Хасково
Община Хасково е разположена в хълмистите равнини на Югоизточна България. Нейната територия от 740 кв. км включва град Хасково и 35 села, в които живеят около 120 хиляди души. Градът се намира близо до долината на река Марица и Старозагорското поле. Отстои на 220 км от София, на 75 км от Пловдив, на 70 км от Свиленград и на 16 км от Димитровград.
През Хасково минават три трансевропейски транспортни коридора – 4, 9 и 10, включително най-бързият и пряк път, свързващ Европа с Близкия изток. Наличните автобусни и жп връзки през територията на община Хасково до входно-изходните гранични пунктове на България спомагат за развитието на търговията с Гърция и Турция.
Климатът е преходен и се обуславя от континенталното влияние от север и средиземноморското от юг. Средногодишната температура на Източнородопското предпланинско стъпало е 12,6°С. Зимата е мека и къса, лятото – дълго и горещо.
Територията около града е с хълмист релеф и представлява северно продължение на Източните Родопи. Надморската височина на Хасково е 180 м. Близостта до Бяло море, сравнително ниските хребети на Източните Родопи и лесното проникване на по-топъл въздух по долината на Марица създават благоприятни условия за отглеждането на традиционните за района земеделски култури – ориенталски тютюн, памук, фъстъци, лозя, различни видове зеленчуци. Населението на града наброява около 96 000 души.
История
Според някои изследователи първото име на селището е Ак-пънар – „Чист град” или „Бял извор”, но липсват категорични доказателства. През 1792 г. йеросхимонах Спиридон споменава в писмен документ друго име на града – Марса. В своята „История во кратце о болгарском народе словенском” той разказва за турските набези в Тракия през втората половина на XIV век. Сред завладените селища са и Дълго поле и Марса (Узунджово и Хаскьой). По време на османското владичество градът е известен с името Хаскьой. В превод означава „владетелско село”. За първи път това название се среща в османски документи от времето на султан Мехмед ІІ Завоевателя, т.е. от втората половина на ХV в. Предполага се, че турците са преименували някогашния град Марса веднага след завладяването му в края на ХІV век.
През следващите няколко века името Хаскьой се среща в различни варианти –Хаскюй, Хаскени, Хаскиви, за да се стигне до днешното Хасково. По този начин името на града се среща за първи път във възрожденската книжнина от средата на ХІХ век.
Любопитно е, че тогава видният български възрожденец и борец за чистотата на българския език Иван Богоров превежда турското название „Хаскьой” като „Чисто село”. То обаче не успява да се наложи като име на града, въпреки че в някои вестници от онова време Хасково е наричан „Чистоград Узунджовский” или само „Чистоград”.
Според археолозите първото селище на територията на днешния град възниква още в средата на новокаменната епоха – около 5000 години пр.Хр. Намерените каменни оръдия на труда, идоли и амулети, нанизи от огърлици, различни глинени изделия и др. от VI до III хил. пр.Хр. свидетелстват за живота на различни племена, населявали региона. Едни от тях изчезват, други се претопяват, а трети, като траките, остават завинаги.
В периода от I хил. пр.Хр. до IV в. градът се развива благодарение на земеделието и най-вече лозарството. Доказателство са откритите оръдия на труда, голямото количество шарапани, както и по-късните тракийски светилища, посветени на Дионис. Разкопките на крепостта „Хисаря” също потвърждават съществуването на активен стопански живот. Намерените сребърни и златни находки от могилните погребения в района, монети на гръцките полиси, многобройната керамика дават представа както за състоянието на тракийското производство, така и за връзките с Егейския свят. През I в. Тракия се присъединява към Римската империя и селищата в землището на днешния град попадат в сферата на гръцко-римското културно влияние. Находките от римската епоха около града заедно с десетките надгробни могили в района са доказателство за сравнително голямата гъстота на тракийското население и за високата култура, която те създават.
От средата на VI в. по долината на Марица славянските племена започват своите набези към Тракия и Беломорското крайбрежие. Скоро след това нахлуват и прабългарите. От последната четвърт на VI и началото на VII в. се наблюдава установяване на славяните във вътрешността на Тракия.
Хасковският край влиза в пределите на българската държава в началото на IX в. Средновековното селище в местността Хисаря заема средищно място в системата от крепости в района, които играят определена роля в отстояването на границите на новата българска държава. Налагането на християнството, въвеждането на славянската писменост и книжнина, а също така и богослужението на славянски език в голяма степен спомагат за бързото приобщаване на местното население в процеса на изграждането на единната българска държава. По времето на Симеон ВеликиСИМЕОН I Велики (864–927). Български княз (893–917) и цар (917–927), син на княз Борис I (852–889). Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската школа в Цариград. Наречен „полугрък”, „цар книголюбец” и „нов Птолемей” от съвременниците си заради голямото му елино-византийско образование. Замонашил се още в Цариград. След завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на българската църква, но вместо това станал български княз. Веднага след възкачването му на престола отношенията с Византия се изострили поради факта, че византийският император Лъв VI Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлязъл в Източна Тракия и разбил византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 г. обаче Симеон I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да признае на Симеон I титлата цар на българите, но през 914 г. я анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превзели Одрин. На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска била обкръжена и избита. През 918 г. се провъзгласил за император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достигнала до Дарданелите, завладяла Галиполския полуостров и се опитала да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново се явил пред стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но починал от сърдечен удар.
