Бул. “Витоша”

Бул. „Витоша” е част от културните и историческите забележителности на София. От нея се усеща духът на стара София, лъхащ от архитектурата на старите сгради. Преди Освобождението булевард „Витоша” се е наричал „Джебел Витош Сокаги” и е бил нерегулирана улица, разположена между сегашните улици „Алабин” и „Парчевич”. Поради факта, че улицата води към подстъпите на Витоша, през 1883 г. е преименувана на „Витошка”. В годините след Освобождението улицата е застроена с малки едноетажни къщи. В периода между двете световни войни обаче са построени солидни обществени сгради, които коренно променят облика й.
Днешният булевард „Витоша” започва на север от площада при църквата „Св. Неделя”. На ъгъла на бул. „Витоша” и ул. „Алабин” се намира Съдебната палата. Сградата е импозантно монолитно здание, входът на което е украсен от огромно гранитно стълбище с два бронзови лъва от двете страни. Отрязъкът от „Витоша” между ул. „Алабин” и бул. „Патриарх Евтимий” е обособен като търговски. От двете страни на булеварда са подредени десетки луксозни магазини и бутици, в които се предлагат облекла, обувки, козметика и др. Има много заведения, които са притегателен център за столичани и гостите на града. Тази част от булеварда е активна градска пътна артерия до 2006 г., когато с решение на Столичния общински съвет е превърната в пешеходна зона и понастоящем там се движат само трамваи. Пространството на булеварда е допълнено с елементи на обзавеждането и малката архитектура – сформирани са богато озеленени кътчета с възможност за сядане и отдих. В края на търговската част, известна като „Витошка”, се намира Националният дворец на културата.

Национален дворец на културата

Националният дворец на културата (НДК) е многофункционален комплекс за културни и обществени изяви. Открит е на 31.III.1981 г. в София. Във вече 27-годишната си история той сменя три пъти името си – при откриването се е наричал Народен дворец на културата, от 23.VII.1982 г. е Народен дворец на културата „Людмила Живкова”, а с идването на демокрацията (1990) връща името си Национален дворец на културата (НДК).
Дворецът на културата е построен по идея на Людмила ЖивковаЖИВКОВА, Людмила (26.VII.1942–21.VII.1981) е дъщеря на ръководителя на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков и политик от същата партия. Завършила е през 1965 г. история в Софийския университет, а през 1970 завършва история на изкуството в Москва. Специализира в Оксфорд. Целият й управленски стаж е в Комитета за изкуство и култура, където първоначално през 1972 г. постъпва като заместник-председател, а от 1975 до смъртта си е председател с ранг на министър. Член е на ЦК на БКП, член на Политбюро и народен представител в VII и VIII НС.
В качеството си на министър на културата тя предприема и осъществява много инициативи. Людмила Живкова подема организацията на честванията „1300 години България”, под неин патронаж протича домакинството на България на Международната детска асамблея „Знаме на мира” под егидата на ЮНЕСКО., дъщеря на тогавашния държавен глава Тодор ЖивковЖИВКОВ, Тодор Христов (7.IX.1911, Правец – 5.VIII.1998, София) е известен български политик от социалистическия период. Определен е за Първи секретар на ЦК на БКП през 1954 г. и с това става вторият човек в управлението на държавата след Вълко Червенков. Премахването на партийната длъжност Генерален секретар на ЦК на БКП (1956) го поставя начело на партията и на държавата. След промяна на наименованието на заеманата длъжност от Първи секретар той става Генерален секретар (1981). За единадесетгодишен период (1962–1971) Тодор Живков е министър-председател на България, а след приемането на конституцията през 1971 г. до началото на демократичните промени в страната (1989) е председател на Държавния съвет. След падането на БКП от власт и отстраняването му от висшите етажи на управлението, срещу него са повдигнати множество обвинения. Влизат в ход наказателни съдебни дела, част от които завършват с присъда. Живков умира под домашен арест, излежавайки присъдата си.. Феноменален е фактът, че строителството приключва за четири години, вместо за предвидените в техническите планове дванайсет години след първата копка (25.V.1978). Тази припряност се налага от стремежа сградата да бъде готова за честванията на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Третият последен етап в изграждането на НДК приключва в края на 1985 г.
Сградата на НДК е впечатляваща със своята монументалност, архитектура и дизайн. Впечатление прави знакът на НДК, поставен на фасадата над главния вход. Символът представлява слънце в стилизирана форма, което напомня таваните в старите български къщи. Изработен е от бронз и има диаметър седем метра. Във вдлъбнатата полусфера излизат лъчи, символизиращи житни класове с дължина 2,60 и 1,80 метра. Знакът е дело на скулптора Георги Чапкънов.
Вътрешността на сградата е украсена с много произведения на изкуството – над сто творби от монументалната живопис, скулптурата, дърворезбата, гоблена, металопластиката и др. жанрове. В централното фоайе на НДК е разположена позлатената скулптура „Възраждане”, наричана „Майка България”, която е дело на скулптора Д. Бойков. Тя символизира гостоприемността на възродена София. Важна част от интериора на Двореца е знакът на птица, вплетена в слънчеви лъчи, която символизира полета към знанието и светлината.
Националният дворец на културата е построен върху площ от 18 300 кв. м и има обем 576 800 куб. м. Разполага с 13 зали, подходящи за различни мероприятия, с 55 помещения за срещи, чийто капацитет е над 8000 места, и изложбена площ около 15 000 кв. м. Най-голямата зала в НДК е зала 1, която е подходяща за конгреси, пленарни заседания, срещи, оперни, театрални и балетни спектакли, филмови прожекции и симфонични концерти. Със своите високи технически възможности и капацитет (3692 фиксирани седящи места) тя обезпечава разнообразието от провеждани събития. Останалите зали със своите специфики и обзавеждане дават възможност за покриване на цялото многообразие от обществени мероприятия. В НДК са гастролирали знаменити артисти като Херберт фон Караян, Алексис Вайсенберг, Хосе Карерас, Андреа Бочели, Николай Гяуров, Рикардо Мути, Монсерат Кабайе, Анна Томова–Синтова, Гена Димитрова, Емил Чакъров, Емил Табаков, Найджъл Кенеди, Емир Кустурица и др. В двореца на културата се провежда и новогодишният музикален фестивал на маестро Емил Чакъров, създаден през 1986 година, на чиято сцена се изявяват известни български гласове.
Освен за концерти и други масови културни прояви, НДК е подходящ и за конгресен център. Под неговия покрив са се провеждали събития като събрание на Борда на директорите на ЕBRD (1995), срещата на министрите на външните работи на страните членки на НАТО (2006). Признанията за капацитета и функционалността на НДК като конгресен център започват с наградата от Международната асоциация на конгресните дворци (AIPC – Association International des Palais de Congres), която на 9.VII.2003 г. го обяви за „втори в света конгресен център” след „Двореца на конгресите и музиката” в Билбао (Испания). Най-голямото признание е наградата „APEX”Призът „APEX” се връчва от AIPC и е признание за постиженията на конгресните центрове в света и се връчва веднъж годишно. Класиранията и оценяването са основани на изчерпателни анализи на постигнатите резултати и удовлетвореността на клиентите. Наградата е създадена през 2000 година., връчена през 2005 г., с което НДК е обявен за „най-добър конгресен център в света”.

