 г. Днес тук е поместена експозиция от предмети, принадлежащи на Любен Каравелов. Те разказват за живота му, като най-голям интерес сред експонатите представлява неговата печатарска машина, закупена през 1871 г. На нея Каравелов е печатал своите вестници, както и списание „Знание”, и Ботевия вестник „Знаме”. След Освобождението на нея във Велико Търново е отпечатана и първата българска конституция. Особена стойност имат и запазените стари книги, измежду които е Уставът на българския революционен централен комитет.
През 1835 г. е изградена така наречената лятна къща. Двуетажната сграда разполага с голям чардак на втория етаж и е ползвана от семейството през топлите летни месеци. Днес тук са изложени снимки и материали, които разказват за дейността на Петко Каравелов – забележителен политик, по-малък брат на Любен Каравелов, както и за живота на дъщерята на Петко – Лора – съпруга на Пейо Яворов. Тази постройка е интересна с външно иззидания си комин и леко издадена фасада над улицата.
В двора се намира старата круша, засадена от писателя през 1854 г., обявена за защитена природна забележителност. Тук е изграден и бюст-паметник на Любен Каравелов. Той е проектиран от скулптора Петър Балабанов, а постаментът е изработен от копривщенския каменоделец Атанас Юруков. Открит е на 3.02.1956 г.
Къщата е обявена за музей през 1954 г.
Ослекова къща
Построена е в периода между 1853–1856 г. по поръчка на заможния копривщенски търговец Ненчо Ослеков. Творение на уста Минчо и Коста Зограф – представители на самоковската школа, Ослековата къща впечатлява с богатата си външна и вътрешна украса. Тя принадлежи към пловдивския тип симетрични къщи. Характеризира се със затворен голям отвод (салон), остъклен кьошк и богата стенописна украса. При строежа не е постигната пълна симетрия поради тясното дворно място, с което Ослеков разполагал за изграждането на своя дом. Затова къщата е развита в дълбочина. При новото архитектурно решение само салонът на втория етаж на къщата е с размери 80 кв. м.
Сградата се състои от високо мазе, приземие и етаж. Интерес представляват трите колони, изработени от ливански кедър, които поддържат просторния салон на втория етаж. Външната част на салона е изрисувана с картини, изобразяващи екзотични градове и места.
Красивата дърворезба по таваните, богатите стенописи и подредба показват как са живели заможните копривщенци в средата на XIX в.
Ослековата къща е превърната в етнографски музей през 1956 година. Наред с предметите, свързани с ежедневието на старите копривщенци, тук са показани и местни женски накити, колекции от плетени чорапи и кенета (фини дантели, изработвани върху основа от конски косми). Освен тези произведения на сръчните копривщенки, в музея са изложени и работни пособия на копривщенските абаджии.
Ослековата къща е свързана не само с етнография, но и с историческото минало на Копривщица. Собственикът на къщата – Ненчо Ослеков, преди да започне търговия с аби и гайтани из малоазийските пазари, се е занимавал със събиране на беглика – данъка по дребния добитък. Този доходен за онова време занаят му осигурява завидно материално благосъстояние и обществено положение. Въпреки това обаче родолюбивият копривщенец активно участва в революционните борби на своя народ. През 1876 година той е сред съзаклятниците, подготвящи ново въстание. В обширния салон на неговата чорбаджийска къща са изработени дрехи и наметала за копривщенските въстаници. Заради тази своя дейност след разгрома на Априлското въстание Ненчо Ослеков е заловен и обесен в Пловдив на 27 юни 1876 година.
Къща-музей Тодор Каблешков
Къщата, в която през 1851 г. се ражда авторът на Кървавото писмо, е сред образците на българската възрожденска архитектура. Построена е през 1845 г. от копривщенския майстор Генчо Младенов по примера на пловдивските къщи. Тя се отличава със своята симетричност, красиви форми и просторен остъклен салон на втория етаж. Таваните, вратите и долапите са покрити с изкусни дърворезби. Впечатляващо е голямото дървено слънце в просторния салон на втория етаж. Характерно е това, че майсторът е автор и на цялото вътрешно оформление: стълбище, тавани, алафранги, долапи, врати, тонове и багри.
В този богат копривщенски дом е живяло шестнадесетчленното семейство на бегликчията Лулчо Каблешков.