По време на царуването на Симеон I България достигнала своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо; Симеон I имал титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той бил вторият владетел след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на византийския император; българската църква си извоювала автокефалност; България се превърнала в духовен център на славянския свят; втората българска столица – Велики Преслав, станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничел на Цариград.
значението на селището нараства и се налага издигането на втора крепостна стена, която огражда няколко пъти по-голямо пространство – това е т.нар. външен град. Селището се оформя по подобие на другите градове на Средновековна България. Анализът на крепостта и находките, открити в нея, позволяват да бъде характеризирана като укрепено населено място. Средновековно Хасково е стопански и военен център на значителен район.
В края на X и началото на XI в. Хасковската крепост губи от своето значение. Тя е една от първите, които изпитват ударите на възобновилата се при император Василий ІІ БългароубиецВасилий II. Византийски император (976–1025). През 80-те и 90-те г. на Х в. покорява Североизточна България, след което си поставя за цел цялостното подчиняване на българската държава. Заради заповяданото от него ослепяване на пленените български войници по време на Беласишката битка (1014) получава прозвището Българоубиец. Четири години по-късно успява да постигне поставената си цел. византийска експанзия. След покоряването на България от Византия в края на X в. крепостните стени са разрушени. Селището изгубва своето търговско, занаятчийско и военно значение. Населението се измества от другата страна на реката.
Едно от най-забележителните исторически събития от времето на Втората българска държава (1187–1396) през XIII в., свързано с Хасково и района, е прочутата Клокотнишка битка (1230). Тогава българският владетел цар Иван Асен ІІ нанася тежко поражение на многобройната войска на византийския деспот Теодор Комнин. Победата при Клокотница и последвалите събития превръщат българската държава в първа сила на Балканския полуостров.
От XII до края на XIV в. крепостта в местността Хисаря и старият град са превърнати в некропол. Богатите гробни находки са доказателство, че в този период средновековното хасковско селище отново изживява възход. Доказателство за подема са откритите монетни находки, художествена трапезна керамика, изработена в техниката „сграфито”, женски накити и много други предмети от бита на населението.
Хасковският край е една от българските покрайнини на юг от Балкана, които първи изпитват ужаса на османските нашествия през 30–40-те години на XIV в. С превземането на Одрин (1369) и след битката при Черномен (1371) османците укрепват своите позиции в Източна и Северна Тракия. Сложен е край на разцвета на Втората българска държава. За българското население от Хасковския край настават дни на изпитания. Израз на стремежа за запазване на народностната воля и дух са дръзките прояви на хайдушките дружини в региона, раждат се легендите за славни хайдути като Ангел войвода, Кралю войвода, Капитан Петко войвода и др.
Завоевателите оценяват доброто местоположение и природни условия на средновековно Хасково. Много турски семейства се заселват тук. Тогавашното българско селище и районът му са включени административно в Чирменския санджак. То започва да се разраства на север от местността Ямача. Друга част, с мюсюлманското население, се обособява около днешния център на града, където се намира и първата построена на Балканите джамия – Меджид джамия (1395 г.).
Османските завоеватели обявяват средновековното хасковско селище Марса за хас (феодално владение, раздавано на управляващите турци). В писмен документ от 1526 г. се споменава, че Хасково е четвъртият по доходност хас от седемте града на Чирменския санджак.
Постепенно в града идва население от околните села и Родопите и се формират нови български махали. Наред с отглеждането на редица селскостопански култури се развива и занаятчийството. Така постепенно възниква необходимостта от градско тържище. През 1513 г. пазарът в Хасково е напълно оформен и е включен в рамките на имперското право. През следващите столетия хасковското тържище се разраства и се превръща във фактор за развитието на пазара в с. Узунджово. Той започва своята дейност през XVIII в и постепенно добива славата на един от най-големите панаири в империята. Продукцията на хасковските занаятчии се увеличава, за да задоволява нуждите на панаира в Узунджово. Тя започва да се разпространява не само в границите на империята, но и извън тях.
През първата половина на XIX в. в съответствие с нарастващото стопанско и социално значение на Хасково градът се утвърждава като център на каза. Той става средище на търговско-занаятчийска дейност. Развиват се множество занаяти: кожарството, праматарството, златарството, обущарството, абаджийството, кюркчийството, дюлгерството, симидчийството, бахчеванджийството, бакърджийството, мутафчийството и др.