В непосредствена близост до Националния дворец на културата се намира и всеизвестният Мост на влюбените. Като строителен и архитектурен обект пешеходният мост, минаващ над бул. „България”, не се отличава от други съоръжения от този тип. Той е от типа „полусвод”, а сред хората е залегнало схващането, че именно този тип мостове са предпочитани от влюбените. Така двойките, минаващи по него и наблюдаващи Витоша и града от високо, са му дали името Мост на влюбените.
Мостът служи за провеждане на различни културни и обществени прояви. Той е сборно място на много празненства и мероприятия. Предпочитан е за отбелязване на Празника на влюбените „Св. Валентин”. През 2006 г. в общинската управа на София се лансира идея мостът да се покрие за постоянно със стъклена конструкция. Архитектурният план наподобява известния покрит мост на Колю ФичетоФИЧЕВ, Никола Иванович, Колю Фичето (1800–ХІ.1881)
Колю Фичето е български майстор строител; един от създателите на възрожденската монументална архитектура. Роден е в Дряново. Остава сирак едва на 10 години, което го принуждава да започне да учи занаят при майстор-строители, с които пътува из Тракия, Влашко и Цариград. На 36-годишна възраст Колю Фичето получава майсторско признание, след като завършва черквата „Свети Никола” във Велико Търново. Произведенията му бележат етапите на съзряване на архитектурните идеи през епохата на Българското възраждане. Изгражда много църкви – възрожденската църква в Свищов „Света Троица” (1867) се отличава с трикорабна схема, съчетана с централен купол, стъпил върху 4 колони. Във Велико Търново се намира църквата „Свети Константин и Елена”, построена през 1873 г. Над река Янтра край гр. Бяла през 1867 г. Колю Фичето изгражда „Беленския мост”, с дължина 276 м, широчина 9 м и с 14 сводести отвора. Това архитектурно-инженерно съоръжение е забележително за времето си, с богат пластичен детайл. Негово дело още са: църквата на Килифаревския манастир; „Свети Никола” в Дряново; камбанарията на Плаковския манастир; куполът и камбанарията на църквата в Преображенския манастир; конакът в Търново; мостовете на р. Росица при Севлиево; на р. Веселина при Елена; покритият мост на р. Осъм в Ловеч. Дело на Колю Фичето са редица джамии, мостове, ръководител е на повечето големи държавни строежи в Дунавския вилает по времето на Мидхад паша (Конака и Хаджи Николи хан във Велико Търново и др.). Доразработва традиционния тип трикорабна църква – създава вертикално извисени зални пространства, като обединява трите кораба на наоса, използва каменни колони, балдахинови и кръстати сводови покрития, куполи, богато разчленена стенна плоскост (пиластри, корнизи, двойна, т.нар. фичевска кобилица), увенчава ги с изящни камбанарии, символ на възрожденските идеи. в Ловеч – от едната страна ще има кафенета, а конструкцията ще е осветена. Целта е съоръжението да остане предпочитано от влюбените и да запазва спомените им. Върху моста се подреждат и различни открити изложби – по случай Деня на София (17 септември) през 2007 г. там се състоя изложбата „Земята от високо” на Ян Артюс-Бертран.

Църквата „Св. Неделя”

