География

Белоградчик се намира в западната част на Стара планинаСТАРА ПЛАНИНА (антични имена: Аемон, Хемус, Хем, Емус; славянско име: Маторни гори; турско име: Балкан). Младонагъната планинска верига на Балканския полуостров. Простира се от Белоградчишкия проход (връх Ждребче, височина 1373 м) до нос Емине в Черно море. Дължина около 530 км, широчина 15-50 км; площ 11 596,4 км2, средна височина 722 м, най-голяма височина при връх Ботев 2376 м. Дели се на 3 части: Западна Стара планина (до Златишкия проход); Средна Стара планина (до прохода Вратник) и Източна Стара планина (до нос Емине)., на 545 м надморска височина, на 182 км северозападно от София, на 52 км югозападно от Видин. Разположен е на планинските масиви Венеца и Ведерник, в подножието на уникалните Белоградчишки скали. Той се намира в област Видин и е втори по големина в областта след Видин (линк към Видин и Вида). Градът е административен център на община Белоградчик.

Празникът на града е на ПетровденПразнува се на 29 юни. Заедно с Гергьовден и Илинден празникът е свързан с горещото лятно слънце, с умирането и възкръсването на всяка нова стопанска трудова година и заедно с това – с легендата за доброволната жертва – тази, която е най-скъпа на Бога.


История

Първите следи от заселвания в региона са от римската епоха – І–ІІІ в. Запазени са откритите римска баня, съществуващата и до днес римска част от Белоградчишката крепост, останки от римски водопроводи и голямо количество монети от античността.

Селището продължава да се развива през Ранното средновековие. В края на XIV в. в Северозападна България се обособява Видинското царство на Иван Срацимир(неизв. – ок. 1398). Владетел на Видинското царство (1371–1396), първороден син на цар Иван Александър от брака с първата му съпруга – влашката принцеса Теодора. За сметка на по-малкия си брат Иван Шишман бил лишен от правото на престолонаследник и в замяна на това получил част от българската държава с център Видин. Там Иван Срацимир се обявил за независим владетел. През 1365 г. в неговите владения нахлули войските на маджарския крал Лудвик I Велики, които го отвели в плен и го затворили в замъка Хумник (Хърватско). Бил освободен в 1369 г. След завръщането си във Видин поддържал враждебни отношения с Търново и успял да заграби временно от него Софийската област. Скъсал изцяло и църковните си връзки с Търновската патриаршия и минал под върховенството на цариградския патриарх. През 1388 г. Иван Срацимир станал васал на султан Мурад I (1362–1389) и пуснал малък османски гарнизон в своята столица. През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд III предприел поход против Османската империя. Иван Срацимир се възползвал от това, отхвърлил своя васалитет спрямо султана и прогонил намиращия се в града османски гарнизон. След разбиването на крал Сигизмунд III в Никополската битка (1396) султан Баязид I се насочил към Видин, превзел го, пленил Иван Срацимир и го отвел в Мала Азия. Тук той останал до края на живота си.. Белоградчик се утвърждава като важен военно-занаятчийски център – втори по големина след Видин. Според различни автори от онова време името му е Белград, Белеград, Белградин или Белградец. През този период се извършва активна строителна дейност и се поставят основите на днешния град. Останките от глинени пещи (XII–XIV век), водопровод, строителни материали и особено монетна находка, включваща 13 сребърни монети на Михаил IIIЦар (1322–1330), син на деспот Шишман, владетел на Видинската област., са свидетелство за засилена стопанска дейност.

Белоградчик пада под турска власт през 1396 г. – вероятно едновременно с Видин. Впоследствие градът запазва административните си функции и значение. За важната му роля свидетелства фактът, че скоро след установяването на османското иго тук е изпратен турски гарнизон. Постепенно се обособяват три махали, като в две от тях се заселват мюсюлмани, а в махалата Виноградище – християни. Дървена ограда разделя махалите. Всички административни сгради, занаятчийски работилници, дюкяни и сергии се намират в първите две махали, независимо дали са собственост на българи или турци. Християнската махала има свой облик – спретнати, винаги в бяло варосани къщички. Затова и турците му оставят днешното име – Белоградчик (на турски „чик” е наставка за умалително, т.е. „малкият Белград”). Основно занятие през целия период остава животновъдството, а също така винарството и земеделието. През XVIII и XIX в. процъфтяват занаятите: железарство и златарство. Развиват се и абаджийството, терзийството, грънчарството. Свидетелство за стремежа към култура и просвета на населението в региона е изграждането на училища към църквите изцяло със средства на местното население.