Наред с процъфтяването на занаятите се наблюдава и засилена търговска дейност. За подема спомагат Узунджовския панаир, построеното в края на XVIII в. калдъръмено шосе и водният път по р. Марица. По него се транспортират стоки от Хасково до пристанището Енос. Укрепват се търговските взаимоотношения с Пловдив и Одрин. Оформят се цели занаятчийски и търговски улици, където функционират над 200 работилници и кантори. Занаятчиите, обединени в еснафи, се превръщат в ръководители на обществения и просветния живот.
Това замогване води до подем във всички сфери. През 1857 г. се открива телеграфна и пощенска станция. Подобрява се водоснабдяването. Строят се нови обществени и църковни сгради, училища и улици. През 1837 г. е построена църквата „Св. Богородица”, през 1861 г. – „Св. архангели Михаил и Гавраил”, през 1865 г. – „Св. св. Кирил и Методий”. Издигат се големи къщи във възрожденски стил.
През 1846 г. се слага началото на новобългарското образование в града. През 1851 г. се въвежда преподаването на български език по взаимоучителния метод и се полагат основите на новото светско класно училище. Открито е и девическо училище. През 1864 г. в Хасково е построена нова училищна сграда. През 1858 г. хасковлии създават читалище „Заря” – първото в Южна България и четвъртото поред след Свищов, Лом и Шумен. От 1870 г. в него е открито неделно училище, в което се изнасяли сказки, организирали се културни забави и ученически дейности.
Учителите и дейците в читалището слагат началото на организирането на националноосвободителното движение и създаването на революционен комитет. Георги С. Раковски оказва голямо влияние за формиране на националноосвободителните идеи на жителите на Хасково. Той идва през 1849 г. на Узунджовския панаир, а контактът му с хасковските будители продължава години. Активен революционер е и учителят Нестор Марков. През 1869 г. Васил ЛевскиЛЕВСКИ, Васил (истинско име: Васил Иванов Кунчев), Дякона, Апостола (1837-1873). Идеолог на българската националноосвободителна революция, създател на Вътрешната революционна организация и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). През 1858 става монах под името Игнатий. Участва в I българска легия (1862). Учител (1864-67) във Войнягово, Карловско, и Еникьой, Добруджа; знаменосец (1867) в четата на П. Хитов. През есента на 1867 и пролетта на 1868 е в Белград във II българска легия. С помощта на "Българско общество" предприема 2 обиколки из България – 1 дек. 1868 – февр. 1869 и май-авг. 1869. Основава първите революционни комитети. През 1870-72 изгражда Вътрешната революционна организация с ръководен център Привременно правителство в Ловеч. В проектоустава (1871) определя основната цел на освободителната борба: "с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…". На общо събрание на БРЦК (1872) в Букурещ Левски е утвърден за главен апостол в България. Получава специално "упълномощие", напуска Букурещ и продължава апостолската си дейност. От 1871 негови помощници са А. Кънчев и Д. Общи. Преустройството на Вътрешната революционна организация и създаването на революционни окръжни комитети в България са спрени от Арабаконашкия обир на турската поща (22 септ. 1872) начело с Д. Общи. Разкритията и арестите стават причина за отказа на Левски да изпълни нареждането на Л. Каравелов за незабавно обявяване на въстание в България. На път за Румъния минава през Ловеч, за да прибере архива на комитета. Остава да пренощува в ханчето на Х. Цонев Латинеца в с. Къкрина, Ловешко, където е заловен от турската полиция. Изправен пред специален съд, Левски се стреми да запази революционната организация. Осъден на смърт и обесен. за първи път посещава града. По това време в него се разгарят ожесточени борби между българи и гъркомани. През есента на 1872 г. Левски отново идва тук, за да създаде революционен комитет – един от най-активните в Южна България. През ноември 1872 г. Левски посещава Хасково за трети път с цел да създаде окръжни революционни центрове. Хасковският комитет поставя началото на организирана революционна дейност по селата. Той участва в Старозагорското въстание.
През 1869 г. е създадено женско дружество „Кърмило”, едно от първите в страната, а през 1872 г. – ученическо дружество „Съгласие”, ръководено от учителя Захария Бояджиев.
Руско-турската война през 1877–78 г. оказва противоречиво влияние върху региона, защото Хасково се оказва на пътя не само на освободителната армия, но и на отстъпващата. Османските войски потапят в кръв много хасковски села, изтъкнатите родолюбци от града и района са избити или заточени. Почти цялото мюсюлманско население напуска града.