На едноименния площад в центъра на столицата се издига величественият катедрален храм на Софийската св. митрополия – „Света Неделя”. Той е посветен на света великомъченица Кириакия (Неделя на славянски). За непреклонно следване на Христовата вяра красивата девица била жестоко измъчвана, а след това осъдена на посичане с меч. На 7 юли 289 г. в град Никомидия (Мала Азия) Бог приел чистата й душа, преди мечът на палача да пролее невинната й кръв.
През XIX и първите десетилетия на XX век храмът се наричал и „Свети Крал”, тъй като в него се съхранявали мощите на сръбския крал Стефан Урош ІІ МилутинСТЕФАН УРОШ II МИЛУТИН (?-1321). Сръбски крал от 1282; от династията Неманичи. Син на Стефан Урош I. Заема престола след отказа на брат си Стефан Драгутин (крал от 1276). Стефан Урош II Милутин продължава сръбската експанзия към Македония, воюва с България, след династичен брак е сключен мир (1291). Сключва (1308) съюзен договор с Шарл Валоа, претендент за престола на Латинската империя. Води война с Унгария, на която отстъпва (1319) Белград. Ктитор на много църкви и манастири (Грачани, Старо Нагоричане и др.)..
Древното минало на църквата е в голяма степен загадка. Вероятно е била построена през Х век и, както всички тогавашни софийски храмове, е имала каменни основи, а нагоре конструкцията й е била дървена. През втората половина на ХІV век дървените храмове били изградени от камък. Неизвестно защо само „Света Неделя” останала в същия вид. Така просъществувала чак до средата на ХІХ век. В началото на петдесетте години на ХІХ век Софийската митрополия и градската църковна община решили да изградят нов величествен катедрален храм. Събирането на даренията започнало през пролетта на 1853 г. През лятото на 1856 г. започнал строежът на сградата. Тя била трикорабна базилика с размери: дължина – 35,5 м, и ширина 19 м. Към есента на 1858 г. новата църква била пред завършване, но пострадала от силно земетресение. Строежът е спрян за известно време. През 1863 г. софийските първенци решават да доизградят църквата. Премахва се временният покрив, увеличава се височината на зидовете с няколко метра, поставят се три купола с две малки камбанарии в западния край на покрива, а от север, запад и юг се изгражда каменна аркадна нартика с 16 слепи купола. От 1863 до 1865 г. резбарят Антон Станишев изработва иконостаса. Част от иконите изписва известният живописец Станислав ДоспевскиДОСПЕВСКИ, Станислав (истинско име: Зафир Димитров Доспевски) (1823–1878). Възрожденски живописец, син на Д. Зограф. Роден в Самоков, но живял в Пазарджик. Живопис учил при баща си и в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва. През 1856 г. завършил и Императорската художествена академия. Завръщайки се в България, се изявил като един от най-видните живописци в епохата на Възраждането. Нарисувал около 30 реалистични портрета и голям брой икони в Преображенския и Лопушанския манастир. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 бил арестуван от турските власти. Починал в Цариград като руски поданик.. Освещаването на храма се извършва на големия славянски празник 11/24 май 1867 г.
При временното руско управление (1877–1879) княз А. М. Дондуков-КорсаковДОНДУКОВ-КОРСАКОВ, Александър Михайлович, княз (1820-93). Руски генерал. Командир на корпус през Руско-турската освободителна война 1877-78. Възглавява гражданската и военната власт в България (от 8 май 1878) до избирането на Александър I Български за български княз (април 1879). Участва при разработването на проекта за Органически устав на Източна Румелия, създава органите на централното и местното управление в България и поставя основите на българската войска. подарява на храма комплект от 8 камбани с различна големина. Малките камбанарии се оказват непригодни за тях и през 1879 г. се изгражда нова камбанария в южната част на храмовия двор. В края на XIX в. във връзка с мащабните градоустройствени промени в центъра на столицата църковното настоятелство решава да укрепи околния терен и да придаде по-представителен външен вид на храма. Проектирането е възложено през 1898 г. на младия български архитект Никола Лазаров. Без да бъдат прекъсвани службите в храма, за три години е извършено грандиозно преустройство. От западната страна на храма се изгражда величествена камбанария. Постепенно са свалени трите купола и покривът, като на тяхно място са поставени пет нови купола – един голям централен, фланкиран от четири по-малки. Всички храмови стени са облицовани с тухлена зидария. Укрепена е и терасата, на която се оказала църквата след регулиране нивото на околните улици. Изградени са широки стълбища откъм север, запад и юг.
От южната страна на храма в близост до страничната олтарна врата е погребан Йосиф IЙОСИФ I, Екзарх Йосиф I (светско име: Лазар Йовчев) (1840-1915). Български екзарх от 1877, общественик. След Освобождението 1878 въпреки противодействието на Високата порта и на Вселенската патриаршия издейства Българската екзархия да има църковно ведомство в Македония и Одринско, работи за укрепване на българското църковно и училищно дело в останалите под османско владичество български земи. След Балканската война 1912-13 премества седалището на Българската екзархия от Цариград в София., а от северната – софийският митрополит Партений. На 16.04.1925 г. „Св. Неделя” е разрушена от организирания от комунисти атентат срещу цар Борис IIIБОРИС III (1894-1943). Български цар (1918-1943). Син на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза, брат на княз Кирил Преславски. През 1930 се оженва за принцеса Джована Савойска (царица Йоанна), дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III. Засилва ролята на монархическата власт. Присъединява България към Тристранния пакт, но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Не изпраща евреите – негови поданици, в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир. Наследен от сина си цар Симеон II.. Убити са над 150 души, а ранени – около 500. След това църковното настоятелство възлага отново на архитект Н. Лазаров възобновяването на храма.
До пролетта на 1933 г. е изграден един почти нов, огромен централнокуполен храм с дължина 30 м, ширина 15,50 м и височина с купола 31 м. В църквата е върнат оцелелият двуредов позлатен иконостас. Олтарната част на новия храм е значително разширена, като отново са оставени три престола. Централен – в чест на света великомъченица Неделя; северен – в чест на св. архангел Михаил, и южен – на св. първомъченик и архидякон Стефан. Пред този южен престол е поставена раклата с мощите на св. Стефан Милутин. Всяка година на 27 декември в 11,00 ч. се отслужва литургия в памет на светеца и се изнася ризата му от параклиса. Има поверие, че късче от нея предпазва от зли сили и помисли, носи късмет и закриля болните. В близост до мощите се намира дърворезбеният архиерейски трон, изработен от Иван Травницки. В западната част на църквата са разположени притворът, кръщелната, канцеларията на храма и свещопродавница. Под купола на камбанарията освен осемте камбани подарък са поставени и две изработени в Сърбия и една отлята в България.
Храмът е тържествено осветен на 7 април 1933 г. Стенописната украса е направена от 1971 до 1973 г. от художествен екип с ръководител Николай Ростовцев.

Президентството

Сградата на президентството се намира на бул. „Дондуков” № 2 в София. Тя е част от т.нар. Ларго в центъра на столицата, което включва сградите на Централния универсален магазин (ЦУМ), Министерския съвет, Партийния дом (понастоящем служи на НС) и хотел „Шератон”. За изработката на архитектурния проект през 1952–1953 е обявен конкурс, който е спечелен от авторски колектив с ръководител проф. Татаров и с главен архитект Иван Данчов. Сградата е изпълнена в стил „Руска еклектика” и е облицована с риолитРиолит, липарит – вулканична скала, в чийто състав е включен кварц. Служи за строителен материал. Аналог е на гранита. В България се среща в Родопите. и русенски варовик. Строителството на седеметажното здание, в което се помещават Администрацията на президента на Република България (РБ), Министерството на образованието и науката, Министерството на правосъдието и други организации, приключва за две години – от 1954 до 1956 г. Новият параден вход на президентството е остъклен, украсен с археологически паметници и има изглед към ротондата, намираща се във вътрешноблоковото пространство. Той е изграден през 1999 г. Интериорното пространство е изпълнено с произведения на изобразителното изкуство. Там могат да се видят живописни творби – композиции, портрети, пейзажи, изпълнени с маслени бои върху платно, на български автори от различни поколения и стилове в изкуството.
Президентството е единствената сграда, в която се помещават президентът на Република България и неговата администрация. Президентската институция в България има кратка история, чието начало е приемането на новата конституция на страната от 12 юли 1991 г. В исторически план функциите на държавен глава на републиката са последователно изпълнявани от монарх, регентство, а през социализма – от колективни органи като Президиум на Народното събрание и Държавен съвет. Държавният глава встъпва в длъжност чрез специална церемония, включваща полагане на официална клетва„Заклевам се в името на Република България да спазвам конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа. Заклех се!” от президента и вицепрезидента пред Народното събрание в присъствието на патриарха на Българската православна църква.
Държавната власт в България се характеризира с няколко символа – герб, знаме, химн и Националната гвардейска част. Гербът на РБ е изправен златен лъв на тъмночервено поле във формата на щит. Знамето е водоравен отгоре надолу трибагреникЗа българското знаме в настоящия вариант с трите цвята (бяло, зелено, червено) се носят различни легенди. С оглед на историята за първи път трибагреникът е развят начело на Първата българска легия на Георги С. Раковски в Белград. Смята се, че Раковски е избрал тези цветове, изхождайки от символиката им. Езотеричното им тълкувание показва единството Вяра (бяло), Надежда (зелено или синьо) и Любов (червено).
Друга малко разпространена легенда обяснява подбора на цветовете с бойната слава на древната българска армия. Лявото крило на армията било от леко въоръжени пехотинци, които имали завързани бели лентички на копията си, дясното крило се състояло от тежко въоръжена конница и носели червени лентички на копията си, а средната част съставлявала елитните войски, които носели зелени ленти на копията си. в бяло, зелено и червено. Химнът е песента „Мила Родино”Мила Родино

Горда Стара планина,
до ней Дунава синей,
слънце Тракия огрява,
над Пирина пламеней.

