Sofia, General information
The capital of Bulgaria sits on the 550m-high Sofia plain surrounded by the Western Stara Planina Range and the mountains Viskyar, Lyulin, Vitosha and Lozenska.
It is located at a strategic crossroads linking Western Europe (via Belgrade- Skopje-Plovdiv-Istanbul) and the Middle East, the Danube and the Aegean region as well as the Black sea and the Adriatic coast. Sofia lies 55 km from the Serbian border, 113 km from the Macedonian border, 183km from Greece, and 324km from the Romanian border at Ruse (Rousse). It is connected by land and air with all European capitals and Middle East countries.
The Sofia plain has deposits of iron ore, building materials (sand, stone, limestone, clay, etc) and lignite. There are 15 mineral springs in Sofia with a capacity of 130 liters per second. Most of them are located in the downtown area. Their temperature ranges from 21 to 42 degrees C.
The capital city has a temperate continental climate with mean annual temperature of 10, 5 degrees C.
On April 24 1900 Knyaz Ferdinand issued a special decree providing Sofia with its own coat-of-arms to be placed on the municipality seal and the flag above the entrance of the City Council. This act was necessitated by Bulgaria’s participation in the World Exposition in Paris in 1900. The coat-of-arms is divided into four sections. The upper left-hand corner features Ulpia Serdica alluding to the old name of Sofia. The Church of St. Sophia, which gave the city its present name, is in the upper right-hand corner. Mt Vitosha is represented on the lower left-hand corner. In the lower right-hand corner stands Apollo Medicus personifying the mineral sources in ands around Sofia. There is a shield in the center with a lion and a smaller shield within. On top of the coat-of-arms is a fortress with three towers symbolizing the three mountains surrounding Sofia. The city motto is” Ever growing but never ageing”. St. Sophia’s Day on September 17 is the official holiday of Bulgaria’s capital.
Other museums
The Museum of Physical Culture and Sports is housed at the Vassil Levski National Stadium. It was established by an act of the Bureau of the Supreme Committee for Physical Education and Sports and a special letter from the Ministry of Culture of April 26, 1956. The first exhibition opened to the public on March 30, 1962.
During the early years of the museum ‘s operation, its staff was engaged in finding, collecting and preserving materials relating to the history of physical culture and sports in Bulgaria. During the reconstruction of the National Stadium, the exhibition was closed for visitors. The official opening of the renovated Museum of Sports took place on August 27, 2003. The exposition was entitled Traditions and Achievements of Bulgarian Sports. It portrays the history of Bulgarian sports and the successes of our sportsmen and sportswomen.
The collection consists of 500 items, including sports outfits and equipment, cups, medals, photos, facsimiles etc. A large number of exhibits have been donated by prominent Bulgarian sportsmen and trainers, e.g. Krum Lekarski, Nadezhda Lekarska, General Vladimir Stoichev, Grigorii Pedan, Yordanka Blagoeva, Diana Yorgova, Zdravka Yordanova, Svetla Otsetova, Todor Simov, Vessela Lecheva, Hristo Stoichkov , to name but a few. Among the noteworthy objects are: a replica of the first Bulgarian bicycle, personal belongings and prizes of the wrestlers Dan Kolov and Nikola Petrov; the fencing outfit of a Bulgarian participant in the Olympic games in Amsterdam in 1928; a photo of two Swiss teachers who are credited with founding Bulgarian sports; Olympic medals donated by the soccer player Manol Manolov
( bronze medal in soccer from Melbourne, 1956); Diana Yorgova ( silver medal in athletics from Munich 1972 ); the first world champion in athletics Yordanka Blagoeva ( silver medal from Munich, 1972, and bronze medal from Montreal 1976 ); Krassimira Gyurova (bronze medal in basketball, Montreal, 1976); bronze medals in figure skating won by Albena Denkova and Maksim Staviski in the US.
Museum of Sports
1A Bulgaria Blvd.
Vassil Levski National Stadium
Closed Saturdays and Sundays
Tel.: 02 930 07 61
The museum was founded on May 13, 1957 by an act of the Council of Ministers.
It collects, studies, preserves and displays monuments of science and technology. The museum also organizes conferences, seminars, and offers educational programs for high school students.