Отрядите на ген. ГуркоГУРКО, Йосиф Владимирович (1828-1901). Руски военен деец, ген.-фелдмаршал. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 му е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влизало и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът след преминаването на р. Дунав при Свищов се отправил на юг, освободил редица селища, стигнал до Търново и оттам се прехвърлил през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим, водил бойни действия при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник бил принуден да отстъпи към Стара планина и се установил на Шипченския проход. След като укрепил позициите на Шипка, му било поверено командването на руските войски, които водели боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Г. поел ръководството на руската армия по прехвърлянето и през Арабаконашкия (дн. Ботевградския) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 се озовал в София. След това Г. освободил Пловдив и превзел Одрин. Със своето бойно майсторство допринесъл изключително много за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорил подписването на Санстефанския договор 1878. и ген. СкобелевСКОБЕЛЕВ, Михаил Дмитриевич (1843–1882). Руски генерал от пехотата, генерал-адютант. През Руско-турската освободителна война (1877-1878) се отличава като командир при първата и втората атака на Плевен и в боевете при Ловеч и Шейново. Има заслуги за военното възпитание на българските опълченци. освобождават града на 19 януари 1878 г.
Съгласно Берлинския договор гр. Хасково и регионът са включени в границите на Източна Румелия. От пролетта на 1879 г. руските власти предават управата в ръцете на българската администрация. Западането на занаятите след Освобождението е последвано от развитието на фабричната индустрия в града. Изграждат се първите индустриални предприятия, развиват се търговските отношения. Най-голям дял по размера на вложения капитал, по броя на заетите работници и по годишно производство заема тютюневият отрасъл. Градът непрекъснато променя своя облик. В него търсят подслон заселници от околните села. Увеличава се броят на населението.
Поредицата от войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, не подминават Хасково. Разположението на града довежда в него на два пъти хиляди бежанци от Македония и Тракия, които създават сериозни социални проблеми.
В средата на 20-те години на XX в. се забелязва подем в търговията, селското стопанство, индустрията. Увеличават се площите, засети с тютюн, слънчоглед и памук. Започва модернизация на селското стопанство. Построяват се нови предприятия, свързани с хранителната и тютюневата промишленост.
Икономическото оживление в страната, което започва през 1935 г, помага да се реши един от най-сериозните проблеми на града – водоснабдяването. Започналото в началото на 20-те години на XIX в. електрифициране постепенно се разширява и подобрява. Изграждат се и се поддържат улици, пътища, мостове, канализацията, градската градина, площадите, озеленяването на града, извършва се коригиране и укрепване на коритото на реката. Обликът на Хасково се променя с построяването на редица административни, стопански сгради и нови жилища. През тези години са изградени кланицата, халите, общинският дом, съдебната палата, театърът, десетки тютюневи складове, училища, болница и др.
През 60-те и 70-те години на XX в. в резултат на усилената индустриализация в Хасково са създадени едри промишлени предприятия, като машиностроителни заводи. Тяхното производство задоволява не само нуждите на българския пазар, а продукцията им се изнася в редица страни.
Днес Хасково е съвременно благоустроен град с модерна инфраструктура и облик.
Места за посещение
Монумент „Света Богородица”
Един от символите на града се издига на върха на Младежкия хълм. На 8 септември 2003 г. официално е открита статуята „Св. Богородица”, с която Хасково влиза в Книгата на рекордите „Гинес”. Причината е, че това е най-високата статуя на Света Богородица и Младенеца в света (32 метра). Самата статуя е висока 14 метра и е поставена върху 17-метров фундамент. Монументът „Света Богородица” е издигнат с дарения на граждани и е дело на авторски колектив начело със скулпторите Петьо Александров и Никола Стоянов. Той е изработен от полимер-бетон и тежи 80 тона. Заради рекордните си размери и подходящо местоположение статуята на Света Богородица се вижда от целия град дори и вечер. В подножието й през 2004 г. е построен малък параклис, към който насочва огромен кръст. Символът на Света Богородица не е избран случайно. От столетия Дева Мария е смятана за покровителка на Хасково, затова с решение на местния общински съвет от 8 септември 1993 година (празника Рождество Богородично) е обявен за Ден на града. Тогава в Хасково традиционно се провеждат множество културни и спортни прояви.
Старата джамия
В центъра на Хасково се намира най-старата джамия в страната и на Балканския полуостров – Старата джамия или още Ески джамия. Първата постройка е издигната през 1395 г.
Паметник на Капитан Петко войвода
Капитан Петко е бил известен войвода в Хасковския район. Той и дружината му са защитавали българското население от злоупотребите на турците. След Освобождението неговият отряд продължава да охранява региона, защото според Берлинския конгрес земите на юг от Стара планина остават зависими от Турция до Съединението на България. Паметникът е издигнат през 1963 г. Негов автор е з.х. Стою Тодоров.