Припев:

Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.

Паднаха борци безчет
за народа наш любим,
майко, дай ни мъжка сила
пътя им да продължим.
с музика и текст, написани от Цветан Радославов през 1885 г. Композирана е по пътя към бойното поле по време на Сръбско-българската война. Музикалното произведение, чийто текст е променян многократно, като последната редакция е през 1990 г., става химн през 1964 г. Най-колоритният символ на държавната власт са гвардейците, поставени на стража пред входа на президентството. Те принадлежат към Националната гвардейска част, която е приемник на създадената през 1879 г. лична гвардия на княз Александър І БатенбергАЛЕКСАНДЪР I БЪЛГАРСКИ (Александър Батенберг) (1857–1893). Първият княз на България (1879–1886), генерал от българската армия (1879), хесенски принц. Син на принц Александър фон Хесен и на Юлия Хауке, графиня Фон Батенберг. Като офицер от руската армия участва в Руско-турската освободителна война. Отменя конституцията (1881–1883) и установява т.нар. режим на пълномощията. Застава начело на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Главнокомандващ българската армия в Сръбско-българската война (1885). Детрониран от офицери русофили, върнат на престола, но под натиска на Русия принуден да абдикира. Погребан в София в мавзолей.. Ритуалът „Тържествена смяна на почетния караул пред президентството” е показан за първи път на 5 ноември 2003 г. Гвардейците имат свое знаме, отличителен знак, униформа и печат. Униформа е създадена през 1883 г., като през годините остават непроменени два от символите: орловото перо на гвардейския калпак и Александровската звезда. Александровската звезда е част от българския царски орден „Св. Александър”.

Ротондата „Св. Георги”

В центъра на столицата, във вътрешния двор на президентството и хотел „Шератон” се намира римската ротонда „Св. Георги”. Тя е превърната в църква през IV в.
Изградена е по времето, когато столицата е носела името Сердика. Ротондата е била част от голяма антична култова сграда от ІV век. Построена е от червени печени тухли, с усложнен симетричен план. Самата ротонда представлява кръгло, куполно помещение, изградено върху квадратна основа. Има полукръгли ниши в ъглите. Куполът се издига на 13,70 м. Той е от XIV век и изобразява Христос, заобиколен от четири ангела.
Още от ІV век в този храм са се извършвали покръствания. Храмът е бил разрушен от хуните и по-късно, през VI век, е бил построен наново като църква от император ЮстинианЮстиниан I (483–565) – византийски император от 527. За да възстанови Римската империя, отвоюва Северна Африка от вандалите, Италия – от остготите, и част от Испания – от вестготите. При Юстиниан I Византия достига най-голямо териториално разширение. Засилва императорската власт; потушава народното въстание Ника (532). Кодифицира (529–533) римското и ранновизантийското право. Управлението му се характеризира с разцвет на ранновизантийското изкуство. Издигнати са църквите “Света София” в Константинопол (днес Истанбул) и “Сан Витале” в Равена.. Силно пострадала от вражески нашествия, тя е преустроявана нееднократно през Х и ХІ в. В нея са били изложени мощите на свети Иван РилскиИВАН РИЛСКИ, свети (ок. 876-946). Първият български отшелник; известен лечител. През Х в. с помощта на свои ученици и сподвижници основава монашеско общежитие – ядрото на Рилския манастир. Съставя “Завет” – напътствия за бъдещия живот на монасите. Канонизиран от източноправославната църква; светец – покровител на България и българите. Мощите му са пренесени в Средец (днес София), по-късно в Унгария (1183) и в Търново (1195). През 1469 са върнати в манастира. За Иван Рилски са известни 15 жития., докато са били пренасяни от Търново към Рилската обител. През ХVІ век църквата е преустроена в джамия, а през ХІХ век отново си връща старото предназначение.
По време на реставрация са открити три пласта средновековни фрески, които до ХVІ век са били скрити от мазилката. Сред изображенията силно впечатление правят изразителното ангелско лице (Х или ХІ в.), удължените фигури на пророци и монаси с аскетични лица (ХІІ в.), двадесет и двете фигури на пророци, изписани под купола от неизвестен художник през ХІV в.
Църквата е част от по-голям археологически комплекс. Зад абсидата се намират някогашна римска улица със запазена канализация, основите на голяма трикорабна базилика, която вероятно е била обществена сграда, и няколко по-малки сгради. Едната от тях е с римската отоплителна система „хипокауст”.
Днес храмът е и музей. Обявен е за паметник на културата от ЮНЕСКО.