През 1935 г. Каблешковата къща е първият реставриран копривщенски възрожденски паметник. В нея тогава били изложени експонатите, събирани за градски музей. Тук са работната стая на жените, кухнята, одаята, родната стая на Тодор Каблешков. На втория етаж експозицията е свързана с живота и революционната дейност на Каблешков, от една страна, и подготовката, хода и избухването на Априлското въстание, от друга. Сред музейните експонати, привличащи вниманието на посетителите, са: учебници на българския революционер, двете негови пушки, оригиналната му шапка като началник на железопътна станция Белово, клетвените атрибути на въстаниците и оръжията им.
Недалеч, в малка градинка, се намира паметникът на Тодор Каблешков. Той изобразява пламенния организатор и ръководител на Априлското въстание в Копривщица. Върху постамент се извисява стройната му фигура, излята от бронз. Височината на паметника е 2,9 м. Творбата е дело на авторски колектив в състав: скулптор Йордан Гаврилов, доц. арх. Георги Папагалов и арх. Иван Николов.
Лютова къща
Лютовата къща се издига в Средната махала в Копривщица и също впечатлява със своята архитектура. Построена е през 1854 г. от пловдивски майстори за видния бегликчия и джелепин Стефан Топалов. На кобиличната стряха е изписана датата на построяването й. Състои се от ниско приземие и етаж с еднакво разпределение на помещенията. Външната й украса е пестелива. Стените са оставени гладки, изписан е само кобиличният фронтон на портика.
За сметка на това вътрешната украса е много богата – стените са изрисувани, а таваните са красиво дърворезбовани. Стенописната украса е представена от кошници с цветя, медальони, изписани алафранги, пейзажи от Цариград, Венеция, Кайро, Александрия.
Салонът е имал и по-стар стенопис – вероятно от времето на издигането на сградата. Вторият стенописен слой, украсата, която къщата има и до днес, покрива стените на всички помещения от етажа и е била създадена в годините до 1860. В средата на централния салон интерес представлява оригиналният шадраван, който служел за освежаване на къщата с розова вода.
През 1906 г. къщата е продадена на търговеца Петко Лютов – оттук идва и името, с което е известна днес. В приземния етаж на къщата е уредена постоянна изложба на плъсти (нетъкани пъстри постелки, изработени от вълна). Те се използвали за застилане на подове, както и като удобна дебела постелка за спане. Произвеждани са в домашни условия, чрез специфични методи на валяне и притискане. Украсявани са с оцветена с естествени багрила вълна.
Къща-музей Георги Бенковски
В построената сред зеленина и цветя дървена къща, разположена на един от хълмовете на гр. Копривщица, през 1843 г. се ражда Гаврил Хлътев. В българската история той остава с името Георги Бенковски – псевдоним, който използва като организатор и ръководител на Априлското въстание. Къщата е изградена през 1831 г. от местни майстори и принадлежи на „еснафския” тип постройка. Тя е двукатна, с обширен скрит чардак на втория етаж. По това време подобни домове са имали заможните представители на занаятчийските съсловия в Копривщица.
В къщата е изложена експозиция, свързана с живота на българския патриот. Сред най-интересните музейни предмети е оригиналната пушка на Бенковски, с която се сражава по време на въстанието.
Родната къща на Найден Геров
В този дом Геро Мушек (първообразът на хаджи Генчо) открива първото килийно училище. През 1823 г. в многодетното му семейство се ражда Найден Геров, голям български общественик, политик, учител и писател. Той открива в Копривщица първото българско класно училище, списвал е статии, филологични изследвания, превеждал е песни и басни.
Къща-музей на Димчо Дебелянов
Родният дом на поета Димчо Дебелянов представлява малка синя къща, оградена от двор с величествени борове и кичести вишни. Построена е през 1830 г. за семейството на среднозаможния копривщенски абаджия Вельо Дебелянов. Къщата е двукатна и отговаря на втория строителен етап в града, т.нар. еснафски тип къщи.
В нея е изложена експозиция, посветена на живота и литературната дейност на поета. Представени са оригинални вещи като неговата люлка, куфарчето, с което отнася на фронта любимите си книги, ръкописи, снимки, различни издания на творбите му.
