Пловдив
Пловдив е вторият по големина и население град в Република България. Той е административен център на област Пловдив и на едноименната община. Разположен е в централната част на Горнотракийската низина, на двата бряга на река Марица. Градът е важен икономически, транспортен, културен и образователен център.
Пловдив е един от най-старите градове не само в България, но и в Европа. Той е по-древен от Рим, Атина и Константинопол. Изграден е върху трите, разположени един до друг хълма – Небеттепе, Таксимтепе и Джамбазтепе.
Намира се на 147 км от столицата София.
Климатът е преходноконтинентален. Средната годишна температура е 12,4°С.
История
Най-древната история на Пловдив е свързана с две тракийски племена – одрисите и бесите. Те са населявали поречието на р. Марица (Хеброс, Хебър) и Родопите. Царството на одрисите, основано около 480–460 г. пр.Хр., е най-ранният тракийски племенен съюз. Траките първи създават върху трихълмието укрепено селище, наречено от тях Евмолпия на името на митичен тракийски герой, цар и певец.
През 342 г. пр.Хр. Филип IIФИЛИП II МАКЕДОНСКИ (ок. 382-336 пр. Хр.). Цар на Древна Македония от 359 пр. Хр. Баща на Александър III Македонски. Превръща Македония в централизирана държава (359 пр. Хр.). През 359-336 пр. Хр. завладява Халкидики, Тракия, Тесалия, Фокида. След битката при Херонея (338 пр. Хр.) установява хегемония над Гърция. Убит по време на подготовка за война. завладява селището, обгражда го със здрави крепостни стени и го назовава Филипополис (град на Филип). Управлението му продължава около половин век. Смъртта на Александър ВеликиАЛЕКСАНДЪР III МАКЕДОНСКИ, Александър Велики (356-323 пр. Хр.). Цар на Древна Македония (от 336 пр. Хр.). Син на Филип II Македонски и на Олимпиада, възпитаник на Аристотел. През 334 предприема поход срещу персите. Побеждава войските на Дарий III. Завладява Египет, Сирия, Персия и обширни области в Централна Азия до река Инд. Умира във Вавилон. Създава най-голямата монархия в древността с граници от Дунав, Адриатика, Египет, Кавказ до река Инд. След смъртта му тя се разпада и на територията и възникват елинистичните държави., син на Филип II, подбужда свободолюбивите траки към въстание и Севт IIIСевт III (?) – одриски цар (ок. 330–300 г. пр.Хр.). Управлява в постоянна борба за независимост срещу македоните и главно срещу Лизимах. По подобие на останалите елинистични владетели създава своя столица – Севтополис, и сече монети със собствения си лик. възстановява тракийското царство.
Липсата на единство сред тракийските племена скоро става причина за първото голямо разрушение, което градът претърпява. То е нанесено от келтите през 278 г. пр.Хр. През III и V век метрополисът е изправен пред други две нашествия – на готите и на ордите на Атила, цар на хуните.
Повече от два века са нужни на римляните да покорят Тракия. В 72 г. пр.Хр. римският пълководец Терентиус Варо Лукулус завладява цялото поречие на р. Марица, включително и Филипополис. Заради уникалното и красиво разположение на градския акропол върху трите хълма римляните го наричат Тримонциум (градът на трите хълма). Макар и покорени, траките запазват своята автономност до 46 г. сл.Хр. Тогава римският император Клавдий включва Тракия в пределите на империята. По-късно Тримонциум става център на провинция Тракия Романа. През II и III в. сл.Хр. градът е обявен за метрополис на провинцията. Има собствен сенат и общотракийско събрание (койнон тракон), упълномощено е да събира данъци и мита и да кове монети. Тогава Тримонциум достига своя икономически и културен разцвет.
Тук се пресичат няколко стратегически пътя в Римската империя, от които най-важен е Виа Милитарис – главният военен път на Балканския полуостров. Римляните бързо оценяват важното стратегическо местоположение на Тримонциум и предприемат мащабно строителство на пътища. Строят се още обществени сгради, храмове, бани, стадиони, театри. Градът постепенно се разраства. Старите укрепления са построени отново, издига се втора крепостна стена. Жителите на Тримонциум разполагат с модерни за времето си водоснабдителна система и канализация.
Римската епоха (ІІ–ІV в.) е своеобразен златен век в развитието на античния град. Археологическите проучвания разкриват останки от някогашни обществени сгради: огромен форум, впечатляващ стадион, красив амфитеатър, внушителни крепостни стени, езически храмове, терми, акведукти, аристократични домове, римският преториум – резиденцията на императорския управител на провинция Тракия, в която отсяда и императорът при посещенията си в града.