Белоградчик се превръща в един от центровете на избухналите в региона бунтове и въстания. Първата проява на нетърпимост към робството е въстанието на Константин и ФружинСлед поражението на султан Баязид I в битката при Анкара (1402), както и избухналите след това междуособици в Османската империя, вдъхнали надежда у поробените балкански народи за освобождение. Била организирана общобалканска коалиция, в която взели участие влашкият княз Мирчо I Стари, сръбският деспот Стефан Лазаревич, както и синовете на последните български царе: на Иван Срацимир – Константин (емигрирал в Сърбия), и на Иван Шишман – Фружин (емигрирал в Унгария). В подкрепа на тази коалиция се явил и унгарският крал Сигизмунд I. През 1404 г. обединените балкански войски настъпили в различни краища на юг от р. Дунав. Княз Мирчо I Стари заедно с Константин предприел действия в района на Подунавието, като влашкият княз завладял Добруджа, а Константин действал в Северозападна България. На свой ред унгарските войски, с които бил Фружин, подкрепяни от сърбите, нахлули в северозападните български земи. Първоначалните успехи на влашките и унгарските войски против империята насърчили българското население в Темско-Тимошката област да се вдигне на въстание. Макар и да завършило с неуспех (то било потушено по най-жесток начин от един от синовете на султан Баязид I – Сюлейман), въстанието принудило Османската империя да направи някои отстъпки. Тя се примирила с отнемането на Добруджа от княз Мирчо, а Ст. Лазаревич успял не само да запази своето деспотство, но и земите, които завоювал през 1404 г. Единствени Константин и Фружин не получили нищо. След разгрома на въстанието те били принудени отново да емигрират вън от пределите на българските земи. Първият се установил пак в Сърбия, а вторият – в Унгария..

През периода XV–XVII в се образуват множество хайдушки чети. Известни са имената на воеводите Балчо, Стоян и Милко, Велко, Кънчо, Божин и много други.

В края на ХVІІ в. (1688 г.) Северозападна България е арена на въоръжени конфликти по време на войната между Турция и Австрия и свързаното с нея Чипровско въстаниеОсвободително въстание, избухнало в северозападните български земи с център Чипровец (днес Чипровци). Повод е завладяването (6 септ. 1688) на Белград от австрийците по време на Австро-турската война. 8 въстанически дружини, образувани в Чипровец и Копиловци, заедно с дружината на Г. Пеячевич и Б. Маринов, се отправят към Голяма Кутловица (днес Монтана); нападнати от войските на турския васал – унгареца Имре Тьокьоли (1657–1705) и напълно разбити. Оцелелите въстаници се укрепват в Чипровец; въпреки героичната им съпротива градът е превзет. Разграбени и опожарени са и селата Копиловци, Клисура и Железна. Много българи се изселват във Влашко и Унгария.. Отблъскването на австрийските войски и потушаването на въстанието са последвани от силен упадък на целия регион.

Съпротивата срещу османското иго се засилва през 50-те и 60-те години на ХІХ в. и довежда до въстанието от 1850 г., чиито инициатори са белоградчишките първенци. То избухва на 29 май 1850 г., а няколко дни по-късно около 10 000 въстанали селяни обсаждат Белоградчишката крепост. След два неуспешни опита да превземат крепостта въстаниците са обградени от два турски отряда. Тежкото сражение завършва с поражение за селяните, които, макар и многобройни, отстъпват по снаряжение на турските военни части. В боя загиват около 250 души, а общият брой на жертвите през лятото на 1850 г. достига 2507 души. След потушаването на въстанието Белоградчик и регионът са почти разрушени.

Градът е освободен на 25 февруари 1878 г. от руските войски.