Паметник на Незнайния воин
Паметникът на Незнайния воин се издига от около 80 години на централния градски площад „Свобода”. Той е построен по инициатива на жителите на Хасково и е посветен на загиналите във войните през 1912–1918 г. Паметникът, дело на скулптора Тома Делирадев, е осветен на 2 юни 1927 година. За тържествената церемония на 4 юли пристига лично цар Борис ІІІБОРИС III (1894-1943). Български цар (1918-1943). Син на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза, брат на княз Кирил Преславски. През 1930 се оженва за принцеса Джована Савойска (царица Йоанна), дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III. Засилва ролята на монархическата власт. Присъединява България към Тристранния пакт, но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Не изпраща евреите – негови поданици, в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир. Наследен от сина си цар Симеон II.. Оттогава Паметникът на Незнайния воин се превръща в традиционното място за поклонение на хасковлии при всички тържествени поводи, свързани с историята на България.
Исторически музей – Хасково
Началото на организираното музейно дело в града се поставя през декември 1927 г. със създаването на Археологически комитет към читалище „Заря”. Първата експозиция – археологическа, се открива през 1930 г. в едно от помещенията на читалището с уредник учителят Иван Карагяуров. В края на 1951 г. се създава Държавен исторически музей. От 1975 г. музеят се помещава в настоящата сграда, а своите експозиции открива през 1982 г. Той се намира на централния площад на града. Броят на експонатите, които съхранява, е около 115 481. Исторически музей – Хасково, разполага с две експозиционни зали, изложбена зала, лапидариум. Посетителите могат да разгледат няколко експозиции. Най-древният етап от културно-историческото развитие на района е проследен в експозиция „Археология”. В нея са показани материали от археологическите проучвания на обекти от Праисторията, Античността и Средновековието – предмети на бита, оръжия, накити, произведения на изкуството, монети. Материалната и духовна култура на населението от Хасковска област от Ново време е отразена в експозиция „Етнография”. Показани са характерни обреди, носии, накити, тъкани и занаяти. Интересни са експонатите, свързани с традиционното за района отглеждане и преработка на сусам и тютюн. Акцентирано е и върху производството на медни съдове. Националноосвободителните борби на населението от Хасковския край в периода на османското владичество до Освобождението на България през 1878 г. са показани във „Възраждане и националноосвободителни борби”. Особено внимание е отделено на представяне на просветното дело, борбите за самостоятелна българска църква, изграждането на революционни комитети в региона, развитието на занаятите, търговските пътища и търговията.
Паметник на хасковските възрожденци
Монументът е дело на архитект Ангел Радев и на скулптора Господин Тонев. На северната страна на шестметровата гранитна колона са изписани 72 имена на хасковски възрожденци, на източната има метална пластина, която изобразява птица в полет, перо и първите две букви от българската азбука. На южната страна е изписан текст, в който е изразена признателността на следващите поколения към хасковските възрожденци.
Църквата „Св. Богородица”
В началото на XIX в. в Хасково съществува само малка църква, която се оказва недостатъчна за пробуденото национално самосъзнание на българите в града. Замогналите се занаятчии и търговци решават да построят нова, по-голяма и хубава. С упоритост и постоянство те успяват да издействат ферман, с който се разрешава изграждането на храм. Строежът на църквата „Св. Богородица” започва през 1832 и завършва през 1837 г. За издигането й са изразходвани сериозни средства, използват се и дарения от населението на града и селата.
Църквата „Св. Богородица” е трикорабна, със седемстенна отвън и полукръгла отвътре апсида. Декорацията се състои от богата дърворезба и малко стенописи. Иконите са от XIX и началото на XX в.
Църквата „Св. архангели Михаил и Гавраил”
Построена е през 1861 г. Представлява трикорабна базилика с голяма, сравнително ниска полукръгла апсида и широк П-образен нартекс. Много от иконите на храма имат ктиторски надписи на гръцки език, посочена е и година на създаване. Сред тях впечатляват „Събор Архангелски” – патронната икона от 1866 г., „Св. Йоан Кръстител” от 1872 г., „Въведение Богородично”, „Рождество Христово”. Богатите дърворезби на иконостаса, архиерейския трон и на малкия иконостас (проскинитарий) са дело на известния майстор Яне Спиров.
Възрожденски къщи
Красивите възрожденски къщи, построени в Хасково в средата на XIX век, са ново явление в тогавашния градски пейзаж. Собственост на богати търговци и занаятчии, те показват не само нарасналото благосъстояние на своите стопани, но и новите художествени виждания на времето. Украсените с дърворезба тавани, многото прозорци, колони, корнизи, еркери и алафранги издават архитектурни влияния от други градове и най-вече от Пловдив. Основни елементи от мебелировката са полицата, сандъкът, долапът и миндерът. Има няколко къщи, които привличат интереса на посетителите на града.
Една от тях е къщата, издигната в средата на XIX в. от богатия хасковски търговец чорбаджи Паскал. Той е баща на известния през 20–30-те години на XX в. книгоиздател Александър Паскалев. Сградата е двуетажна, асиметрична. Представя домашната уредба на заможните хасковски семейства от следосвобожденската епоха.