The first collections were made with the assistance of national scientific and technical unions and were displayed at the House of Technology. Late in 1992 the museum was moved to a separate building. The following year a permanent exhibition was arranged entitled From the Collections of the National Polytechnic Museum.
Today the museum holds about 22 000 items. Of these only 1000 are on display.
The exhibits are arranged in the following collections: measuring time; transport; photo and film technology; optics; sound recording and sound production; radio and television; computational technology; household appliances; sewing machines; typewriters; communication technology; geodetic instruments; physical devices etc. The exhibits occupy an area of 1000 sq m.
There are also video, film, and photo archives; reference books in the history of science and technology; personal archives; a library with a stock of 12000 books and periodicals; a collection of works of art devoted to technology; maps; a reading room and a conference room.
Some collections of the National Polytechnic Museum are displayed at other museums, e.g. The Beginning – 120 years of Bulgarian Communications at the Central Post Office; Radio in Bulgaria; Let’s Record and Hear Sounds at the Faculty of Journalism and Mass Communications of Sofia University etc.
In 1975 the museum received Bulgaria’s first water power station in Pancharevo by the Ministry of Energetics. In 1983 a branch of the museum opened in Sliven – the National Museum of Textile Industry. In 1987 the Palace of Physics in Kazanluk also became a branch of the museum.
Exhibitions arranged by the Museum have been shown in Bulgaria and abroad, e.g. Remembering Bulgarian Industry; Welcome to the Museum of Science and Technology; The Magic of the Camera Obscura; History of Bulgarian Technology; The Electrification of Bulgaria; Mining in Bulgaria etc.
The National Polytechnic Museum is one of the founders of the Retro Automobile Club whose members are owners of veteran cars and motorcycles.
Open Mondays – Friday, 9:00 am – 5L00 pm
Address: 66 Opalchenska Street, Sofia 1303
Tel: 02/93180 18
National history museum
The National Museum of History is the most popular museum in Sofia. It was established in 1973. Its first exhibition was housed in the Palace of Justice. Later it was moved to the former First House of the government residence. Today the Museum is housed in the Boyana Residence at the foot of Mt. Vitosha. The National History museum is one of the largest historical complexes on the Balkan Peninsula.
It boasts a collection of over 650, 000 monuments of culture, and a huge body of archaeological and historical archives. The first floor displays exhibits from the antiquity to the Middle Ages, including the Thracian gold treasures, pottery and archaeological finds. The second floor displays religious art, the culture of the Bulgarian National Revival in the 19th century. Worth seeing is the collection of national costumes, rugs, period furniture and room interiors.
The museum has branches all over Bulgaria, e.g. the Ship Radetzki National Museum in Kozlodoui, Zemen Monastery, the Church of the Forty Holy Martyrs in Veliko Turnovo etc.
History
Sofia has a history of 7,000 years, which makes it one of the most ancient cities in Europe. What attracted its first settlers were the many hot mineral springs in the Sofia plain. The earliest tribes that came here were the Thracians from the Serdi tribe. In the 7th century B.C. they set up a town on the site of a Neolithic settlement named Serdica. Circa 500 B.C. the Odrysae came to these parts and founded their own kingdom. Serdica was included in its territory. Like most ancient towns, Serdica too had two main streets – decumanus principalis and cardo principalis. They were paved with stone blocks with a sewer and water supply systems underneath.
For a short while in the 4th century, the town went into the hands of Philip and his son Alexander of Macedon. It was not until 29 AD that it was conquered by the Roman legions. During the reign of Emperor Trajan the town became an administrative center. Its name was now Ulpia Serdica in honor of Marcus Ulpius Trajan. The Romans built a great number of towers, baths, public buildings, a large basilica and an amphitheater. The town was also granted the right to mint its own coins.
In the 2nd century Ulpia Serdica became the center of the Roman province Dacia. Emperor Constantine the Great called it “My Rome”. More public buildings were built richly ornamented with columns and cornices. The streets were straight and broad as in typical Roman city.
At a later point Christianity was recognized as a legitimate religion on an equal footing with all other religions practiced in the Roman Empire. Churches appeared but most of them were outside the town, near the necropolises, because the Christians were still a minority.