Когато за Римската империя настъпва период на упадък, тя е разделена на две. Създадена е Източната римска империя – Византия, а Пловдивският регион е включен в нея.
През VI век настъпва нов етап в развитието на града. Император Юстиниан Велики обновява напълно Тримонциум. Една от целите му е да възстанови и укрепи близо стоте крепости в тракийските си владения. През същия век се случва още едно важно историческо събитие. В града идват славяните, които постепенно променят етническия облик на целия регион. През римската епоха градът, освен Тримонциум, е наричан още Улпия, Флавия и Юлия. Славяните възприемат тракийското Пулпудева, но го модифицират като Пълдин и Плоудин. Оттук произлиза и днешното име Пловдив.
След създаването на Първото българско царство Пловдив се оказва пограничен град, изключително важен в непрестанните борби между Византийската империя и младата българска държава. Българите окупират града и цяла Тракия десетки пъти. За първи път през 812 г. хан Крум завладява Пловдив, но градът е официално включен в пределите на българската държава от хан Маламир през 834 г. Пловдив често е завладяван и отвоюван последователно от византийците и българите. Симеон ВеликиСИМЕОН I Велики (864–927). Български княз (893–917) и цар (917–927), син на княз Борис I (852–889). Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската школа в Цариград. Наречен „полугрък”, „цар книголюбец” и „нов Птолемей” от съвременниците си заради голямото му елино-византийско образование. Замонашил се още в Цариград. След завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на българската църква, но вместо това станал български княз. Веднага след възкачването му на престола отношенията с Византия се изострили поради факта, че византийският император Лъв VI Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлязъл в Източна Тракия и разбил византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 г. обаче Симеон I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да признае на Симеон I титлата цар на българите, но през 914 г. я анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превзели Одрин. На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска била обкръжена и избита. През 918 г. се провъзгласил за император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достигнала до Дарданелите, завладяла Галиполския полуостров и се опитала да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново се явил пред стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но починал от сърдечен удар.
По време на царуването на Симеон I България достигнала своето най-голямо политическо, военно и културно могъщество: тя опирала на 3 морета – Черно, Бяло и Адриатическо; Симеон I имал титла и положение, равностойни на византийския василевс. Той бил вторият владетел след Карл Велики, който придобил титла, равнозначна на тази на византийския император; българската църква си извоювала автокефалност; България се превърнала в духовен център на славянския свят; втората българска столица – Велики Преслав, станала един от основните културни центрове на Югоизточна Европа и град, който по великолепие съперничел на Цариград.
(893–927), наследникът му ПетърПЕТЪР I (неизв. – 970). Цар (927–970), втори син на цар Симеон I (893–927). Заел престола след смъртта на баща си, тъй като неговият по-голям брат Михаил бил лишен от него по неизвестни причини и бил подстриган за монах. Поради склонността на новия български владетел към занимания с църковни въпроси управлението на страната минало фактически в ръцете на неговия вуйчо, болярина Георги Сурсувул. Политическият курс на ПЕТЪР I и неговия вуйчо спрямо Византия предизвикали острото недоволство на част от българското болярство, което през 928 и 930 г. подготвило два заговора за неговото сваляне от престола. Вътрешните междуособици били използвани от сърбите (покорени от цар Симеон I през 924 г.) и през 931 те вдигнали въстание. С подкрепата на Византия се обособили като отделна самостоятелна държава, която приела върховенството на Цариград. Не много след въстанието на сърбите последвали нахлувания от страна на маджарите (934), които навлезли не само в Северна България, но успели да проникнат и на юг, в Тракия. Техните набези се повторили през 943, 951, 960 и 968 г. ПЕТЪР I направил опит да се сближи с германския император Отон I и заедно с него да парира нахлуването на маджарите, но не постигнал успех. Той не сполучил да привлече в своята борба против тях и Византия. В резултат на това бил принуден да се примири с откъсването на значителни територии от българската държава, разположени отвъд р. Дунав и особено в Трансилвания, включително богатите залежи на сол. От този момент северната граница на България се установила по р. Дунав. Нарасналото народно недоволство от политиката на ПЕТЪР I се изразило в появата на богомилството. (927–970) и СамуилСАМУИЛ (неизв. – 1014). Комитопул, цар (997–1014). Най-малкият син на комит Никола, брат на комитопулите Давид, Мойсей и Арон. След падането на Източна България под византийско владичество (971) управлението на западните български области се намирало