София

Столицата на България е разположена в Софийското поле на 550 метра надморска височина. Намира се в подножието на Западна Стара планина, планините Вискяр, Люлин, Витоша и Лозенската планина.
София е разположена на стратегически кръстопът, през който се осъществява връзката между Западна Европа (през Белград–Скопие–Пловдив–Истанбул) за страните от Близкия и Средния изток, между дунавското крайбрежие и Беломорието, от Черноморието за Адриатика. Сръбската граница (Калотина) е на 55 км, македонската граница (Гюешево) е на 113 км, гръцката (Кулата) – на 183 км, на 315 км е турската граница (Капитан Андреево) и на 324 км – румънската при Русе. София е свързана чрез международни пътища и въздушни линии с европейските столици и със Средния изток.
В Софийското поле има железни руди, строителни материали (пясък, чакъл, ломен камък, варовик, глини) и лигнитни въглища. Хидроминералните ресурси на територията на София заемат значителен дял от тези на страната (15 находища с общ разход на минерална вода 130 литра/секунда). Най-много те са в днешния център – край старата минерална баня, около президентството, в кварталите Лозенец, Горна баня и Княжево. Температурата им варира от 21°С до 42°С, съдържат множество йони и соли.
През територията на София текат няколко маловодни реки. Техните легла в границите на града са коригирани. По-големи са Искър, Владайска, Перловска, Суходолска, Слатинска, Боянска, Бистришка, Банкянска. В близост до града се намират Панчаревското езеро и язовир „Искър”.
Специфичните черти на умереноконтиненталния климат тук се определят от влиянието на три основни фактора: радиационен, циркулационен и физикогеографски. Средната температура е 10,5°C.
С указ на княз ФердинандФЕРДИНАНД I Сакс-Кобург-Готски (1861-1948). Германски принц, български княз (от 25 юни 1887) и цар (22 септ. 1908 – 3 окт. 1918). Син на княз Август, австрийски генерал, и на княгиня Клементина, дъщеря на френския крал Луи Филип. През 1893 сключва брак с княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска. След провъзгласяване независимостта на България през 1908 Фердинанд I е обявен за цар. Повторно сключва брак с Елеонора фон Рейс Кьостриц. До 1912 се стреми да бъде в добри отношения с руско-френския съюз; търси доброжелателството и на Великобритания, Австро-Унгария, Италия. През 1913-15 под влияние на Фердинанд I българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който България се присъединява (1915). По време на царуването му България претърпява 2 национални катастрофи – в Междусъюзническата война 1913 и в I световна война 1914-18. Абдикира на 3 окт. 1918 в полза на сина си Борис III. До смъртта си живее в гр. Кобург, Германия, и получава пенсия от германското правителство. от 24 април 1900 г. е решено столицата да има собствен знак (герб), който да бъде поставен на общинския печат и на знамето, което се издига над Градския съвет. Повод за разпоредбата е било предстоящото участие на България във Всемирното изложение в Париж през 1900 година. Негов автор е Харалампи Тачев. Гербът на столицата е разделен на четири части. В горното ляво поле е поставен образът на Улпия Сердика – зает от антична монета, за да подскаже старото име на София – Сердика. В горното дясно поле е църквата „Св. София”, от която столицата е заимствала сегашното си име. В долното ляво поле е Витоша; в долното дясно – златен балдахин, под който е изобразена статуята на Аполо Медикус като персонификация на минералните извори във и около София. Този сюжет също е зает от антична монета. В средата е разположен щит, в чийто център има лъв и по-малък щит. Мотивът е свързан с историческия факт, че София е приемница на старата столица Търново. Над герба е разположена крепост с три кули, която символизира трите планини, заобикалящи града, и също така изобразява крепостна стена, обграждаща София по време на римската епоха. Под герба е изписан девизът на столицата: „Расте, но не старее”. Той е поставен през 1911 година. Двата лаврови венеца са прибавени през 1928 г. по време на кметуването на генерал Владимир ВазовВАЗОВ, Владимир Минчов (1868-1945). Български военен деец, генерал-лейтенант. Брат на И. Вазов. По време на Балканската война 1912-13 е командир на 4-ти артилерийски полк. През I световна война командва 9-а пехотна дивизия. Кмет на София (1926-31). и са символ на младост, постоянство и успех.
За празник на града е определен 17 септември – Света София.