По време на Сръбско-българската война 1885 г. край Белоградчик части на българската армия под командването на поручик Дворянов(1859–1937). Военен деец, полк. Завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война (1885) като командир на доброволчески чети (Сандровската и Русенската). Организира отбраната на Белоградчик. След войната служи в артилерията. По време на Балканската война 1912–1913 е командир на дивизион в 5. нескорострелен полк. нанасят поражение на сръбския охранителен отряд от Тимошката армия и изтласкват сърбите от старопланинските проходи Св. Никола и Кадъбоаз. Така са осуетени плановете на сръбското командване за нахлуване в София през Петроханския проход, което в крайна сметка оказва влияние върху изхода на боевете при Сливница и Драгоман.

Днес градът е туристически център, който привлича български и чуждестранни любители на природата и историята.


Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

В самия център може да се посети интересен архитектурен паметник – старинната къща на семейство Панови. В нея днес се помещава Историческият музей. Астрономическата обсерватория (тук се намира един от най-мощните телескопи в страната) и Природонаучният музей (експозицията съдържа 520 експоната, а фондът разполага с още 2500) също са отворени за посетители. Наблизо се намира църквата “Св. Георги Победоносец” от 1868 г. Най-старата и единствена оцеляла сграда от времето на старото селище е джамията Хасан Хюсеин, строена през 1751 г.

Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

Причудливите форми на Белоградчишките скали, наподобяващи гигантски скулптури, раждат през вековете многобройни легенди, които да обяснят красивия природен феномен. Една от тях разказва за невероятната любов между Валентина и Антонио.

Преди векове между скалите имало девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва. Най-младата монахиня – послушницата Валентина – не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за хубостта й се разнесла навред из Римската империя. Веднъж на Петровден, когато всички вярващи имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Валентина с римлянина Антонио. Любовта им дълго време останала в тайна, дори когато влюбеният се качвал по въже в килията на Валентина. Но тя родила дете и не могли да скрият неговия плач. Валентина била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я анатемосат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, неподозиращ за жестоката присъда на неговата любима. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, имало и земетръс. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите, Валентина, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. Други каменни композиции са Мечката, Дервишът и Ученичката, тичаща по стръмнината, предпочела меча прегръдка пред опасността да бъде настигната от него. Сред скалите са библейските Адам и Ева, гордият Орел, Гъбите, Хайдут Велко, Момина скала.

Науката също има своето обяснение за природния феномен. Преди около 200 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превръща в суша. В най-високата му част се появили пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата им твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери, богати на красиви образувания, пропасти и интересна фауна. Най-известната от тях е Магурата (дълга над 2500 м).

Тук се срещат много представители на флората и фауната, които са под защита на закона или са включени в Червената книга на България. Сред тях са Балканските ендемити: Висока бисерка, Стефчова тлъстига, Венерова симфиандра, Сръбска рамонда, Пенерудовиден сален и Българският ерантис, някои от които могат да се видят само на Връшка чукаУединена скалиста височина на границата между България и Сърбия. Най-западната точка на Предбалкана. Изградена главно от юрски варовици. и никъде другаде по света.

Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале, е изградена сред тези непристъпни скали. През І–ІІІ век римляните изграждат крепостта за охрана на стратегическите пътища, които пресичат района. Те издигат само две стени – от северозапад и югоизток, а от другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи около 100 м. Крепостните зидове са здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м и високи от 12 до 15 м. Тук са открити две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м, които се пълнят със снежна и дъждовна вода.

Гарнизонът на римската крепост има за задача не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения с помощта на различни сигнали. За сигнализиране използват през нощта огън, през деня – дим, а когато има мъгла – биене на огромни тъпани.

В късната античност крепостта е част от отбранителната система на Римската, впоследствие Византийската империя, изградена по северните склонове на Стара планина. Към нея спада и замъкът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място. През VI век на Балканския полуостров започват набезите си славяните. Страшната заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I да изгради няколко укрепени поста. В края на VII в. крепостта минава във владение на славяни и прабългари.

Значението на Белоградчишкото кале нараства след обособяването на Видинското царство, включващо териториите на днешна Северозападна България, части от Източна Сърбия и Югозападна Румъния.

