Къща-музей „Васил Левски”
Музеят „Васил Левски” – Карлово, се състои от родната къща на Апостола, сградата на самия музей и мемориалния параклис „Всех святих болгарских”.
През 1933 г. започва възстановяването на родната къща на Апостола. Тя е отворена за посетители 4 години по-късно. За първи уредник на музея е назначен Никола Славчев. През 1954 г. къща-музей „Васил Левски” е включена в държавната музейна мрежа. По-късно до къщата е изградена зала за документална експозиция, а от 1993 г. музейният комплекс става самостоятелна институция. На 21 юли 2000 г. той е обявен за държавен културен институт с национално значение и наименование Музей „Васил Левски” – Карлово.
Родната къща на Апостола се намира в западната част на Карлово. Тя е построена през XVIII век от дядото на Васил Левски – Кунчо Иванов.
Къщата е неголяма постройка на един етаж. Има външна каменна стълба, която отвежда към зимника. Вляво от стълбите е килерът, а вдясно – скривалището. То се намира зад вграден в стената долап, на който вътрешната стена е дървена вратичка, измазана с вар. В долапа били нареждани нагънати черги, за да се закрива вратичката, която води към скривалището. Къщата разполага с две стаи – едната за стопаните, другата за гости. Непосредствено до тях е долепена работилница за гайтани и полуоткрита бояджийница.
Дълги години къщата остава необитаема и рухва. Така е до 1933 г., когато по проект на арх. Димитър Иванов е възстановена върху разкритите й основи. Възстановяването й става възможно благодарение на труда и материалите, предоставени от гражданите на Карлово и войниците от местния гарнизон.
Непосредствено до родната къща на Васил Левски се намира експозиционната зала към музея, която е построена през 1965 г. В нея са показани част от материалите, които се съхраняват във фондовете на музея: произведения на изобразителното изкуство, които отразяват важни моменти от живота и революционното дело на Апостола, вещи, документи и снимки на Васил Левски, научни биографични изследвания и литературни творби на български и чуждестранни автори, посветени на Апостола. Тук са изложени и устав на БРЦК, униформа от Първата Българска легия, знамето на Карловския революционен комитет.
Днес в музейния комплекс са включени Чардаклиевата къща и мемориалният параклис „Всех святих болгарских”, построен през 2000 г. в памет на Апостола. Иконостасът на храма е изработен от Явор Петров и Марин Куртев, иконите и стенописите са дело на Владимир Аврамов и Йордан Христов. Тук се съхранява може би най-безценният спомен от Апостола – част от косите му, които са предоставени от Националния военноисторически музей.
Карлово
Община Карлово е разположена в централната част на България на площ от 1030 кв. км. На север граничи с Ловешка област, на изток – с община Павел баня, на юг – с общините Брезовска, Хисарска и Калояновска. Разположена е в северната част на Карловската котловина. Карлово се намира на 56 км от Пловдив и на 147 км от столицата София.
Климатът е преходноконтинентален, в сравнение с другите подбалкански полета – по-мек и по-топъл. Средната годишна температура е 11,4 °С.
История
Най-старите следи от живот, открити на територията на града, датират от новокаменната епоха (VІ хил. пр.Хр.). Тракийски племена са населявали земите около днешно Карлово през късножелязната епоха (VІ в. пр.Хр. – І в.). Периодът на римско владичество се характеризира с мащабно строителство в цялата Карловска долина. Изграждат се пътища, пътни съоръжения, крепости. Северно от града е минавало трасето на Подбалканския римски път, свързващ Черноморието със Сердика. За охраната му са били построени много крепости. Една от тях е Карловското кале, разположено северно от града, датиращо от ІV–VІ в. Друга е Сушицкото кале, което е продължило да съществува и през ХІІ–ХІV в.
В близост до днешно Карлово са открити няколко средновековни селища (в местностите Света Троица и Свети Пантелеймон). Запазени са останки от манастири и църкви, възникнали вероятно върху развалините на стари езически светилища. Открити са некропол и намиращият се до самия Балкан манастир „Свети Спас”.