История

Със своята 7000-годишна история София е сред най-древните градове в Европа. Една от причините за заселването на древните хора тук са топлите минерални извори, които изобилстват в Софийското поле. Първите племена, населявали региона, са траките от племето серди. На мястото на някогашно неолитно селище през VII пр.Хр. те създават град, който наричат Сердика. Около 500 години пр.Хр. тук се настаняват одрисите. Те основават свое царство и включват Сердика в пределите му. Както повечето антични градове, така и Сердика е имала две основни улици – decumanus principalis (ориентирана изток–запад) и cardo principalis (ориентирана север–юг). Те са били покрити с каменни блокове. Под настилката е минавал добре изграден отходен канал, както и водопровод от глинени тръби с дължина повече от 8 км, който е снабдявал жителите на града с чиста питейна вода, идваща от Витоша.
За кратко време през IV век пр.Хр. градът става владение на Филип и сина му Александър Македонски. Едва през 29 г. сл.Хр. той е завладян от римските легиони. По време на царуването на император ТраянТРАЯН (Traianus) Марк Улпий (53-117). Римски император от 98; от династията Антонини. Присъединява Дакия и Северозападна Африка, Велика Армения и Партия. При него в днешните български земи са изградени пътища, градове покрай Дунав и във вътрешността. Опекун на Хадриан, който наследява след него властта. става център на административна област с вътрешно автономно управление, с градски съвет, народно събрание и изборни магистрати. Името му вече е Улпия Сердика в чест на императора Марк Улпий Траян. През този период се строят кули, крепостни стени, бани, административни и култови сгради, гражданска базилика и булевтерион (голям амфитеатър). По това време градът има рядката привилегия да сече римски монети.
През II в. той става център на провинция Долна Дакия и се разраства за около век и половина. Император Константин ВеликиКОНСТАНТИН I ВЕЛИКИ (Constantinus) Гай Флавий Валерий (ок. 272-337). Римски император от 306. Син на Констанций I Хлор (ок. 225-306). Възстановява единството в империята. Провежда централизация на държавния апарат. Води политика на веротърпимост. Основава новата столица Константинопол. го нарича „моят Рим”. Градът е малък по мащаб, но великолепен като градоустройствен план и архитектура, богат на развлечения и обществен живот. Започва масивно строителство с цел да бъде пригоден да изпълнява своите нови административни функции. Постепенно се изграждат обществени сгради, богато украсени с корнизи, колонади и др. При планирането е приложена римската регулационна мрежа: широки прави улици с посока север–юг и изток–запад, с каменна настилка, под която има канализационна и водопроводна мрежа. Появяват се терми (бани) и култови сгради. Разгръща се строителство и извън крепостните стени – Сердика е разположен в плодородна равнина и в околностите му се появяват множество селски вили.
По-късно християнската религия е призната за равнопоставена с останалите, изповядвани в Римската империя, и започва засилено изграждане на църковни храмове. Този процес не подминава и Сердика. Църквите се строят извън града в близост до некрополите (т.нар. градове на мъртвите), тъй като християнството все още е изповядвано от малка част от населението. Постепенно Сердика се утвърждава като значим църковен център, за което свидетелства и състоялият се през 343 г. Сердикийски събор.
Градът е завладян от Атила през V век, но е върнат в пределите на Византия скоро след неговата смърт. През V–VI в. по време на т.нар. Велико преселение на народите градът е нападан от хуни, готи и други варварски племена. Той бива разрушен от хуните през 447 г. Нов разцвет Сердика получава при император ЮстинианЮстиниан I (483–565) – византийски император от 527. За да възстанови Римската империя, отвоюва Северна Африка от вандалите, Италия – от остготите, и част от Испания – от вестготите. При Юстиниан I Византия достига най-голямо териториално разширение. Засилва императорската власт; потушава народното въстание Ника (532). Кодифицира (529–533) римското и ранновизантийското право. Управлението му се характеризира с разцвет на ранновизантийското изкуство. Издигнати са църквите “Света София” в Константинопол (днес Истанбул) и “Сан Витале” в Равена., когато е оградена с внушителни крепостни стени от камък, с кръгли (по-късно и триъгълни) кули. Части от тях могат да се видят и днес. От средата на VI в. се развива като важен административен и стопански център на Византийската империя. Той остава част от Източната Римска империя до началото на IX век.
Важен момент в историята на града е обсадата и превземането му от хан КрумКРУМ (неизв.-814). Хан (803-814), считан за родоначалник на нова ханска династия, голям пълководец. Първоначално водил политика на мир с Византия и насочил своето внимание към северозападните граници на българската държава, които били застрашени от франките. През 805 се възползвал от тяхната победа над аварите и успял да включи в пределите на България източната част от държавата им. Разширяването на българските владения на запад предизвикало сериозно безпокойство в Цариград и през 807 император Никифор I Геник предприел поход, като стигнал с войските си до Одрин. Възползван от нарушаването на добросъседските отношения, КРУМ на свой ред потеглил на юг. През 808 се насочил по долината на р. Струма и разгромил посрещналите го тук византийски войски, а през 809 превзел Сердика (дн. София). Изплашен от неговите успехи, през 811 византийският император нахлул в пределите на България с голяма войска. Като отхвърлил предложения му от КРУМ мир, Никифор I Геник преминал старопланинските проходи и стигнал до столицата Плиска. След като взел със себе си съкровищата на българския владетел, опожарил я и потеглили назад. По пътя неговите войници ограбвали и опустошавали българските земи. КРУМ успял да организира голяма войска и да привлече на помощ аварите. Той посрещнал византийския император при Върбишкия проход. В сражението, станало на 26 юли 812, византийските войски били напълно разбити, загинал и Никифор I Геник заедно със своите военачалници. След сражението КРУМ заповядал да отрежат главата на Никифор I Геник, която няколко дни била държана на показ, набита на кол. След това, пак по негова заповед, черепът на императора бил обкован със сребро. С него КРУМ пил наздравица в чест на своята победа. През следващата година българският хан предприел нови действия против Византия. Тъй като не разполагал с достатъчно сили, за да се разправи окончателно с нея, той предложил на новия византийски император Михаил I Рангаве мир, като за целта бъде възобновен мирният договор, сключен между Тервел и Теодосий през 716. От Цариград последвал отказ. Византийският владетел потеглил на поход против България, но при Версиникия, близо до Одрин, неговите войски претърпели поражение (22 юни 813). След тази победа КРУМ стигнал безпрепятствено до Цариград. Той отново предложил на византийския император мир. Но след като разбрал намерението на византийците да го ликвидират по вероломен начин, се оттеглил и започнал да се готви за окончателното завладяване на византийската столица. По време на тази усилена подготовка обаче внезапно починал. в началото на ІХ в. Историческите извори съобщават, че ханът превзел града с обещания за пощада и след това избил 6000 византийски войници и множество граждани. Завладяването на Сердика от българите не е съпътствано от сериозни разрушения на крепостните стени или на обществените и жилищните постройки. Археологическите находки показват, че след като градът е превзет, в него е разквартируван значителен славянски гарнизон. Постепенно славянското население в града се увеличава. Името на града е отново променено на Средец.