в ръцете на синовете на комит Никола. През 976 г. те започнали активни военни действия срещу Византийската империя, които целели отвоюването на завладените от нея български земи. През същата година Давид и Мойсей паднали убити, а Арон бил убит заедно с цялото си семейство по заповед на Самуил, тъй като бил заподозрян в съучастничество с византийците и в опит да заграби властта. Единствено неговият син Иван Владислав останал жив по настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир. През 977 г. цар Борис II и брат му Роман – пленници във Византия, избягали, но по пътя Борис II бил убит погрешка на границата, а Роман станал управител на Скопие. След като всички потомци на царстващата династия измрели, начело бил провъзгласен комитопул Самуил (978). Той обявил за столица Охрид, там било преместено и седалището на българския патриарх. През 979–985 г. войските на Самуил успели да завладеят Епир и Тесалия. През 986 г. византийският император Василий II се отправил към Сердика и я обсадил. След като Самуил се явил в помощ на обсадения град, императорът заповядал оттегляне на войските си. В обратния път на 17 август в прохода Траянови врата (наречен и Българската клисура) войските на Василий II били разбити, а самият император едва се спасил. През 989–991 Самуил възобновил единството на българските земи и завладял Драчката област и част от Македония с градовете Верея и Сервия. През 995 г. настъпил към Солун, а през следващата нахлул в Халкидическия полуостров, но при р. Сперхей (близо до Термопилите) бил разбит. След смъртта на Роман (997) Самуил станал пълновластен господар на България. През 998 г. предприел поход срещу сърбите, за да ги откъсне от съюза с Византия, и установил влияние над Далматинското крайбрежие. През 1000 г. византийците отново настъпили срещу източните български земи и ги завладели. През 1001 г. превзели Воден, Верея и Сервия, а през следващата превзели и Видин. След това се насочили към Скопие, където разгромили българските войски начело със Самуил (1003). Опитът на византийците да превземат отбранявания от войводата Кракра Перник не дал резултат. Военните действия продължили до 1013 г., без да се стигне до решителни сражения. За да спре настъплението на византийските войски, Самуил издигнал преградни погранични съоръжения в клисурата между планините Огражден и Беласица, близо до с. Ключ. В края на юни 1014 г. император Василий II потеглил с огромна войска, обходил планината Беласица и на 29 юли нападнал в гръб при с. Ключ българските войски и ги разбил. 15-хилядна българска войска попаднала в плен. При вида на ослепените войници Самуил бил покосен от сърдечен удар. (980–1014) го включват в пределите на българската държава.
По време на четири от осемте кръстоносни похода, продължили до 1291 г., Пловдив е засегнат, като при два от тях е опожарен. След разрушенията на кръстоносците градът е възстановен и укрепен от византийския император Исак АнгелИсак II Ангел (XII в.). Византийски император (1185–1195). По негово време избухва въстанието на Петър и Асен, довело да възобновяването на българската държава след век и половина византийско владичество. Опитът на Исак II Ангел да покори отново България през пролетта на 1190 г. завършва без успех, а сам той едва успява да се спаси от български плен в Тревненския проход..
След основаването на Второто българско царство цяла Западна Тракия отново е включена в пределите на българската държава. Пловдив остава в пределите на България до смъртта на Иван Асен IIИВАН АСЕН II (неизв.). Български цар (1218-41). Син на Иван Асен I. Заема престола, като отстранява Борил с помощта на руски и кумански дружини. Чрез брака си с маджарската принцеса Ана Мария сключва мир с Унгария и присъединява Белградска и Браничевска област. Поддържа мирни отношения с Епир и Латинската империя. Разбива епирския владетел Теодор Комнин в Клокотнишката битка 1230. България достига най-голямото си териториално разширение (с излаз на 3 морета – Бяло, Черно и Адриатическо). Покровителства външната и вътрешната търговия, сече първите златни монети. През 1235 възстановява православието и Търновската патриаршия. през 1241 г.
Турците нахлуват на Балканския полуостров през средата на XIV в. Завладяването на долината на р. Марица и на града е поверено на Лала Шакхин паша, чийто гроб и днес може да се види в двора на Имарет джамия. Пловдивският гарнизон оказва упорита съпротива и устоява на безброй атаки, но турците откриват част от водоснабдителната система на града в с. Марково и я прекъсват. Така през 1364 г. градът е превзет. Турците му дават ново име – Филибе. Попадайки във вътрешността на империята, Филибе губи значението си на стратегическа крепост. Постепенно се превръща в модерен за времето си, оживен икономически център, град на търговци и занаятчии. Правителството решава, че Филибе не е изложено повече на опасността от внезапна атака, и разрешава разрушаването на укрепленията. Започва масово строителство на обществени сгради: джамии, странноприемници, ханове, бани. Напълно се променя архитектурният облик на града и той се превръща в характерен ориенталски град.