In the 5th century Serdica was conquered by Attila the Hun. The town was returned to Byzantium after his death. During the Great Migration of Peoples Serdica was a target of frequent attacks by Huns, Goths and other Barbarian tribes. It experienced a new period of prosperity under Emperor Justinian who surrounded it with impressive walls and round towers. In the mid-6th century the town developed as a major economic and administrative center of the Byzantine Empire. Serdica belonged to the Eastern Roman Empire until the early 9th century.
A crucial episode in Serdica’s history is the siege led by Khan Krum. According to extant records the Khan seized the town promising to spare the population but later killed all Byzantine soldiers and a large portion of the inhabitants. Gradually, the Slavic population increased and the name of the town was changed to Sredets.
Sredets was periodically attacked by Magyars, Serbs and crusaders. It fell under Byzantine control in 1018 and its name was changed to Triaditsa. In 1186 it went back to the restored Bulgarian kingdom during the reign of Tsar Ivan Assen I. Its name was now Sofia after the monumental Church of St. Sophia, which gradually turned into the town symbol.
Sofia fell under Ottoman rule in 1382. The Turks destroyed most of it , including the fortress walls. Some of the Christian churches were turned into mosques. European travelers in the 16th-17th century mention the existence of 150 mosques. During the five centuries of Ottoman domination, Turkish public buildings, markets and baths were built which completely changed the face of the town. Very few examples of the Ottoman period have been preserved today. Because of its strategic location, Sofia developed fast and in the 17th century became the largest commercial center in the Balkan region. The first Balkan railroad was built in the 19th century as part of the famous Orient Express. The first secular school opened in 1857.
During the National Revival period the Apostle of Freedom Vassil Levski established several revolutionary committees here hoping that Sofia would be one of the centers of the future uprising. Ironically, after the Turkish authorities caught him, he was brought to Sofia, tried and hanged here on February 19, 1873.
Sofia was liberated from Ottoman rule on January 4 1878.
It became a truly modern city during the reign of King Boris III when dozens of neoclassical, art nouveau, Bauhaus and eclectic buildings were erected. The small streets with gas lamps survived until WW II. The bombing of the capital by the Americans destroyed the downtown area. At that time Bulgaria was an ally to Nazi Germany.
The political changes after September 9 1944, when Bulgaria became a socialist state, had a great impact on the city’s architecture. The so-called Stalinist baroque became predominant. A typical example of that period is the downtown complex that includes the Party House, the former hotel Balkan (today Sheraton) and the Central Department Store.
Sofia hosts the annual Folklore Festival, the Sofia Music Week and the Sofia Film Fest.
Околности
В околностите на града има голям брой манастири и църкви. През Възраждането местността неслучайно е наричана Мала Света гора. Всеки желаещ може да посети Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка”, Бистришкия манастир „Св. Петка”, Кремиковския манастир „Св. Георги Победоносец”, Лозенския манастир „Св. Спас” и много други.
Панчаревското езеро е приятно място за излети на 15 км от София, в посока Боровец и Рила. По 5-километровата му дължина може да се упражняват водни спортове.
Витоша се издига над София и е едно от предпочитаните места за отдих на столичани. Нейната площ възлиза на 267 кв. км, като дължината й е около 20 км, а ширината й варира от 10 до 19 км. Планината има сравнително голяма средна надморска височина – 1394 м. Витоша има 9 върха с височина над 2000 м и 14 върха с височина над 1500 м. Стръмните северни склонове, слабо изразените склонови стъпала и заравненото било й придават подчертан алпийски вид. Въпреки че от Софийското поле планината прилича на вулкан, тя няма такъв произход. Съставена е от сиенит и монцонит. От тях са били изработени паветата, с които са павирани софийските улици, преди те да се асфалтират. Черни връх е висок 2290 м и също е в списъка на Стоте национални туристически обекта, както и в този на най-високите върхове в страната. Самата Витоша има статут на национален парк. Той е предпочитано място за отдих и туризъм, поради непосредствената си близост до София. Планината предлага чудесни условия за трекинг, ски, сноуборд, планинско колоездене, скално катерене, пещерно дело, парапланеризъм и др.
Люлин е малка планина с тясно билно гърбище и доста стръмен северен склон към Софийското поле.