Градът е обсаждан и нападан многократно от маджари, сърби и кръстоносци. България попада под властта на Византийската империя през 1018 г. и името на Средец отново е променено на Триадица. През 1186 г. отново бива върнат в пределите на възстановеното Българско царство по време на управлението на цар Иван Асен IИВАН АСЕН I (Белгун) (неизв. – 1196). Български цар (1186 и от 1190). Баща на Иван Асен II, брат на цар Петър II и на цар Калоян. Един от основателите на Второто българско царство. През 1190 разбива византийските войски в Тревненския проход, присъединява Белградска и Браничевска област (1195), освобождава Сердика (днес София) и по долината на Струма стига до Източна Македония, превзема Сяр (1196). Убит от Иванко в резултат на заговор, подпомогнат от Византия.. Името му вече е София. Причина за това е монументалната постройка на църквата „Света София”, която постепенно се превръща в символ на града. С името София (на гръцки – „мъдрост”) градът се споменава за първи път през ХІV в. в грамота, дадена на Драгалевския манастир от българския цар Иван ШишманИВАН ШИШМАН (неизв.-1395). Последният владетел (1371-1393) на Търновското царство, син на цар Иван Александър от брака му с втората му съпруга Сара (еврейка, която след покръстването си приела името Теодора, като на първата му жена), упорит борец против османските нашественици. Заел търновския престол след смъртта на баща си и след лишаването на по-големия му брат Иван Срацимир от трона. Това станало причина за създаване на враждебни отношения между двамата братя, което не им позволило да обединят силите си против напора на османските нашественици. Същевременно засилените сепаратистични тенденции (откъсването на Добруджанската и Видинската област) довело до чувствително отслабване на българската държава в териториално, икономическо и политическо отношение. За да спре нашествието на османските турци, ИВАН ШИШМАН дал сестра си Мара (Кера Тамара) за жена на турския султан Мурад I (1362-1389). Но този компромис не дал трайни резултати. След победата на сърбите в битката при Плочник (1387) той направил опит да влезе в съюз със своите западни съседи. През следващата година обаче османските турци предприели настъпателни действия против Търновското царство и обсадили ИВАН ШИШМАН в Никополската крепост. Поставен в безизходно положение, той бил принуден да сключи мир с тях при тежки условия. Този мир обаче не продължил дълго. През 1393 последвало ново нападение на османските турци, в резултат на което било покорено Търновското царство. ИВАН ШИШМАН успял да избяга и известно време се укривал в Никополската крепост. През 1395 бил пленен и убит. Заради неговата борба против османските поробители името му било възпято в народния епос. (1371–1393). София е християнска мъченица, която имала 3 дъщери – Вяра, Надежда и Любов. Градът се разраства и става занаятчийски и търговски център. Строят се нови сгради и църкви в него и околността, най-известна от които е Боянската черква.
София пада под османска власт през 1382 година. В документи от онова време тя е наричана с невероятни епитети, отразяващи възхищението на завоевателя. Въпреки това турските власти бързо променят облика й. След като градът е превзет и плячкосан, крепостните стени са сринати до основи. Пътната мрежа и църквите са разрушени, а някои от християнските храмове са превърнати в джамии („Св. София”, ротондата „Св. Георги”). През ХV в. е построена най-голямата джамия в София – Бююк джамия, а по-късно е издигната и баня – Баши джамия (Джамия на голямата баня). Пътешественици, посетили София в периода ХVІ–ХVІІ в., споменават за съществуването на около 150 джамии. Строят се турски административни сгради, бани, търговски средища. За петте века турска власт София става неузнаваема. От османския период са запазени малко сгради.
Турските управници оценяват чудесното местоположение на София като кръстопът на Балканите. Градът се разширява и се превръща в занаятчийски и търговски център. През XVII век той вече е един от най-големите търговски центрове на Балканите. През XVIII век през него минава каменен път, свързващ Европа с Мала Азия. През XIX век е построена и първата балканска железница, като отсечка от прочутия „Ориент експрес”. Стратегическото положение на града го прави привлекателен и за други етноси. Появяват се венециански и генуезки колонии, заселват се арменски и еврейски търговци и занаятчии, оформят се християнски, мюсюлмански, еврейски квартали. Още през 1857 г. е основано светско училище.
След освобождението на Сърбия през XIX век Софийският санджак става граничен. Градът е нападан многократно от кърджалии, които ограбват и опустошават периодично някои негови райони.
След като настъплението на османските войски на запад е спряно, през XVIII–XIX век София губи до голяма степен стратегическото си значение и градът постепенно запада.
По време на Възраждането и националноосвободителното движение, Апостолът на свободата Васил Левски създава тук революционни комитети и счита София за един от центровете на бъдещото въстание. По ирония на съдбата след залавянето му той бива докаран именно тук, където е съден и обесен през 1873 г.
София е освободена от османска власт на 4 януари 1878 г. Първият кмет на София е Манолаки Ташев. Той управлява едва 3 месеца – от февруари до май 1878 г. поради внезапната си смърт. По негово време се поставя задачата за изработване на градски план на София. Първият градоустройствен план, известен като Батенбергов, е утвърден от княза в края на 1879 г. Съставен е от чужденци – градския инженер Амадие, инж. Прошек, инж. Копиткин и др. По онова време градът не надхвърля 12 000 жители, но благоприятното му стратегическо местоположение го прави подходящ за столица. На 4 април 1879 г. София е обявена за столица на Княжество България, като идеята е предложена от българския историк и професор в Русия Марин ДриновДРИНОВ, Марин Стоянов (1838-1906). Български историк и държавник, професор, доктор. Участва във Временното руско управление в България – вицегубернатор на София, управител на отдела за народно просвещение и духовни дела. Трудове: “Поглед връх произхожданието на българския народ и началото на българската история”, “Заселване на Балканския полуостров от славяните”, “Южните славяни и Византия през Х век”.. На 13 юли същата година София тържествено посреща първия български княз – Александър БатенбергАЛЕКСАНДЪР I БЪЛГАРСКИ (Александър Батенберг) (1857–1893). Първият княз на България (1879–1886), генерал от българската армия (1879), хесенски принц. Син на принц Александър фон Хесен и на Юлия Хауке, графиня Фон Батенберг. Като офицер от руската армия участва в Руско-турската освободителна война. Отменя конституцията (1881–1883) и установява т.нар. режим на пълномощията. Застава начело на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Главнокомандващ българската армия в Сръбско-българската война (1885). Детрониран от офицери русофили, върнат на престола, но под натиска на Русия принуден да абдикира. Погребан в София в мавзолей.. За броени години населението се увеличава почти десет пъти, обликът на града коренно се променя, построяват се павирани улици, административни сгради, църкви, училища, градини, съвременна канализация.
Модерна и с неповторим облик София става по време на царуването на Борис IIIБОРИС III (1894-1943). Български цар (1918-1943). Син на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза, брат на княз Кирил Преславски. През 1930 се оженва за принцеса Джована Савойска (царица Йоанна), дъщеря на италианския крал Виктор Емануил III. Засилва ролята на монархическата власт. Присъединява България към Тристранния пакт, но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Не изпраща евреите – негови поданици, в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир. Наследен от сина си цар Симеон II., когато се строят сгради в стил модерн, сецесион, баухаус, неокласицизъм и европейски еклектизъм. Малките улички и газовите фенери се запазват почти до Втората световна война. Американските бомбардировки през войната предизвикват разрушения в централната част на града. По това време България е съюзник на фашистка Германия. През 30-те и 40-те години на ХХ в. София е арена на работнически стачки, политически митинги и демонстрации, но и център на културата, науката и изкуството.
Промените в политическия живот след 9 септември 1944 г. дават отражение и върху облика на столицата. Строят се сгради в урбанистичен и сталинистки стил, най-известен от които е централният комплекс – Партиен дом, хотел „Балкан” и ЦУМ.
Първата електрическа крушка светва в София на 1 юли 1879 г. за тържественото посрещане в града на княз Александър Батенберг. В 1880 г. с биволски коли от пристанището в Лом идва и първата парна машина – за държавната печатница. За най-стара фабрика се сочи воденицата на Жул Вайс, разположена във внушителна за времето си 4-етажна сграда на ъгъла на днешните „Хр. Ботев” и „Сливница”. Първият телефонен разговор в София се осъществява през 1884 г. – между два телефонни апарата, донесени от млади български офицери, върнали се от Русия. Осем години по-късно се провежда и първият междуградски разговор – с Пловдив. През 1896 г. живеещият в София чех Август Шедеви вкарва в България първия автомобил. София е осветена с електричество на 1 ноември 1900 г. На 1 януари 1901 г. тръгват първите електрически трамваи, собственост на Френско-белгийското анонимно дружество, задвижвани от специална електроцентрала. В началото трамваите обаче били слабо използвани и ватманите били принудени да спират не само на спирките, но и по желание на пътника. Файтоните остават дълго време разпространено транспортно средство. През 1935 г. с 10 автобуса „Прага” се откриват първите автобусни линии. През февруари 1941 г. тръгва и първата тролейбусна линия – от спирка Горнобански път до с. Горна баня – цели 3,35 км.