През първата половина на XIX век, наред с Истанбул, Солун и Одрин, Пловдив се превръща в голям икономически център в европейската част на Турция. По суша или с шлепове по Марица стоките от града стигат до Солун, Енес и Истанбул, a оттам поемат към целия свят. През 1853 г. населението на града вече наброява 50 000 души. Пловдивските търговци и занаятчии постепенно забогатяват. Досегът им с развити чужди страни и култури разширява техния мироглед.
Пловдив играе водеща роля в борбата за църковна независимост. Известни са имената на Найден Геров, доктор Вулкович, Йоаким Груев, на родове като Чалъковите и Чомаковите. Доктор Стоян ЧомакоЧОМАКОВ Стоян Иванов (1819-93). Български общественик, лекар, почетен член на БКД (1884). Един от дейците на църковно-националната борба. Пръв градски лекар в Пловдив (1848-60). Деец на Либералната партия в Източна Румелия. Член и подпредседател на Временното правителство след провъзгласяването на Съединението 1885. Министър на народното просвещение (1887). Народен представител в V и VI обикновено народно събрание.в като представител на българската църковна общност прекарва повече от 10 години в Истанбул, за да се бори за църковна независимост. Църквата „Св. Богородица”, построена през 1844 г. в Пловдив, е сцена на събитията около тази борба. Цялата коледна литургия на 25 декември 1859 г. е отслужена на български. Това се случва за първи път не само в Пловдив, но и в България. На 10 януари 1860 г. Пловдивският митрополит Паисий отслужва меса на български, което по онова време се смята за изключително дръзка постъпка. След месата Паисий официално оповестява, че неговото паство се отрича от Гръцкия патриарх. Създаден е църковен съвет, който поема религиозните въпроси. По негова инициатива на 30 април 1861 г. е проведен първият църковно-народен събор, в който взимат участие 60 свещеници и 200 миряни. Изпратена е делегация до Високата порта с официални искания за църковна независимост. Съборът става традиционен и се провежда всяка година в Пловдивската епархия. През 1870 г. Високата порта официално признава автономията на българската църква.
След Априлското въстание Пловдив е посетен от представители на европейската прогресивна мисъл, като лейди Странгфорд, много журналисти и дипломати, които разгласяват пред света действията на поробителите.
През 1877 г. избухва Руско-турската освободителна война. След падането на София руските войски под командването на ген. Гурко приближават Пловдив. Вечерта на 16.I.1878 г. ескадронът на кап. Бураго преминава р. Марица. Войската на Сюлейман пашаСЮЛЕЙМАН ПАША (1840-93). Турски генерал. Член на младотурската партия. През Руско-турската освободителна война 1877-78 превзема Стара Загора и я опожарява (31 юли 1877). Безуспешно атакува (9-11 авг. 1877) Шипченския проход. От септ. 1877 главнокомандващ турските войски. Осъден (1878) за незадоволително командване; помилван. се разбягва и Пловдив е освободен.
След Санстефанския мирен договор , подписан на 3 март 1878 г., се създава Княжество България, включващо всички земи с преобладаващо българско население. Пловдив, като най-голям, богат и оживен български град, е обявен за столица на новата държава и седалище на временното руско управление начело с принц Дондуков-КорсаковДОНДУКОВ-КОРСАКОВ, Александър Михайлович, княз (1820-93). Руски генерал. Командир на корпус през Руско-турската освободителна война 1877-78. Възглавява гражданската и военната власт в България (от 8 май 1878) до избирането на Александър I Български за български княз (април 1879). Участва при разработването на проекта за Органически устав на Източна Румелия, създава органите на централното и местното управление в България и поставя основите на българската войска..
След подписването на Берлинския договор България е разделена на две: Княжество България със столица София и васална провинция Източна Румелия със столица Пловдив, оставена под политическия и военен контрол на султана. Македония остава в пределите на Турция.
През пролетта на 1885 г. в града се сформира Български таен централен революционен комитет под ръководството на Захари Стоянов. Той се заема с активно пропагандиране на обединението на Източна Румелия с Княжество България. На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (днешният град Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил КръстевичКРЪСТЕВИЧ Гаврил Баев (1817-98). Български общественик и политик, юрист, почетен член на БКД (1871). Заема висши постове в турската съдебна йерархия. Деец на просветителското течение в националноосвободителното движение и на църковно-националната борба през 60-те и 70-те г. на 19 в. След Освобождението 1878 е главен секретар на Източна Румелия и директор на вътрешните дела (1878-84). От 1884 до Съединението 1885 е главен управител на Източна Румелия. Автор на "История българска…" (том I, 1869).. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация. След като княз Александър I подкрепя Съединението и след края на последвалата Сръбско-българска война, България и Османската империя постигат споразумение. Според него Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Днес 6 септември се чества като Ден на Съединението и празник на град Пловдив.