Къщата впечатлява с необикновения полукръгъл кьошк на горния етаж, разпределението на помещенията, прекрасните дърворезби по таваните. В нея е разположена музейната експозиция, уредена от Регионалния исторически музей в Хасково, „Градски бит – XIX век”. Тя разкрива бита на хасковлии след Освобождението, като представя предмети от селския, градския и европейския бит по онова време.
На долния етаж е разположена кухнята – с оджак и взидани до него в стената долап, миндер, полици, а в средата – бакърена синия. На нея се хранело семейството. Само в по-богатите къщи синиите били медни, в другите били дървени.
В близост до кухнята се намира трапезарията. Традиционно български килими, завеси, покривка са съчетани с внесени от чужбина порцеланови чинии. Всекидневната е била най-използваната стая, в нея членовете на семейството са извършвали различни дейности през деня. Тя гледа към входа на къщата и улицата. Наред с дарак и чекрък са експонирани ютия и вносна шивашка машина.
Централно място на горния етаж заема просторен салон, който е интересен с кръглия кьошк в дъното и впечатляващата дърворезба на тавана.
Гостната стая е разположена отдясно на салона, между тях стената е с вътрешни прозорци. Дървените миндери в гостната са съчетани с виенски мебели. Могат да се разгледат още сребърните прибори, руски самовар, литографии на КрумКРУМ (неизв.-814). Хан (803-814), считан за родоначалник на нова ханска династия, голям пълководец. Първоначално водил политика на мир с Византия и насочил своето внимание към северозападните граници на българската държава, които били застрашени от франките. През 805 се възползвал от тяхната победа над аварите и успял да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвикало сериозно безпокойство в Цариград и през 807 император Никифор I Геник предприел поход, като стигнал с войските си до Одрин. Възползван от нарушаването на добросъседските отношения, КРУМ на свой ред потеглил на юг. През 808 се насочил по долината на р. Струма и разгромил посрещналите го тук византийски войски, а през 809 превзел Сердика (дн. София). Изплашен от неговите успехи, през 811 византийският император нахлул в пределите на България с голяма войска. Като отхвърлил предложения му от КРУМ мир, Никифор I Геник преминал старопланинските проходи и стигнал до столицата Плиска. След като взел със себе си съкровищата на българския владетел, опожарил я и потеглили назад. По пътя неговите войници ограбвали и опустошавали българските земи. КРУМ успял да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Той посрещнал византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 812, византийските войски били напълно разбити, загинал и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението КРУМ заповядал да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни била държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора бил обкован със сребро. С него КРУМ пил наздравица в чест на своята победа. През следващата година българският хан предприел нови действия против Византия. Тъй като не разполагал с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предложил на новия византийски император Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716. От Цариград последвал отказ. Византийският владетел потеглил на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпели поражение (22 юни 813). След тази победа КРУМ стигнал безпрепятствено до Цариград. Той отново предложил на византийския император мир. Но след като разбрал намерението на византийците да го ликвидират по вероломен начин, се оттеглил и започнал да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. По време на тази усилена подготовка обаче внезапно починал., СимеонСИМЕОН I Велики (864–927). Български княз (893–917) и цар (917–927), син на княз Борис I (852–889). Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската школа в Цариград. Наречен „полугрък”, „цар книголюбец” и „нов Птолемей” от съвременниците си заради голямото му елино-византийско образование. Замонашил се още в Цариград. След завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на българската църква, но вместо това станал български княз. Веднага след възкачването му на престола отношенията с Византия се изострили поради факта, че византийският император Лъв VI Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлязъл в Източна Тракия и разбил византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 г. обаче Симеон I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да признае на Симеон I титлата цар на българите, но през 914 г. я анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превзели Одрин. На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска била обкръжена и избита. През 918 г. се провъзгласил за император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достигнала до Дарданелите, завладяла Галиполския полуостров и се опитала да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново се явил пред стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но починал от сърдечен удар.
По време на царуването на Симеон I България достигнала своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо; Симеон I имал титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той бил вторият владетел след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на византийския император; българската църква си извоювала автокефалност; България се превърнала в духовен център на славянския свят; втората българска столица – Велики Преслав, станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничел на Цариград.