Лозенската планина е уникална по своя произход. На нейно място е съществувало старо езеро преди около 10 млн. години.
Плана по своята форма наподобява Витоша, но надморската й височина е с около 1000 м по-малка. Нейният релеф се отличава с широко заравнено било и много стръмни склонове, които се спускат към долината на р. Искър.
Полезна информация
Боянската църква работи от 9,00 до 17,00 ч. Входната такса е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления. Тел. +359 2/ 68 53 04;
Археологически музей – ул. „Съборна” 2, тел. +359 2/ 988 24 06;
Етнографски музей – ул. „Московска” 6А, тел. +359 2/ 987 41 91;
Национален музей „Земята и хората” – бул. „Черни връх” 4, тел. +359 2/ 65 66 39;
Национален природонаучен музей – бул. „Цар Освободител” 1, тел. +359 2/ 988 51 15;
Национален исторически музей – кв. Бояна, ул. „Витошко лале” 16 (раб. време лятно: 10,30–18,15; зимно: 9,30–17,45, без почивен ден). Има печат. Националният исторически музей работи от 9,00 до 16,45 ч. през зимата и от 9,30 до 17,30 ч. през лятото. Входът за музея е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления.
Зоологическа градина – ул. Сребърна 1 (раб. време лятно: 9,00–19,00; зимно: 9,00–17,00; без почивен ден). Има печат.
Храм-паметник „Св. Александър Невски”
Работно време: 7,00–17,30 ч.
Работно време на Криптата:
10,00–18,00 ч.
Почивен ден: вторник
Багряна, Елисавета
БЕЛЧЕВА, Елисавета Любомирова (29.IV.1893–23.III.1991), с псевдоним Елисавета Багряна, е поетеса, авторка на детски книги и преводачка. През творческия си път тя използва и други псевдоними – Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела. В нейното творчество за първи път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа.
Багряна е родена в град София в чиновническо семейство. На десетгодишна възраст живее една година със семейството си в Търново, където и пише първите си стихове. Завършва гимназиално образование в София през 1910 г. След това за една година се заема с учителската професия – преподава в село Афтане (днес Недялско, община Стралджа).
Елисавета Багряна завършва славянска филология в Софийския университет (1911–1915). В този период от живота си тя се запознава с много от българските писатели от онова време – Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. Първите отпечатани нейни произведения излизат в сп. „Съвременна мисъл” (1915) – „Вечерна песен” и „Защо”. През следващите четири години тя отново се връща към учителската професия. Работи във Враца и Кюстендил.
Връща се в София през 1921 г. и активно се включва в столичния литературен живот. Сътрудничи на различни периодични издания – „Вестник на жената”, сп. „Изкуство”, сп. „Септември”, в. „Лик”, сп. „Съвременник”, в. „Литературен фронт”, сп. „Златорог”, сп. „Пламък” и др. Нейното окончателно утвърждаване сред литературните творци настъпва след издаването на първата й книга „Вечната и святата” (1927).
Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на трийсет езика. Издадени са в Чехословакия, Швеция, Югославия, Франция, СССР (Русия), Полша, Румъния, Италия и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Днес 51. СОУ в столицата носи нейното име.
Потомка
Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.
Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.
Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.
Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.
Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.
Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.
Марков, Георги
МАРКОВ, Георги (1.III.1929–11.IX.1978). Роден е в град София. Завършва Химико-технологическия институт в столицата. Работи като инженер до 1958 г., когато заболява от туберкулоза. След това се отдава на литературно творчество – автор е на много разкази, новели, драми и на романа „Мъже”. В началото на 60-те години е ухажван от властта и лично от Тодор Живков и се ползва с редица привилегии. Постепенно тонът на творбите му става все по-критичен, а това съвпада с Пражката пролет от 1968 г. Няколко от пиесите му попадат под ударите на цензурата и през юни 1969 г. той решава да замине за Италия, а после за Великобритания, за да се отдалечи от атмосферата в българските културни среди и да потърси ново признание. Постепенно обратният път става невъзможен и през есента на 1971 г. след изтичане на срока на разрешения му престой зад граница Марков избира емиграцията. През лятото на същата година VІ управление на Държавна сигурност образува срещу него разработка под наименованието „Скитник”. През 1972 г. е осъден задочно като „невъзвръщенец”. От ноември 1975 до юни 1978 г. в 137 емисии на радио „Свободна Европа” чете острокритични към режима в България откъси от книгата си „Задочни репортажи за България”. Гласът на Георги Марков замлъква, след като на 7 септември на лондонския мост „Ватерлоо” срещу него е извършено покушение със сачма със силната отрова рицин. Действието е прикрито с инцидент със „случаен минувач”, който го блъсва и изпуска чадъра си, останал впоследствие като символ на убийството. И след 1989 г. разследванията не дават ясен отговор за извършителите, още повече че през 1990 г. основният масив документи е унищожен от отговорни служители на Държавна сигурност.