Пловдив има първостепенна роля и в развитието на българската култура и образование. През 1839 г. в града е открито първото българско училище. През 1868 г. училището прераства в първата българска гимназия. През 1850 г. в Пловдив се поставя началото на модерното светско образование с откриването на класното училище „Св. св. Кирил и Методий”. На 11 май 1858 г. тук за първи път е честван празникът на светите братя, който впоследствие става национален празник на славянската писменост и култура. Тук са основани първото българско книгоиздателство и първата печатница. В Пловдив се поставя началото и на организираното книгоразпространение. Под тепетата са основани първият литературен читателски клуб и първата женска асоциация. Първият театър „Люксембург”, в който са положени основите на професионалния театър в България, е построен в Пловдив. Иван МърквичкаМЪРКВИЧКА, Иван (Ян Вацлав) Фердинандов (1856–1938). Български живописец и илюстратор, чех по произход, професор. В България живее през 1881–1923 г. Един от създателите на Държавното рисувално училище в София (1896) и негов пръв директор. Заедно с А. Митов създава и редактира списание „Изкуство”. Най-значителни са постиженията му в битовата живопис – отразява разностранно българския селски бит: „Задушница”, „Ръченица”, „Пазар в Пловдив”. Създава портрети на видни български културни и обществени дейци – И. Шишманов, С. Заимов, С. Салабашева, автопортрети, пейзажи. Разработва сюжети из националноосвободителната борба в цикъла „Трагедията на България” („Под игото”) – „В кърджалийско време”, „Мъченици”, „Хайдути”, „Бащината глава” и др. Илюстрира творби на И. Вазов. Автор на стенописи и икони в Храм-паметника „Свети Александър Невски” и др. Творчеството на Мърквичка и педагогическата му дейност оставят ярка следа в българското следосвобожденско изкуство. и Антон МитовМИТОВ, Антон Стефанов (1862–1930). Български живописец, художествен критик, историк на изкуството, общественик, професор. Брат на Г. Митов, баща на Б. Митов, завършва в Италия и е под влияние на италианския академичен реализъм. Един от основателите на Държавното рисувално училище в София; основател и редактор (заедно с И. Мърквичка) на списание „Изкуство”. Изобразява предимно български селяни в градска обстановка – пъстри костюми, шумни пазарски тълпи, провинциални градчета – „Група селяни на пазар в София”. Илюстрира в колектив „Под игото” от И. Вазов, прави проекти за театрални костюми („Към пропаст” от И. Вазов) и др., рисува стенописи и икони (в Храм-паметника „Свети Александър Невски” и др.), реалистични портрети (Автопортрет, „Радул Канели”). Автор на първия български труд по история на изкуството „Ръководство по всеобща история на изкуствата”. подреждат първата художествена изложба в страната в залата на библиотеката в Пловдив. Първият хор с диригент Ангел Букурещлиев е основан в Пловдив.
Градът се свързва с имената на редица бележити българи: творците от Възраждането – Димитър ЗографДИМИТЪР ЗОГРАФ (Димитър Христов Димитров) (1796-1860). Български възрожденски живописец, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Захарий Зограф и баща на С. Доспевски. Стенописи в Рилския манастир (централната църква "Рождество Богородично"), икони в Пловдив (църквата "Света Неделя"), в Плевен (църквата "Свети Никола"), в Троянския манастир (централната църква "Успение Богородично"), във Велес (църквата "Свети Пантелеймон"). Подписана и датирана от 1836 е иконата "Архангелски събор" от църквата "Света Богородица" в Пловдив., Захари ЗографЗАХАРИЙ ЗОГРАФ (Захарий Христович Димитров) (1810-1853). Български възрожденски живописец и общественик, родоначалник на светската живопис в България, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Димитър Зограф. Учи при Неофит Рилски. Създава стенописи, икони, портрети и пейзажи. Служи си с нови живописни похвати, внася реалистични елементи в църковната живопис. Чувството за човешко достойнство и самосъзнанието му на творец и българин проличават в много автопортрети. Подписва много от произведенията си, като в сигнатурите подчертава и българския си произход. Работи стенописи в Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския манастир, в нартиката на Великата лавра "Свети Атанасий" в Света гора (полуостров Атон) и др. Изписва много ктиторски образи. Създава кавалетни портрети (Автопортрет, "Неофит Рилски", "Х. Зографска" и др.) и рисунки от натура, ратува за откриване на български училища, за български печат и книги, за българско слово в църквата., Станислав ДоспевскиДОСПЕВСКИ, Станислав (истинско име: Зафир Димитров Доспевски) (1823–1878). Възрожденски живописец, син на Д. Зограф. Роден в Самоков, но живял в Пазарджик. Живопис учил при баща си и в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва. През 1856 г. завършил и Императорската художествена академия. Завръщайки се в България, се изявил като един от най-видните живописци в епохата на Възраждането. Нарисувал около 30 реалистични портрета и голям брой икони в Преображенския и Лопушанския манастир. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 бил арестуван от турските власти. Починал в Цариград като руски поданик., Георги Данчов; Иван Мърквичка, Антон Митов; основни фигури на съвременното изобразително изкуство – Христо СтанчевСТАНЧЕВ, Христо (Христо Станчев Крусев) (1870-1950). Български живописец. Един от основателите на Дружеството на южнобългарските художници (1912). Импресионистични композиции с реалистична рисунка. Влияния от символизма – илюстрира стихосбирката "Безсъници" на П. Яворов. Пейзажи и натюрморти. Демократично, хуманистично и социално творчество с принос в националната реалистична живопис – "Слугинче", "На нивата", "Пролет" и др., Сирак СкитникСИРАК СКИТНИК (псевдоним на Панайот Тодоров Христов) (1883-1943). Български поет, художник, художествен критик, театрален деец, публицист, сценограф и режисьор. Член на литературнохудожественото движение "Мир искусства", пръв председател (1931) на Съюза на дружествата на художниците в България. Рисува експресивни пейзажи; илюстрира книги; поставя в Народния театър в София "Мона Вана" от М. Метерлинк, за която създава и сценографията, като защитава поетиката на символизма. Психологично-символични, пантеистични стихотворения – сборник "Изповеди"., Давид ПерецПЕРЕЦ Давид Аврам (1906-82). Български художник. От 1947 живее в Париж. Рисува портрети, пейзажи и натюрморти. Експресивен пластичен израз с графични похвати и приглушена тоналност – "Натюрморт с гъби", "Портрет на жена" и др., Цанко ЛавреновЛАВРЕНОВ Цанко Иванов (1896-1978). Български живописец. Картините му се отличават с приемственост на традициите на българската възрожденска живопис. Ярък колорит, любов към стилизацията и декоративния детайл, условен пластичен израз – "Старият Пловдив", "Зографският манастир на Атон" и др., Златю БояджиевБОЯДЖИЕВ, Златьо Георгиев (1903-76). Български живописец. Рисува композиции из селския бит, портрети и пейзажи предимно от Пловдив и околностите му – "Баба и внуче", "Овчари край село Брезово", "Зима в Пловдив", "Свинарка" и др., с ясен и точен рисунък и изчистен колорит. През 1951 парализа поразява дясната му ръка. Вторият му период се свързва с активизиране на лявата ръка. Творбите му са с характерен оригинален стил с експресивно въздействие, раздвижена фантазия и иносказателност при интерпретиране на битови сюжети – "Към кланицата", "Стълпотворение", "Нестинари" и др., създателите на пловдивската школа от 60-те години – Йоан ЛевиевЛЕВИЕВ Йоан Исаков (1934-98). Български живописец. Брат на М. Левиев. Създава живописни платна с историческа тематика, портретни композиции, много сграфито пана и стенописи из България. Монументалните творби на Левиев се открояват с ярката си цветност на контрастиращите тонове и графичната отчетливост на колоритните зони. Работи като сценограф на оперни и театрални постановки., Колю Витковски, Димитър КировКИРОВ Димитър Николов (псевдоним: Дикиро) (1935). Български художник. Представител на пловдивската група художници, които през 60-те г. внасят нови пластични решения в българското изкуство. Твори в областта на живописта, декоративно-монументалната живопис и сценографията. Основна тема в творчеството му е светът на изкуството (музика, балет), пейзажи от Стария Пловдив, цикли пейзажи от Испания, Франция, Япония, Гърция, портрети на известни творци, "Пиеро", цикъл "Изгорените икони", "Разпятие" и др. Декори и костюми към балетни и оперни спектакли, фрески., Георги БожиловБОЖИЛОВ Георги Йорданов (псевдоним: Слона) (1935-2001). Български художник. Представител на пловдивската група художници от 60-те г., които внасят нови пластични решения в българското изобразително изкуство. Портрети, пейзажи и фигурални композиции, изпълнени с лирико-интимно светоусещане и живописен финес – "Ателие", "Интериор", "Старият Пловдив", "Портрет на Начо" и др., Енчо ПиронковПИРОНКОВ Енчо Стоев (1932). Български живописец. Налага се в художествения живот през 60-те г. с творбите "Пролет" и "Хоро". Пресъздава по своеобразен лирико-емоционален начин селския бит, Стария Пловдив, Априлското въстание. Произведения: "Клетва", "Разходка по асфалта", "Сватба" и др. Работи и като монументалист – декоративно пано във фоайето на Централния куклен театър в София и др., Христо СтефановСТЕФАНОВ Христо (Христо Стефанов Христов) (1931). Български живописец и монументалист, сценограф. Съпруг на Л. Стефанова.Живописните му композиции "Реквием", "Неделя" и др. се характеризират с философско проникновение и усет за цвят и пространство. Създава портрети – картини. През 90-те г. композициите му носят посланията на космичния безкрай. Автор на стенописи и мозайки. Художник постановчик на филми – "Иконостасът" и др. Орден "Стара планина" I степен (2002)..