, Иван ШишманИВАН ШИШМАН (неизв.-1395). Последният владетел (1371-1393) на Търновското царство, син на цар Иван Александър от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приела името Теодора, като на първата му жена), упорит борец против османските нашественици. Заел търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това станало причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволило да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) довело до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, ИВАН ШИШМАН дал сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362-1389). Но този компромис не дал трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник (1387) той направил опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година обаче османските турци предприели настъпателни действия против Търновското царство и обсадили ИВАН ШИШМАН в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той бил принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължил дълго. През 1393 последвало ново нападение на османските турци, в резултат на което било покорено Търновското царство. ИВАН ШИШМАН успял да избяга и известно време се укривал в Никополската крепост. През 1395 бил пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му било възпято в народния епос., Стефан КараджаСТЕФАН КАРАДЖА (Стефан Тодоров Димов) (1840-68). Български революционер, войвода. Участник в I българска легия в Белград (1862). През 1864-66 обикаля с малка чета из Стара планина. През 1867 участва в Румъния в организирането на чети за България и в създаването на II българска легия в Белград. Заедно с Хаджи Димитър организира и предвожда чета, която на 6 юли 1868 преминава Дунав при с. Вардим, Търновско, и се отправя към Стара планина. Открита и нападната от потеря и редовна турска войска. Тежко ранен в сражение в местността Канлъдере (при с. Вишовград, Търновско). Заловен и обесен полумъртъв в Русе. и Хаджи ДимитърХАДЖИ ДИМИТЪР (Димитър Николов Асенов) (1840-68). Български революционер. Байрактар (1862) на четата на Г. Трънкин и П. Хитов. През 1864 води самостоятелна чета, а през 1866 е хайдутин заедно с Ж. Чернев и Стефан Караджа. От 1865 е емигрант в Румъния. Заедно със Стефан Караджа през 1868 организира и предвожда чета. След битката в местността Канлъдере (при с. Вишовград, Търновско) се оттегля с останалите четници в Стара планина. Убит (18 юли) в сражение на връх Бузлуджа. На Хаджи Димитър са посветени народни песни и произведения на литературата и изобразителното изкуство.. Както останалите стаи в къщата, и тази е застлана с хасковски килими и черги.
В женската стая посетителите могат да видят маса, покрита с бродирана на ръка покривка, стар албум от 1890 г., сервиз за ликьор, лампи, огледало с дамски, модни за онова време, аксесоари.
Стаята за спане се състои от желязно легло, застлано с копринена покривка с дантела, до него са разположени порцеланов леген с кана за измиване и тоалетка с огледало.
Дрешникът е пълен със сандъци. В тях са нареждани както дрехите на семейството, така и чеизите на момичетата.
Шишмановата къща е друга възрожденска сграда от средата на XIX век. Тя е била собственост на богат местен търговец и защитник на българщината – Христодул Вълчев Шишманов. В някогашния дом на Шишмановия род е подредена експозицията „Домашни занаяти в Хасковския край”, която акцентира върху развитието на тъкачеството, обработката на вълна, преденето на памук и сученето на коприна преди близо два века. Сградата е симетрична, на два етажа, с издаден напред правоъгълен кьошк, носен от три дървени колони. Интерес представляват красивите еркерно наддадени фасади, всяка с по три прозореца.
Кирковото училище представлява едноетажна симетрична сграда от 1882 г. Впечатлява с богатата стенописна и пластична украса на главната фасада и вътрешните пространства. Четириколонният портик и стълбищният парапет придават особена тържественост на сградата.
Гурковата къща се свързва с историческата памет за Освобождението на България. Когато хасковлии посрещат руския ген. Гурко, те го настаняват в един от най-красивите си възрожденски домове. Двуетажна, асиметрична, с чардак, тази къща днес носи името Гуркова – символ на признателността на хасковлии към освободителите.
Къщата на чорбаджи Димитрак е пример за повишените естетически изисквания на замогналите се занаятчии и търговци през Възраждането. За нея е характерно Г-образното разпределение на помещенията. С красива декоративна украса, тя е една от най-богатите асиметрични къщи в града. До нея, в старата къща на чорбаджи Димитрак (по-малка и скромна), са запазени типичните за онова време алафранги.
В самия център на града се издига паметник-часовник, който е построен в края на XX в. по повод честванията за 1000 годишнината от основаването на града.
Една от забележителностите на града е драматичен театър „Иван Димов”. Професионален театър в Хасково съществува от 1921 г. Сградата на театъра е построена през 1926 г. Той носи името на един от най-добрите драматични киноактьори – Иван Димов, който е работил като актьор и режисьор в Хасково. Сградата разполага с голям салон с 280 места и малък със 105 места.
Културен календар
Културният календар на Хасково е богат. През януари традиционно се отбелязва поредната годишнина от Освобождението на Хасково от османско робство, през март – Освобождението на България. През май има чествания по случай Гергьовден (Деня на храбростта и на Българската армия) и Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост. Също така се организират празненства по случай Деня на Ботев и загиналите за свободата на България на 2 юни, годишнините от Илинденско-Преображенското въстание през август, Съединението и Деня на независимостта на България през септември.
Околности
В живописна местност на границата между общините Хасково и Димитровград се намира единственият нимфеум в България. Светилището на нимфите е най-добре запазеното тракийско светилище. През 1968 г. обектът е обявен за национален паметник на културата. Той е разположен на около километър и половина югоизточно от село Каснаково. През II век римският гражданин от тракийски произход Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос получил наблизо земя като награда за 30-годишната си вярна служба към Рим. Той и съпругата му Клавдия Монтана издигнали светилище в чест на нимфите на Афродита. Освен трите извора с лековита вода комплексът включвал голям амфитеатър, храм и помещения за поклонниците. По време на християнизацията тук бил изграден параклис на името на свети Спас, но той не е съхранен.