Из „Задочни репортажи за България”
Литературното блато
Ако човек рече да направи сметка на употребеното време за заседания, съвещания, събрания, срещи и прочие плюс разходваната хартия за решения, резолюции, отчети, инициативи, доклади, приветствени телеграми, речи, прегледи и т.н. на ръководството на днешната българска литература, сигурно ще излезе, че те са стократно повече от времето и хартията, употребени за създаването на самата литература. Ето това е едно от най-характерните явления у нас, една от най-ярките демонстрации на псевдодейността. Никой гражданин на нормалния свят не би могъл да приеме, че цяла една обществена група съществува и живее само от преливане от пусто в празно. Но най-трагичното е, че тази никаква дейност се смята от режима не само за много важна, но при всички случаи за по-важна от самото творчество. И в това аз виждам доказателство за целенасочена и упорито провеждана политика за възпиране и потискане на истинските творчески импулси и заменянето им с паразитно-ялови напъни. На практика това означава заменяне на литература с литературничене, на писатели с писателствуващи, на творчество със стъкмяване. Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. Мисля, че това сравнение е много точно, защото е трудно да се идентифицира личност, мисъл или характер в жабешкия речитатив. Въпреки някакви дребни гласови разлики човек едва ли би могъл да разграничи сериозно едно литературно крякане от друго. Всички жабешки сюжети си приличат като две капки вода, всички техни идеи вървят в една-единствена посока, всички образи са невероятно подобни, всички проблеми имат едно и също разрешение. Единственото драматично развитие иде от борбата кой кого да надкряка, защото високото и силно крякане се поощрява и награждава.
И така, официалната физиономия на българския литературен живот се определя не от създадени произведения, не от творчески идеи, направления и спорове, не от конфликти между литературни личности, а от прости, примитивни (жабешки) инстинкти. За хората от „Ангел Кънчев“ 5 мястото в литературната йерархия беше далече по-важно от написването на каква да е творба. Може би защото въпросните граждани знаеха, че не ги бива много в „творенето“. Веднъж Живков с ирония отбеляза, че Джагаров от дълго време нищо не е написал. Та как можеше и да напише. Формалното оправдание беше, че заседаваше от сутрин до вечер във всевъзможни съвети и комитети. А истинското обяснение беше, че човекът въобще не се интересуваше от писане, че нямаше нито какво да каже, нито как да го каже. Няколко дузини герои около него живееха и работеха по същия начин. Когато и да отидех на първия етаж на Съюза на писателите, там заседаваха. Влизаха и излизаха хора със сериозни, угрижени лица, движеха се тежко и със замах поръчваха на секретарките повече кафета. Ако човек съдеше по външния им вид, би си помислил, че те са обременени с невероятно тежки задължения пред човечеството и че всяка минута съзнават това. Много пъти си задавах въпроса — какво всъщност правеха тия хора зад тежко затворените врати? С какво се занимаваха?
Никога няма да забравя една призрачна случка. Беше няколко години преди да напусна България. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми дойде наум да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. Пред мен се разкри следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан някъде в пространството пред него, със смъртно отегчена физиономия. Срещу него на първото канапе се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С, която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да й дадат думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който сякаш се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на последната си книга. Срещу него на второто канапе се кискаха журналистите В. и Г., а до тях коварно мълчеше заместник главният. Център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист, народен представител, директор на народната библиотека и член на много комитети Орлин Василев, който бе застанал точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, натъртващ всяка дума глас:
„Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казах и ви го повтарям!“…