През 1892 г. градът е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие, чийто директор е писателят Михалаки ГеоргиевГЕОРГИЕВ Михалаки (Михалаки Георгиев Лозанов) (1854-1916). Български белетрист, публицист и общественик, редовен член на БКД (1884). Допринася за административното и стопанското изграждане на следосвобожденска България. Директор на Първото българско изложение в Пловдив (1892). Критикореалистични разкази за политическите нрави и власт, за социалната криза в българското село – "С тебешир и въглен", "От зло на по-зло". Майстор на хумористичния разказ – "Меракът на чичо Денчо", ярък фейлетонист. Научни трудове по стопанските въпроси.. Наследник на това начинание днес е Пловдивският международен панаир.
В началото на миналия век Пловдив израства като голям промишлен и търговски център със силно развита лека и хранително-вкусова промишленост. В града са инвестирани германски, френски и белгийски капитали. Развиват се модерна търговия, банково дело и индустрия.
В годините на Втората световна война се наблюдава подем в тютюневата промишленост, търговията и износа на плодове и зеленчуци. В историята на Пловдив е важна 1943 г., когато са спасени от депортиране 1500 задържани евреи. Това става възможно след застъпничеството на тогавашния Пловдивски митрополит Кирил, по-късно станал български патриарх.
През 60-те и 70-те години на миналия век се извършва масирано строителство, оформят се съвременните жилищни комплекси. През 70-те и 80-те години са разкрити много от археологическите паметници в Пловдив, изцяло е реставриран Стария град. През 1990 г. е завършен спортният комплекс „Пловдив”, включващ най-големия стадион и най-голяма гребна база в България.
През 1956 г. старата част на Пловдив е обявена за Архитектурно-исторически резерват благодарение на характерните архитектурни особености на комплекса от възрожденски къщи, а през 1979 г. получава златен европейски медал за опазване паметниците от миналото. В момента в Пловдив са регистрирани повече от 200 недвижими паметника на културата.
Културен календар
В Пловдив се провеждат множество икономически и културни прояви, сред които: Международният фестивал на камерната музика, който се провежда в Стария град повече от 30 години; националните есенни изложби в къщите на Стария Пловдив, също с тридесетгодишна история; Международният телевизионен фестивал „Златната ракла”, организиран съвместно с Българската национална телевизия повече от две десетилетия; Вердиевият фестивал, събиращ почитателите на оперното изкуство на едно от най-атрактивните места в Пловдив – Античния театър; ежегодно провеждащите се Великденски и Коледен музикален фестивал; Международният фолклорен фестивал. Интерес предизвикват и някои по-нови културни инициативи като Международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът”, Седмицата на съвременните изкуства, провеждани в историко-архитектурния паметник Баня „Старинна”, Панаира на изкуствата „Импресия” и др.
Места за посещение
Полезна информация
Kъщата на Д-р Стоян Чомаков
Ул. „Съборна” 18
Тел. +359 32/ 63 53 08
Kъщата на Степан Хиндлиян
Ул. „Артин Гидиков” 4
Тел. +359 32/ 62 89 98
Балабановата къща
Намира се на ъглите между улиците
„4 януари”, „Д-р Стоилов” и „Антраник”
Тел. +359 32/ 62 70 82
Къщата на Никола Недкович
Ул. „Цанко Лавренов” 3
Тел. +359 32/ 62 62 16
Къщата на Димитър Георгиади
(Музей на Възраждането)
Ул. „Ц. Лавренов” 1
Тел. +359 32/ 22 33 50
отворен 9–12, 14–17 ч.,
почивни дни – понеделник и петък до обяд
Къщата на Аргир Куюмджиоглу
(Етнографски музей)
Тел. +359 32/ 22 56 56
Джумая джамия
отворена за посещения всеки ден от 6 до 19 ч.