Тя е една от последните крепости (тогава с име Белград), завладяна от турците в края на ХІV век. Те настаняват тук гарнизон, играещ важна роля в охраната на западните области на османската империя и в потушаването на въстанията на българското население. В периода 1805–1837 г. крепостта е разширена и преустроена за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери. Паметните плочи във връзка със строежа са на турски и български език – единствен случай в историята на строежите на турските крепости. Състои се от три двора (всеки с възможност за автономна защита) с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15–16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

В периода 1837–1867 г. в крепостта има постоянна войска, която поема отбраната на града и района. През 1850 г. тя се оказва непревземаема за българските въстаници и това води до разгрома на Белоградчишкото въстание. Градските първенци са изведени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник.

За последен път крепостта е използвана като военно съоръжение по време на Сръбско-българската война през 1885 г. След изграждането на казарми в града тя изгубва военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решава да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение е възпрепятствано от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди. Използването й по този начин и липсата на всякакви грижи за поддържането й са причина за известни разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения. Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя е реставрирана.

Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт.

В околността са открити запазени части и от други по-малки крепости – при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде – общо 17 на брой.


Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

В самия център може да се посети интересен архитектурен паметник – старинната къща на семейство Панови. В нея днес се помещава Историческият музей. Астрономическата обсерватория (тук се намира един от най-мощните телескопи в страната) и Природонаучният музей (експозицията съдържа 520 експоната, а фондът разполага с още 2500) също са отворени за посетители. Наблизо се намира църквата “Св. Георги Победоносец” от 1868 г. Най-старата и единствена оцеляла сграда от времето на старото селище е джамията Хасан Хюсеин, строена през 1751 г.

Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

Причудливите форми на Белоградчишките скали, наподобяващи гигантски скулптури, раждат през вековете многобройни легенди, които да обяснят красивия природен феномен. Една от тях разказва за невероятната любов между Валентина и Антонио.

Преди векове между скалите имало девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва. Най-младата монахиня – послушницата Валентина – не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за хубостта й се разнесла навред из Римската империя. Веднъж на Петровден, когато всички вярващи имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Валентина с римлянина Антонио. Любовта им дълго време останала в тайна, дори когато влюбеният се качвал по въже в килията на Валентина. Но тя родила дете и не могли да скрият неговия плач. Валентина била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я анатемосат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, неподозиращ за жестоката присъда на неговата любима. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, имало и земетръс. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите, Валентина, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. Други каменни композиции са Мечката, Дервишът и Ученичката, тичаща по стръмнината, предпочела меча прегръдка пред опасността да бъде настигната от него. Сред скалите са библейските Адам и Ева, гордият Орел, Гъбите, Хайдут Велко, Момина скала.

Науката също има своето обяснение за природния феномен. Преди около 200 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превръща в суша. В най-високата му част се появили пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата им твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери, богати на красиви образувания, пропасти и интересна фауна. Най-известната от тях е Магурата (дълга над 2500 м).

Тук се срещат много представители на флората и фауната, които са под защита на закона или са включени в Червената книга на България. Сред тях са Балканските ендемити: Висока бисерка, Стефчова тлъстига, Венерова симфиандра, Сръбска рамонда, Пенерудовиден сален и Българският ерантис, някои от които могат да се видят само на Връшка чукаУединена скалиста височина на границата между България и Сърбия. Най-западната точка на Предбалкана. Изградена главно от юрски варовици. и никъде другаде по света.

Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале, е изградена сред тези непристъпни скали. През І–ІІІ век римляните изграждат крепостта за охрана на стратегическите пътища, които пресичат района. Те издигат само две стени – от северозапад и югоизток, а от другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи около 100 м. Крепостните зидове са здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м и високи от 12 до 15 м. Тук са открити две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м, които се пълнят със снежна и дъждовна вода.

Гарнизонът на римската крепост има за задача не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения с помощта на различни сигнали. За сигнализиране използват през нощта огън, през деня – дим, а когато има мъгла – биене на огромни тъпани.

В късната античност крепостта е част от отбранителната система на Римската, впоследствие Византийската империя, изградена по северните склонове на Стара планина. Към нея спада и замъкът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място. През VI век на Балканския полуостров започват набезите си славяните. Страшната заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I да изгради няколко укрепени поста. В края на VII в. крепостта минава във владение на славяни и прабългари.