Парк „Кенана” се намира на 2 км от града и предоставя отлични условия за спорт и туризъм.
Интерес представлява крепостта до с. Клокотница, разположена на 7 км от Хасково. Тук се намират останките от Асеновата крепост и паметникът в чест на битката при Клокотница.
Курортът Хасковски минерални бани разполага с 15 топли минерални извора, около които е изградена почивна и санаториална база за лечение на заболявания на опорно-двигателния апарат и др. Намира се на 15 км от Хасково.
Шарапаните са древни тракийски винарни от I хил. пр.Хр. Те са издялани в скалите. Намират се в близост до Хасковските минерални бани.
Тракийска куполна гробница от IV в. пр.Хр. може да се посети край с. Александрово, на 20 км от града.
Полезна информация
Исторически музей
Пл. „Свобода”
Работно време: 9,00–12,00, 14,00–17,00 ч.
Почивни дни: събота и неделя
Посещения в почивните дни – по предварителна заявка
Тел. +359 38 32067
Паскалева къща – експозиция „Градски бит – XIX век”
Ул. „Братя Минчеви” 9
Тел. 03832276
Раб. време: от 9,00 до 12,00 и от 14,00 до 17,00 ч.
Шишманова къща – експозиция „Домашни занаяти – до края на XIX век”
Раб. време: от 9,00 до 12,00 и от 14,00 до 17,00 ч.
Гурковата къща
Ул. „Бенковски” 59
тел. +359 38 32224
Емануил Попдимитров
ПОПЗАХАРИЕВ, Емануил Попдимитров (23.X.1885– 23.V.1943), познат с името Емануил Попдимитров, е известен български поет и писател. Роден е в село Груинци, Босилеградско (днес в Държавна общност Сърбия и Черна гора). Част от живота си прекарва в Хасково, където упражнява учителската професия.
Попдимитров е завършил педагогическо училище в Кюстендил (1904). През следващите две години е учител в Софийска област и в Босилеградско. Записал е философия в Софийския университет (1906), но бива изключен заради участието си в освиркването на Фердинанд I при откриването на Народния театър. Продължава образованието си в Монпелие, Франция (1907), където учи с държавна стипендия земеделие. Започнатата философия завършва през 1912 г. във Фрибург, Швейцария. Взима участие в Първата световна война, служейки като преводач на Южния фронт и в Главната квартира в Кюстендил. Изповядва идеите на пацифизма. В периода 1923–1943 г. е частен доцент в катедрата по Сравнително литературознание в СУ.
Като поет Емануил Попдимитров се изявява за първи път през 1907 г., когато печата свои стихове в сп. „Художник”. Сътрудничи на повечето литературни издания от периода – списанията „Демократически преглед”, „Факел”, „Везни”, „Хиперион”, „Българска мисъл” и др. и вестниците „Литературен глас”, „Светлоструй”, „Литературен живот”, „Развигор” и др. Творчеството му обхваща всички литературни жанрове – лирика, художествена проза, лирично-епични поеми, драматургия, литературна критика и теория. Считан е за застъпник на българския символизъм. Създател е на едни от най-хубавите стихотворения в българската интимна лирика – цикълът „Женски портрети”; социална реалистична поезия – стихосбирките „Свободни стихове”, „Знамена”, „Есенни пламъци”; остра сатира на съвременното общество – поемата „В страната на розите”. Прави научни изследвания върху идеализма във философията и символизма в литературата и върху развитието на стиха в българската поезия.
Въплощения
Исусе, над лазурните,
над бурните
и вечни води!
Исус над водоемите,
над немите
щерни безмерни
на Вечността!
О слънце, заблудено
по пътищата Млечни,
изгубено
в безбрежия далечни,
в тъмите на Нощта…
Вълна угасна над вълна,
вълна премина над вълна,
вълната на Времената
орони перл и пяна ясна,
орони перл, угасна
в елмазни скут на Вечността…
И ето пак: Исус – ловец,
ловец на бисер, в бисерен венец,
ловец на перли под луна,
жетвар на лунна светлина!
Исус – нарцис
с позлатен тирс
и с кринове прорасъл жезъл,
над вечните води възлезъл…
О Магдалина, Магдалина!
В лазурната долина
ти коленичи бледолунна
и стъпката му перлова целуна…
Исусе, над лазурните, над бурните
и вечни води,
Исус над водоемите,
над немите
щерни безмерни
на Вечността!
Но ето пак вълната на нощта,
вълна премина над вълна…
Вълната на времената
орони перл и пяна ясна,
орони перл, угасна
в елмазни скут на Вечността.