Катедралната църква „Св. Богородица”
Ул. „Съборна” 6
Тел. +359 32/ 22 32 65
Археологически музей
Площад „Съединение” 1
Тел. +359 32/ 22 43 39
Музей за най-нова история
Ул. „Ангел Букурещлиев” 14
Тел. +359 32/ 22 20 14
Исторически музей-експозиция „Съединение на България”
Площад „Съединение”
Тел. +359 32/ 26 02 52,
раб. време 9–12, 13–15 ч.,
почивни дни – събота и неделя
Природонаучен музей
Ул. „Хр. Данов” 34
Тел. +359 32/ 22 66 63
Найден Геров
ГЕРОВ, Найден – роден в Копривщица на 23 февруари 1823 г. в семейството на килийния учител Геро Мушек (прототип на хаджи Генчо в Каравеловата повест „Българи от старо време”). До единайсетата си година Найден Геров учи в училището, което се намирало в тяхната къща. След това той отива в Пловдив, където продължава образованието си в гръцко училище. Няколко години по-късно, по настояване на Неофит Рилски, Геров заминава за Одеса при родолюбивия българин Христо Стойкович. Тук той завършва прочутия Ришельовски лицей и се запознава с Васил Априлов, Добри Чинтулов, Иван Богров, Никола Палаузов и други видни книжовници. Прави опит да продължи образованието си във Виена, но е принуден да се завърне в родната Копривщица. Тук той започва своята просветна дейност – отваря първото класно училище, прави първата в България учебна програма. През 1848 е поканен да ръководи гимназията в Пловдив.
През голяма част от живота си Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство и публикува редица статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси.
От 1857 г. Найден Геров е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност до Априлското въстание.
През Руско-турската освободителна война Найден Геров служи под руско командване. Впоследствие участва в териториалното устройство на България. За кратко е губернатор на Свищов, но след Берлинския договор се връща в Пловдив и се отдава на научната си работа и делото на своя живот – „Речник на блъгарский язик, с тлъкувание речити на блъгарски и русски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров”.
Васил Попович
ПОПОВИЧ, Васил – български писател, академик. Роден е на 18 октомври 1833 г. в Браила. От 1841 г. до 1848 г. учи последователно във влашко и българско училище в родния си град. По-късно завършва киевската Втора гимназия. От 1857 г. е студент в Киевския университет, но скоро му се налага да прекъсне образованието си. През 1861 г. завършва Московския университет, където редактира първия брой на „Братски труд” и прави първите си публикации. Същата година взима участие в издаването на „Дунавски лебед” в Белград. Малко по-късно се завръща в Браила, където сътрудничи на периодичния печат и участва в театралните представления на Войниковата трупа. През 1869 г. на учредителното събрание на Българското книжовно дружество е избран за дописен член. До началото на 70-те години публикува комедията „Наяве и насъне все то или списателски истерики” и статията „Нещо за новата картина на г. Н. Павлович „Аспарух”.
След пристигането си в България за кратко е учител в Пловдив, а по-късно – и във Военното училище в София. Избран за народен представител във Второто обикновено народно събрание през 1880 г., а три години по-късно става член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение.
В България публикува „За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарския език”, „Беше”, драмите – „Примерните родители срещу примерните си деца” и „Пролетариите или трай коньо за зелена трева”.
Умира в София на 7 август 1897 г.
Андрей Ляпчев
ЛЯПЧЕВ, Андрей (30 ноември 1866 – 8 ноември 1933). Роден в гр. Ресен, Македония. Учи гимназия в Битоля, Солун и Пловдив. Завършва финансови и стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж. След завръщането си в България работи в Министерството на финансите. Участва активно в македонското освободително движение. Един от водачите на Демократическата партия. Народен представител в XIV (1908–1911), XVI–ХІХ (1913–1923) и XXI–ХХІІІ (1923–1934) обикновено народно събрание (ОНС). Водач на българската делегация, която подписва Солунското примирие на 29 септември 1918 г. През март 1923 г. заедно с другите министри от кабинета на Александър Малинов е подведен под отговорност от Държавния съд като един от виновниците за втората национална катастрофа. Участва в събора в Търново (септeмври 1922 г.), арестуван е и е хвърлен в затвора. Един от лидерите на Конституционния блок и активен борец против правителството на Александър Стамболийски. След военния преврат на 9 юни 1923 г. е освободен, участва в създаването на Демократическия сговор и става един от неговите лидери. Като председател на Министерския съвет (1926–1931) провежда по-гъвкава вътрешна политика, а външната насочва към сближаване със съглашенските сили и предимно с Великобритания. Улеснява достъпа на чуждестранния финансов капитал в България. Съдейства за включването на страната в „стабилизационния” план на Финансовия комитет при Обществото на народите, с чиято помощ на България са отпуснати Бежанският (1926) и Стабилизационният заем (1928). Един от основателите на Съюза на земеделските кооперации и на Съюза на популярните банки. След разцеплението на Демократическия сговор (1932) застава начело на крилото, което се противопоставя на фашистката програма на Александър Цанков. Умира в София.