В двора се намира популярната скулптура на Иван Лазаров, олицетворяваща чакащата майка на поета. Изработена е през 1934 г., три години след пренасянето на тленните останки на твореца от Демир Хисар, където е паднал пронизан от вражески куршум на 2 октомври 1916 г. Изградена е от айтоски камък. Представлява статуя на възрастна жена, приседнала на прага на копривщенска порта, потънала в тих размисъл и спотаена скръб. На предната част на „портата” са издълбани Дебеляновите строфи „…и в кротък унес чака тя да дойде нейното дете…”
Оригиналът на паметника първоначално е бил поставен в двора на черквата „Св. Богородица”, където са погребани пренесените от Демир Хисар тленни останки на Димчо Дебелянов. През 1940 г. злосторник счупва носа на скулптурата. След като извършеното възстановяване не се оказва особено сполучливо, през 1969 г. се изработва копие на паметника. Днес оригиналът се намира в двора на къщата на поета, а копието – на гроба му.
Църква „Успение Богородично”
През 1817 г. на мястото на изгорен от кърджалиите храм смолски и мирковски майстори съграждат нова църква. Смята се, че е построена за около 11 дни. Тя представлява вкопана в земята ниска постройка, слабо осветена, боядисана отвън, така че да прилича на къща и да не привлича внимание върху себе си. Изключително ценен паметник на изкуството е иконостасът й, изработен през 1821 г. Уникалната дърворезба е плод на четиригодишен труд на един от най-големите български резбари – хаджи Георги от Видин, представител на Тетевенската школа. В него са преплетени библейски мотиви, красиви растения и животни. Иконописите също са дело на известни художници и зографи като Захари Зограф, Иван Николов Образописов, Иван Спасковски и копривщенския художник Христо Енчев.
Храм „Свети Никола”
След всеобщото събрание през 1839 г. копривщенци решават в града да бъде построена втора църква, което Неофит Рилски документира с протокол за бъдещото строителство. Повече от 600 души отделят от личните си средства, за да бъде изграден новият храм. Строежът започва през 1842 г. и продължава две години. Главен архитект на църквата е бил уста Гаврил от Одрин. В архитектурно отношение храмът е смесица от турска и ренесансова стилистика. Построен е изцяло от каменни блокове. Иконостасът е създаден от рамки в бледосиньо, в които са поставени иконите, изографисани от Йоан Попович, Александър Димитров и Христо Енчев.
Мавзолей на Априлци
Мавзолеят е изграден в памет на загиналите в освободителните борби от Априлската епопея със средства на хаджи Ненчо Палавеев. Проектът е дело на проф. П. Цветков. Осъществяването му е започнало през 1926 г. по повод 50-годишния юбилей от Априлското въстание. Строежът е завършен през 1928 г.
Мавзолеят представлява куполо-пирамидален гранитен монумент на два етажа. Куполът завършва с металическа обковка и кръст. Долната част на монумента представлява костница, а в горната е разположен малък параклис. Над него е вградена черна мраморна плоча с надпис „За Априлското въстание 1876 г., от което изгря зората на българската свобода. Издигна Хаджи Ненчо Палавеев – 1926 г.”.
Паметник на първата пушка
В Копривщица интерес представляват не само красивите двуетажни къщи и многобройните чешми, но и десетките сводести каменни мостове, повечето от които са изградени през първата четвърт на ХІХ век.
Един от тях има изключителна историческа стойност. Това е Калъчевият мост, свързващ бреговете на Бяла река. Този високосводест мост е изграден от грубо дялани камъни през 1813 година със средства на Хаджи Найден Калъчев. Сто години по-късно е реставриран от неговия правнук, както личи от надписите, поставени върху двете средни плочи на парапета. Калъчевият мост е известен още под името „Мостът на Първата пушка”, тъй като тук на 20 април 1876 година е убит първият турчин, с чиято кръв Тодор Каблешков написва своето Кърваво писмо.
Паметникът на първата пушка представлява правоъгълен гранитен блок със стъпаловидна основа и с размери 250/240/30 см. В средата е вградена бронзова отливка с барелеф, изобразяващ устремен напред копривщенски въстаник с пушка в ръце, на фона на тревожно разлюляна камбана. От двете страни на барелефа, върху черни полирани плочи е издълбан текст: „Вий седмината: Георги Тиханек, Вельо Сирекът, Георги Каменарчето, Вельо Мирчев, Недельо Тиханек, Иван Фурнаджията, Илия Ненчов – вий пуснахте тук, на това място, първия куршум против петвековния потисник и понесохте венеца на борческата слава за освобождение. Отечеството вечно ще ви слави”.