Значението на Белоградчишкото кале нараства след обособяването на Видинското царство, включващо териториите на днешна Северозападна България, части от Източна Сърбия и Югозападна Румъния.

Тя е една от последните крепости (тогава с име Белград), завладяна от турците в края на ХІV век. Те настаняват тук гарнизон, играещ важна роля в охраната на западните области на османската империя и в потушаването на въстанията на българското население. В периода 1805–1837 г. крепостта е разширена и преустроена за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери. Паметните плочи във връзка със строежа са на турски и български език – единствен случай в историята на строежите на турските крепости. Състои се от три двора (всеки с възможност за автономна защита) с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15–16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

В периода 1837–1867 г. в крепостта има постоянна войска, която поема отбраната на града и района. През 1850 г. тя се оказва непревземаема за българските въстаници и това води до разгрома на Белоградчишкото въстание. Градските първенци са изведени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник.

За последен път крепостта е използвана като военно съоръжение по време на Сръбско-българската война през 1885 г. След изграждането на казарми в града тя изгубва военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решава да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение е възпрепятствано от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди. Използването й по този начин и липсата на всякакви грижи за поддържането й са причина за известни разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения. Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя е реставрирана.

Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт.

В околността са открити запазени части и от други по-малки крепости – при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде – общо 17 на брой.


Културни и исторически забележителности

В самия център може да се посети интересен архитектурен паметник – старинната къща на семейство Панови. В нея днес се помещава Историческият музей. Астрономическата обсерватория (тук се намира един от най-мощните телескопи в страната) и Природонаучният музей (експозицията съдържа 520 експоната, а фондът разполага с още 2500) също са отворени за посетители. Наблизо се намира църквата “Св. Георги Победоносец” от 1868 г. Най-старата и единствена оцеляла сграда от времето на старото селище е джамията Хасан Хюсеин, строена през 1751 г.

Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

Причудливите форми на Белоградчишките скали, наподобяващи гигантски скулптури, раждат през вековете многобройни легенди, които да обяснят красивия природен феномен. Една от тях разказва за невероятната любов между Валентина и Антонио.

Преди векове между скалите имало девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва. Най-младата монахиня – послушницата Валентина – не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за хубостта й се разнесла навред из Римската империя. Веднъж на Петровден, когато всички вярващи имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Валентина с римлянина Антонио. Любовта им дълго време останала в тайна, дори когато влюбеният се качвал по въже в килията на Валентина. Но тя родила дете и не могли да скрият неговия плач. Валентина била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я анатемосат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, неподозиращ за жестоката присъда на неговата любима. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, имало и земетръс. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите, Валентина, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. Други каменни композиции са Мечката, Дервишът и Ученичката, тичаща по стръмнината, предпочела меча прегръдка пред опасността да бъде настигната от него. Сред скалите са библейските Адам и Ева, гордият Орел, Гъбите, Хайдут Велко, Момина скала.

Науката също има своето обяснение за природния феномен. Преди около 200 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превръща в суша. В най-високата му част се появили пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата им твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери, богати на красиви образувания, пропасти и интересна фауна. Най-известната от тях е Магурата (дълга над 2500 м).

Тук се срещат много представители на флората и фауната, които са под защита на закона или са включени в Червената книга на България. Сред тях са Балканските ендемити: Висока бисерка, Стефчова тлъстига, Венерова симфиандра, Сръбска рамонда, Пенерудовиден сален и Българският ерантис, някои от които могат да се видят само на Връшка чукаУединена скалиста височина на границата между България и Сърбия. Най-западната точка на Предбалкана. Изградена главно от юрски варовици. и никъде другаде по света.

Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале, е изградена сред тези непристъпни скали. През І–ІІІ век римляните изграждат крепостта за охрана на стратегическите пътища, които пресичат района. Те издигат само две стени – от северозапад и югоизток, а от другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи около 100 м. Крепостните зидове са здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м и високи от 12 до 15 м. Тук са открити две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м, които се пълнят със снежна и дъждовна вода.

Гарнизонът на римската крепост има за задача не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения с помощта на различни сигнали. За сигнализиране използват през нощта огън, през деня – дим, а когато има мъгла – биене на огромни тъпани.