През ХІІІ в. тези земи са част от родовите владения на тримата български боляри СмилецСМИЛЕЦ (?–1298). Български цар от 1292 г. Заема престола с помощта на татарския хан Ногай след бягството на Георги I Тертер във Византия., РадославРАДОСЛАВ. Болярин, брат на Смилец и на Войсил. Носил титлата севастократор и управлявал родовите си имения в Подбалканската област. След нахлуването на татарите в България (1299) избягал във Византия, където престоял до следващата година. След заемането на българския престол от Тодор Светослав (1300–1321) нахлул в България с византийска войска, но бил разбит от болярина Елтимир – чичо на царя, пленен, ослепен и върнат обратно във Византия (1302). След това следите му се губят. и ВойсилВОЙСИЛ (неизв. – ок. 1328). Болярин, по-малък брат на Смилец и Радослав. По времето на царуването на Смилец заедно с брат си Радослав е управител на родовите им имения в Подбалканската област. По-късно двамата братя избягват във Византия и участват в различни походи на нейните войски против България.. В близост до днешния град са съществували няколко селища и крепости от този период – калето над параклиса „Св. Троица” и селище, разположено североизточно от града.
В началото на ХІV в. Карловската котловина е завладяна от турците. В края на ХV в. султан Баязид ІІ дарява на османския военачалник Карлъ Али бей с. Сушица и принадлежащите му земи като феодално владение. През 1485 г. Карлъ Али бей построява с материали от разрушения манастир „Свети Спас” Куршум джамия – най-стария архитектурен паметник в града. Той завещава землището на цялото селище за издръжка на джамията. Името Карлово се налага постепенно и вероятно произлиза от фамилното име на Карлъ бей: Карлъова – земя на Карлъ.
По време на Възраждането започва нов етап в развитието на града – настъпва икономически и духовен подем. Развиват се над 30 вида занаяти: гайтанджийство, розопроизводство, басмаджийство, медникарство, кожарство, тъкачество, златарство и др. Известни семейства, занимаващи се с търговия, като Пулиеви, Гешови, Хаджидимитрови търгуват с големи количества произведения на карловските занаятчии по всички пазари на Османската империя, с Влашко, Молдова, Русия, Франция, Англия и др. По това време в Карлово има 25 воденици, чаршия с около 450 дюкяна, масивни маази, 18 хана, чешми, мостове.
На 11 май 1861 г. карловци основават първото читалище в града, което става просветно и революционно средище. Безспорен принос в духовното пробуждане и развитието на девическото образование в града има Женското дружество, създадено на 14 септември 1869 г. Особено значима за образователното дело в града е дейността на учителя и преводача Райно ПоповичПОПОВИЧ, Райно (Райно Събев Стоянов) (ок. 1773–1858). Български учител и книжовник..
След Освобождението, както повечето занаятчийски градчета, Карлово изживява период на икономически упадък. След Първата световна война е изградена една от първите водноелектрически централи в България – ВЕЦ „Стара река”, Винарската изба (1933 г.), построени са банки, фабрики и училища. Особено динамично е развитието на града след Втората световна война, когато той се превръща във важен промишлен, селскостопански, военен, културен и туристически град на България. Подновява се традицията отпреди 1944 г. за честване на „Празника на розата”, който се провежда в последната седмица на месец май и началото на юни. През 1987 г. в чест на 150-годишнината от рождението на Апостола на свободата Васил Левски се извършва основен ремонт на площадите, улиците и част от старите сгради в Карлово, което придава нов облик на града.
В Карлово е роден д-р Иван Богоров – публицист, преводач, издател на първия български вестник „Български орел”, както и бележитият учител, книжовник, публицист и общественик Ботьо Петков – баща на Христо Ботев. Карлово е родният град и на братята Евлоги и Христо Георгиеви – видни общественици и дарители за построяването на Софийския университет, на основателя на българския театър Иван Попов, на Пешо Радоев – основоположник на балетното изкуство в страната, на Анка Ламбрева – първата българка околосветска пътешественичка, и др.