Културен календар
1 януари – Надпяване на площада
1 март – Ден на самодейността с концерт в читалище „Хаджи Ненчо Палавеев”
1 и 2 май – Честване на Априлското въстание
Август – Национален събор на българското народно творчество (на всеки 5 години от 1965 г. насам)
11-12 август – Димчови поетични празници
15 август – Храмов празник на Св. Богородица, курбан за здраве
Полезна информация
Всички музеи работят:
от 9,30 до 17,30 ч. през летния сезон (1 април – 31 октомври);
от 8,30 до 12,00 и от 13,30 до 17,30 ч. през зимния сезон (1 декември – 31 март).
Георги Бенковски
БЕНКОВСКИ, Георги. Истинското му име е Гаврил Груев Хлътев (1841/44 – 12 май 1876 г.). Той е деец на националноосвободителното движение, един от организаторите и ръководителите на Априлското въстание в Четвърти (Пловдивски, Панагюрски) революционен окръг. Роден е в град Копривщица и учи за кратко в родния си град, но след ранната смърт на баща си (1848) става терзийски и абаджийски чирак. Постепенно Георги Бенковски става един от най-влиятелните абаджии, търгува в Мала Азия, пътува из различни райони на Османската империя. В началото на 1875 г. е в Букурещ. През лятото на с. г., той се включва в подготовката на въстание. Участва в групата на Стоян Заимов, която трябвало да подпали Цариград и да убие султан Абдул Азис, за да привлече вниманието на великите сили към Българския въпрос.
Името си получава от един поляк – Антон Бенковски. В Цариград се сдобива с неговия паспорт и оттук идва фамилията му, с която остава в историята.
Организираното въстание се проваля и Бенковски е принуден да се върне в Румъния. Определен е за помощник на Панайот Волов – апостол на Четвърти (Пловдивски) революционен окръг. В началото на 1876 г. двамата започват подготовката на Априлското въстание. По време на организационната дейност Бенковски показва своите качества на лидер. Той провъзгласява въстанието в Панагюрище. Организира конен отряд – Хвърковатата четаХвърковата чета на Георги Бенковски е създадена за да бъде „навсякъде и никъде”. Тя взима активно участие в подготовката на Априлското въстание, в разузнаването движението на противника, в оказване на помощ на въстаниците по места.
Хвърковатата чета била създадена в подножието на Балабановата кория край града. Тя се състояла от 100-130 души. Неин войвода бил Георги Бенковски, а знаменосец – Крайчо Самоходов. Смята се, че четата била най-добре организираната военна част на въстаническите войски.
В продължение на няколко дена четниците обикаляли градове и села и помагали на въстаниците. След разгрома на Априлското въстание, те били принудени да се оттеглят в Балкана.
– която води сражения с редовната турска армия. След разгрома на въстанието се крие в Стара планина. Той е предаден и убит при преминаване на р. Костина близо до с. Рибарица, Тетевенско.
Димчо Дебелянов
ДЕБЕЛЯНОВ, Димчо – роден на 28 март 1887 г. в Копривщица в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Той е последното, шесто дете и е кръстен на дядо си Динчо Дебелян. През 1896 г. бащата умира и семейството се премества в Пловдив при най-големия брат. Там Димчо Дебелянов учи в „Жълтото училище“, а по-късно и в Пловдивската мъжка гимназия. Тук пише първите си стихотворения, които по-късно изгаря.
През 1904 г. семейството на Дебелянов се премества в София. Две години по-късно младият поет за първи път отпечатва свои стихотворения („На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и др.) в сп. „Съвременност”. Те са подписани с името Димчо Дебелянов. По това време негов кумир е Пенчо Славейков, а малко по-късно и Пейо Яворов.
След 1907 г. Димчо Дебелянов сътрудничи на някои периодични издания като „Българска сбирка”, „Съвременник”, „Нов път”, „Оса” и др. В някои от тях той печата сатирични творби под различни псевдоними, като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. През есента на същата година се записва като студент в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, първо в Юридическия факултет, а после в Историко-филологическия факултет. Следва само 2 години и не успява да завърши образованието си. Владее френски, руски и английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен и Шекспир.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. Загива на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) като командир на рота. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демир хисар. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово” костите му са пренесени в родната му Копривщица.