В късната античност крепостта е част от отбранителната система на Римската, впоследствие Византийската империя, изградена по северните склонове на Стара планина. Към нея спада и замъкът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място. През VI век на Балканския полуостров започват набезите си славяните. Страшната заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I да изгради няколко укрепени поста. В края на VII в. крепостта минава във владение на славяни и прабългари.

Значението на Белоградчишкото кале нараства след обособяването на Видинското царство, включващо териториите на днешна Северозападна България, части от Източна Сърбия и Югозападна Румъния.

Тя е една от последните крепости (тогава с име Белград), завладяна от турците в края на ХІV век. Те настаняват тук гарнизон, играещ важна роля в охраната на западните области на османската империя и в потушаването на въстанията на българското население. В периода 1805–1837 г. крепостта е разширена и преустроена за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери. Паметните плочи във връзка със строежа са на турски и български език – единствен случай в историята на строежите на турските крепости. Състои се от три двора (всеки с възможност за автономна защита) с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15–16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

В периода 1837–1867 г. в крепостта има постоянна войска, която поема отбраната на града и района. През 1850 г. тя се оказва непревземаема за българските въстаници и това води до разгрома на Белоградчишкото въстание. Градските първенци са изведени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник.

За последен път крепостта е използвана като военно съоръжение по време на Сръбско-българската война през 1885 г. След изграждането на казарми в града тя изгубва военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решава да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение е възпрепятствано от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди. Използването й по този начин и липсата на всякакви грижи за поддържането й са причина за известни разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения. Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя е реставрирана.

Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт.

В околността са открити запазени части и от други по-малки крепости – при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде – общо 17 на брой.


Полезна информация

Работно време на Белоградчишката крепост:

Лято – 9,00–18,00 ч.

Зима – 9,00–17,00 ч.

Без почивен ден


Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

Причудливите форми на Белоградчишките скали, наподобяващи гигантски скулптури, раждат през вековете многобройни легенди, които да обяснят красивия природен феномен. Една от тях разказва за невероятната любов между Валентина и Антонио.

Преди векове между скалите имало девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва. Най-младата монахиня – послушницата Валентина – не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за хубостта й се разнесла навред из Римската империя. Веднъж на Петровден, когато всички вярващи имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Валентина с римлянина Антонио. Любовта им дълго време останала в тайна, дори когато влюбеният се качвал по въже в килията на Валентина. Но тя родила дете и не могли да скрият неговия плач. Валентина била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я анатемосат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, неподозиращ за жестоката присъда на неговата любима. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, имало и земетръс. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите, Валентина, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. Други каменни композиции са Мечката, Дервишът и Ученичката, тичаща по стръмнината, предпочела меча прегръдка пред опасността да бъде настигната от него. Сред скалите са библейските Адам и Ева, гордият Орел, Гъбите, Хайдут Велко, Момина скала.

Науката също има своето обяснение за природния феномен. Преди около 200 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превръща в суша. В най-високата му част се появили пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата им твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери, богати на красиви образувания, пропасти и интересна фауна. Най-известната от тях е Магурата (дълга над 2500 м).

Тук се срещат много представители на флората и фауната, които са под защита на закона или са включени в Червената книга на България. Сред тях са Балканските ендемити: Висока бисерка, Стефчова тлъстига, Венерова симфиандра, Сръбска рамонда, Пенерудовиден сален и Българският ерантис, някои от които могат да се видят само на Връшка чукаУединена скалиста височина на границата между България и Сърбия. Най-западната точка на Предбалкана. Изградена главно от юрски варовици. и никъде другаде по света.

Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале, е изградена сред тези непристъпни скали. През І–ІІІ век римляните изграждат крепостта за охрана на стратегическите пътища, които пресичат района. Те издигат само две стени – от северозапад и югоизток, а от другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи около 100 м. Крепостните зидове са здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м и високи от 12 до 15 м. Тук са открити две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м, които се пълнят със снежна и дъждовна вода.

Гарнизонът на римската крепост има за задача не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения с помощта на различни сигнали. За сигнализиране използват през нощта огън, през деня – дим, а когато има мъгла – биене на огромни тъпани.

В късната античност крепостта е част от отбранителната система на Римската, впоследствие Византийската империя, изградена по северните склонове на Стара планина. Към нея спада и замъкът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място. През VI век на Балканския полуостров започват набезите си славяните. Страшната заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I да изгради няколко укрепени поста. В края на VII в. крепостта минава във владение на славяни и прабългари.

Значението на Белоградчишкото кале нараства след обособяването на Видинското царство, включващо териториите на днешна Северозападна България, части от Източна Сърбия и Югозападна Румъния.

Тя е една от последните крепости (тогава с име Белград), завладяна от турците в края на ХІV век. Те настаняват тук гарнизон, играещ важна роля в охраната на западните области на османската империя и в потушаването на въстанията на българското население. В периода 1805–1837 г. крепостта е разширена и преустроена за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери. Паметните плочи във връзка със строежа са на турски и български език – единствен случай в историята на строежите на турските крепости. Състои се от три двора (всеки с възможност за автономна защита) с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15–16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

В периода 1837–1867 г. в крепостта има постоянна войска, която поема отбраната на града и района. През 1850 г. тя се оказва непревземаема за българските въстаници и това води до разгрома на Белоградчишкото въстание. Градските първенци са изведени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник.

За последен път крепостта е използвана като военно съоръжение по време на Сръбско-българската война през 1885 г. След изграждането на казарми в града тя изгубва военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решава да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение е възпрепятствано от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди. Използването й по този начин и липсата на всякакви грижи за поддържането й са причина за известни разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения. Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя е реставрирана.

Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт.

В околността са открити запазени части и от други по-малки крепости – при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде – общо 17 на брой.


Белоградчишките скали и крепостта “Калето”

Причудливите форми на Белоградчишките скали, наподобяващи гигантски скулптури, раждат през вековете многобройни легенди, които да обяснят красивия природен феномен. Една от тях разказва за невероятната любов между Валентина и Антонио.

Преди векове между скалите имало девически и мъжки манастир. Рано всяка сутрин манастирските камбани приканвали за молитва. Най-младата монахиня – послушницата Валентина – не могла да скрие под расото своята красота. Мълвата за хубостта й се разнесла навред из Римската империя. Веднъж на Петровден, когато всички вярващи имали право да посещават манастирите, съдбата срещнала Валентина с римлянина Антонио. Любовта им дълго време останала в тайна, дори когато влюбеният се качвал по въже в килията на Валентина. Но тя родила дете и не могли да скрият неговия плач. Валентина била разобличена и изправена пред строгия съд на монасите. Те решили да я анатемосат и изгонят от манастира заедно с детето. В това време откъм хълма се задал Антонио на белия си кон, неподозиращ за жестоката присъда на неговата любима. И станало чудо. Изведнъж над скалите се извила буря, паднал гръм, имало и земетръс. Манастирът се сринал и всичко наоколо се вкаменило – Конникът, Монасите, Валентина, която се превърнала в Мадоната с детето в ръце. Други каменни композиции са Мечката, Дервишът и Ученичката, тичаща по стръмнината, предпочела меча прегръдка пред опасността да бъде настигната от него. Сред скалите са библейските Адам и Ева, гордият Орел, Гъбите, Хайдут Велко, Момина скала.

Науката също има своето обяснение за природния феномен. Преди около 200 млн. години (в края на палеозойската ера) в този район се наслоили песъчливо-мергелни скали. По-късно те били залети от море, на дъното на което се отлагали довлечените от реките пясък, чакъл и глина. С течение на времето тези материали били свързани от силициева или пясъчно-глинеста спойка. Така се получили конгломерати и пясъчници. Поради обагрянето с железен окис те придобили червеникав оттенък. През юрския период върху пясъчниците се наслоили сиви и кремавобели варовици. Те изграждат челата на сегашните Белоградчишки Венец и Ведерник. При нагъването на Стара планина този район се превръща в суша. В най-високата му част се появили пукнатини, където започнала разрушителната работа на водата, ветровете и колебанията на температурата. Тази дейност достигнала до пясъчниците. Поради нееднаквата им твърдост те се рушали неравномерно. Така в продължение на милиони години се създали причудливите форми на Белоградчишките скали. В пясъчника и варовика се образували и над 100 пещери, богати на красиви образувания, пропасти и интересна фауна. Най-известната от тях е Магурата (дълга над 2500 м).