Найден Геров
ГЕРОВ, Найден – роден в Копривщица на 23 февруари 1823 г. в семейството на килийния учител Геро Мушек (прототип на хаджи Генчо в Каравеловата повест „Българи от старо време”). До единайсетата си година Найден Геров учи в училището, което се намирало в тяхната къща. След това той отива в Пловдив, където продължава образованието си в гръцко училище. Няколко години по-късно, по настояване на Неофит Рилски, Геров заминава за Одеса при родолюбивия българин Христо Стойкович. Тук той завършва прочутия Ришельовски лицей и се запознава с Васил Априлов, Добри Чинтулов, Иван Богров, Никола Палаузов и други видни книжовници. Прави опит да продължи образованието си във Виена, но е принуден да се завърне в родната Копривщица. Тук той започва своята просветна дейност – отваря първото класно училище, прави първата в България учебна програма. През 1848 е поканен да ръководи гимназията в Пловдив.
През голяма част от живота си Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство и публикува редица статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси.
От 1857 г. Найден Геров е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност до Априлското въстание.
През Руско-турската освободителна война Найден Геров служи под руско командване. Впоследствие участва в териториалното устройство на България. За кратко е губернатор на Свищов, но след Берлинския договор се връща в Пловдив и се отдава на научната си работа и делото на своя живот – „Речник на блъгарский язик, с тлъкувание речити на блъгарски и русски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров”.
Любен Каравелов
КАРАВЕЛОВ, Любен (ноември 1834 – 21 януари 1879). Обществено-политически и книжовен деец, създател и ръководител на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Роден в гр. Копривщица. Учи в родния си град, в гръцкото училище в гр. Пловдив и в Историко-филологическия факултет на Московския университет. В Русия живее десет години (1857– февруари 1867). През това време поддържа близки контакти с лидерите на Славянските комитети в Москва и Петербург (Иван Аксаков, Михаил Погодин, Владимир Ламански). Сътрудничи активно на славянофилските издания „Ден”, „Голос”, „Москва”; пише първите си разкази, а през 1861 г. съставя първия си програмен документ, в който обосновава идеята за освобождение на България чрез революционни средства и в „братски съюз” с останалите южнославянски народи. През февруари 1867 г. се установява в Белград, където създава Българския революционен комитет (БРК). Целта на БРК е да подготви чети на сръбска територия, които да се включат в евентуално българско въстание. Заради контактите си с дейци на местната опозиция (Омладината) през февруари 1868 г. е принуден да напусне Сърбия и да се установи в Нови Сад (Австро-Унгария). През юни 1868 г. е арестуван по обвинение в съучастие в организираното от дейци на Омладината покушение срещу сръбския княз Михаил Обренович. Остава в затвора в Будапеща до 4 януари 1869 г. Там пише „Мои братя” – обръщение към българските патриоти с програмен характер (публикувано по-късно във в. „Народност”). След освобождаването си се установява в Букурещ, където е поканен от „старите” (дейците на Добродетелната дружина) да поеме редактирането на в. „Отечество”. При подготовката на първия брой влиза в идеен конфликт с издателите и отказва да им сътрудничи. От 7 ноември 1869 г. издава свой революционен вестник („Свобода”). През есента на 1869 г. създава в Букурещ Българския революционен централен комитет (БРЦК), по-късно изготвя и първите му програмни документи, в които застъпва идеята за освобождение на България чрез революционни средства. Защитава изграждането на демократично общество, в което ще се гарантират гражданските права на всички (Програмата от пролетта на 1870; брошурата „Български глас” от есента на 1870). На Общото събрание на БРЦК (29 април – 4 май 1872 г.) е избран за негов председател. След гибелта на Левски временно се укрива в Белград, по-късно се завръща в Букурещ и започва да издава в. „Независимост” (1873–1874). Под негово ръководство се провеждат три нови общи събрания на БРЦК (11–12 май 1873; 20–21 август 1874; 26 декември 1874 г.). От януари 1875 г. издава сп. „Знание”. На събранието от 26 декември 1874 г. между Любен Каравелов и Христо Ботев възниква сериозен идеен спор, прераснал по-късно в открита вражда. Постепенно Каравелов се оттегля от активна политическа дейност. През пролетта на 1876 г. се опитва да помогне за договаряне на съвместни действия на българи и сърби. След Освобождението се завръща в гр. Търново; последните месеци от живота си прекарва в гр. Русе. Автор и преводач на десетки статии, фейлетони, разкази, повести и стихотворения; един от най-талантливите български писатели и вестникари. Умира в гр. Русе.