Тук се срещат много представители на флората и фауната, които са под защита на закона или са включени в Червената книга на България. Сред тях са Балканските ендемити: Висока бисерка, Стефчова тлъстига, Венерова симфиандра, Сръбска рамонда, Пенерудовиден сален и Българският ерантис, някои от които могат да се видят само на Връшка чукаУединена скалиста височина на границата между България и Сърбия. Най-западната точка на Предбалкана. Изградена главно от юрски варовици. и никъде другаде по света.

Белоградчишката крепост, наричана още Белоградчишко кале, е изградена сред тези непристъпни скали. През І–ІІІ век римляните изграждат крепостта за охрана на стратегическите пътища, които пресичат района. Те издигат само две стени – от северозапад и югоизток, а от другите страни за преграда и днес служат два огромни скални масива, високи около 100 м. Крепостните зидове са здрави, с дебелина в основите от 4 до 5 м и високи от 12 до 15 м. Тук са открити две щерни за вода, издълбани в скалите, дълбоки около 5 м, които се пълнят със снежна и дъждовна вода.

Гарнизонът на римската крепост има за задача не само да наблюдава, контролира и охранява пътя, но и да предава и препредава съобщения с помощта на различни сигнали. За сигнализиране използват през нощта огън, през деня – дим, а когато има мъгла – биене на огромни тъпани.

В късната античност крепостта е част от отбранителната система на Римската, впоследствие Византийската империя, изградена по северните склонове на Стара планина. Към нея спада и замъкът при Белоградчик, който играе важна роля благодарение на стратегическото си място. През VI век на Балканския полуостров започват набезите си славяните. Страшната заплаха от север заставила византийския император Юстиниан I да изгради няколко укрепени поста. В края на VII в. крепостта минава във владение на славяни и прабългари.

Значението на Белоградчишкото кале нараства след обособяването на Видинското царство, включващо териториите на днешна Северозападна България, части от Източна Сърбия и Югозападна Румъния.

Тя е една от последните крепости (тогава с име Белград), завладяна от турците в края на ХІV век. Те настаняват тук гарнизон, играещ важна роля в охраната на западните области на османската империя и в потушаването на въстанията на българското население. В периода 1805–1837 г. крепостта е разширена и преустроена за огнестрелно оръжие под ръководството на френски и италиански инженери. Паметните плочи във връзка със строежа са на турски и български език – единствен случай в историята на строежите на турските крепости. Състои се от три двора (всеки с възможност за автономна защита) с обща площ 10 211 кв. м и едно отделно укрепление. Има две главни порти – Видин капия и Ниш капия. На крепостните стени са изградени амбразури за пушки. За оръдията са построени три бастиона за 15–16 оръдия. Във военно време броят на защитниците на крепостта и околните възвишения достига до 3000 души.

В периода 1837–1867 г. в крепостта има постоянна войска, която поема отбраната на града и района. През 1850 г. тя се оказва непревземаема за българските въстаници и това води до разгрома на Белоградчишкото въстание. Градските първенци са изведени през един от тунелите на крепостта и обезглавени. Днес близо до мястото на екзекуцията се издига паметник.

За последен път крепостта е използвана като военно съоръжение по време на Сръбско-българската война през 1885 г. След изграждането на казарми в града тя изгубва военното си значение. Дори в 1890 г. общинската управа в Белоградчик решава да разпродаде на гражданите камъните от крепостта за строеж. Това намерение е възпрепятствано от местните овчари, пригодили крепостта за стопански нужди. Използването й по този начин и липсата на всякакви грижи за поддържането й са причина за известни разрушения на стените, бойниците и крепостните помещения. Въпреки това специалистите я считат за една от най-добре запазените крепости в България. Непосредствено след обявяването й за паметник на културата тя е реставрирана.

Недалеч от крепостта са открити останки и на римски акведукт.

В околността са открити запазени части и от други по-малки крепости – при село Кладоруб (някогашното римско селище Камбустика), до село Граничак в местността Ханище, при село Дъбравка и другаде – общо 17 на брой.