Няколко ежегодни фестивала се провеждат в столицата – Фестивал на фолклора, София Мюзик Уиик, както и София Филм Фест.

Места за посещение

Храм-паметник „Св. Александър Невски”

Храмът е централна патриаршеска катедрала на автокефалната българска православна църква. Това е втората по големина църква на Балканския полуостров след храм „Свети Сава Сръбски” в Белград. Построен е през периода 1904–1912 г. в знак на признателност към падналите за Освобождението на България руски воини и победата на Александър НевскиАЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ, свети (ок. 1220-63). Новгородски княз (1236-51), велик владимирски княз от 1252. Син на великия княз Ярослав Всеволодович (1191-1246). Баща на Даниил Александрович. Разгромява шведската войска при река Нева през 1240 г. (оттук Невски) и рицарите от Ливонския орден. над тевтонците при Ладожкото езеро. Инициативата е на княз Александър, а проектът – на руския архитект проф. Александър Померанцев и помощниците му – архитектите Александър Смирнов и Александър Яковлев. Средствата за строежа са събрани от народни дарения. Изграден е от гранит и бял камък. За кратко през 1916 г. храмът е преименуван на „Св. Св. Кирил и Методий”, тъй като през Първата световна война България и Русия са на страната на пактове противници. През 1920 г. отново е върнато първоначалното име „Свети Александър Невски”. През 1924 г. храмът е тържествено открит. Днес е една от забележителностите, включени в списъка на Стоте национални туристически обекта.
Разположен на 2600 кв. м площ, храмът представлява петкорабна църква в неовизантийски стил – кръстокуполна базилика с акцентирано централно кубе. Камбанарията е висока 52 м и има 12 камбани с релефни изображения (най-голямата е с отвор 3 м в диаметър и тегло 11 748 кг). Те са излети от олово, сребро и мед в Москва. Най-голямата тежи 12 тона, а най-малката – 10 кг, като общото тегло на всичките е 23 тона. Любопитно е, че при хубаво време звънът на най-голямата камбана се чува на разстояние 30 километра. Централният купол е висок 45 метра и е украсен с позлата. На върха има масивен златен кръст. Около кръга на купола с тънки златни букви е изписана молитвата „Отче наш”. Храмът има и две кубета с покритие от чисто злато, реставрирани през 2003 г. Блясъкът му при ясно време може да се види от Черни връх.
Високо над главния вход, изработен от тъмен мрамор, се откроява мозаичен портрет на св. Александър Невски, създаден по проект на българския художник Антон Митов. От двете страни на входа са изработени мозаични образи на св. ЕвдокияСв. преподобномъченица Евдокия – красива грешница от гр. Илиопол, на която било съдено случайно да чуе молитвите на монаха Герман, да се заслуша в думите им, да разбере смисъла им и да поиска да се покае, да приеме вярата Христова и да й се отдаде със страст и неочаквана вярност. Прегрешавала в любовта си преди, тя се посветила на една-едничка любов. Отказала се от богатствата си, помолила се за прошка. И заедно с прошката получила и магически дар – да лекува и прави чудеса. Оттеглила се в манастир далече от всичките си светски прегрешения и там намерила смисъл за живота си. Гражданите на Илиопол съжалявали за красивата си грешница, не можели да разберат нито новото й смирение, нито непознатата й щедрост, с която раздала злато и скъпоценни камъни на робите си, на бедните и страдащи християни от града. Преследвали монахинята, вече игуменка, неведнъж я подлагали на мъчения. Но в най-тежките мигове се случвали чудеса, от тях мъчителите на Евдокия тръпнели и се покланяли на Бога, който я покровителствал. Така доживяла до дълбока старост, но в крайна сметка не могла да избегне съдбата, която си избрала още в младостта – на мъченица на вярата. Била осъдена на смърт за разпространение на християнството и посечена с меч по времето на римския император Адриан (117-138) – 1 март. и св. ПеткаСвета Петка (гр. Параскева, петъчна) е сред най-популярните и обичани български светици. Тя събира ведно образите на три християнски култа – на Параскева Епиватска, на римската великомъченица Параскева и на византийската Параскева от Ирони.
Народният календар празнува на 14 октомври св. Петка Епиватска, родена в Епиват, Тракия, на брега на Средиземно море към края на X век. През 1238 г. българският Цар Иван Асен II след битката при Клокотница извоювал мощите на светицата да бъдат пренесени в Търново и оттогава за българите тя е св. Петка Търновска. Най-хубавото и пълно сред множеството жития за нея написва св. Патриарх Търновски. Разкази за чудни изцеления съпътстват светите й мощи. Слепи проглеждат, хроми прохождат, болни от тежки и неизлечими болести оздравяват. Затова и славата й на лечителка я съпътства през всичките следващи години и до наши дни. Вярва се, че ръката на св. Петка посочва къде под земята има животворна вода, на кое изворче или кладенче водата е целебна. Лекува болни очи и слепота.
В народните песни св. Петка прекрачва границата на световете, влиза в царството на мъртвите, отваря с ключовете на Света Богородица райските порти, отсъжда заедно със своя „събрат” Архангел Михаил хорските грехове, посредничи при отпращането на душите към „оня свят”. Заедно със сестра си Неделя строи мост към отвъдното, по който успяват да преминат само праведните души. Света Петка е светица на петъчния ден. Петъкът подготвя почивката. Слага край на един трудов цикъл. Подготвя да започне следващото завъртване към живот и труд.
Света Петка е покровителка на жените, родилките и дома. Тя следи да се празнува името й във всички петъци и наказва жените, които работят в тези дни. Култът към нея наследява езическата славянска богиня Мокош, покровителка на женските домашни дейности, на брака, раждаемостта и подземната влага. Свързва се и с невидимия домашен дух, стопанин, покровител на рода и затова на деня й се извършват семейни, родови служби (светец, слава, светого, оброк).
Казват, че св. Петка „повежда” светците и техните зимни празници. Най-близки роднини са й св. Димитър, неин племенник, и св. Архангел Михаил.
С Петковден започват сватбите. По къщите тръгват сгледници и годежари.
Освещават се новопостроените къщи.
Жените в Странджанско тачат св. Петка против безплодие. В навечерието на празника невестите, които не могат да заченат, преспиват край параклис на нейно име или аязмо с лековита вода, сутринта се мият и пият от водата. Слепите и хората с болни очи носят дар и оставят вотиви с формата на човешко око пред иконата й..
Вътрешността на храма образува три кораба и две галерии, от които централният кораб е значително по-голям от страничните. Има три олтарни абсиди. Централната, която е издадена напред и образува полукръг, е посветена на Александър Невски, южната – на Цар Борис I КръстителяБОРИС I (неизв.-907). Хан (852-864) и княз (864-889), син на хан Пресиян. След идването си на престола Борис I водил миролюбива политика със съседните държави. През 862 влязъл в съюз с Людовик Немски, насочен против Великоморавия, и изразил желание да приеме християнството от Римокатолическата църква. Това срещнало острата реакция на Византия. Тя успяла да привлече на своя страна Великоморавия, Хърватско и Сърбия и организирала коалиция против България. В избухналата през 863 война българските войски били разгромени и Борис I бил принуден да поиска мир. Византия се съгласила, при условие че той приеме християнството от Цариград. Поставен в безизходно положение, през 864 българският владетел и неговият двор се покръстили в Плиска. Борис I приел християнското име Михаил и титлата княз. Налагането на християнството като държавна религия в България срещнало съпротивата на част от болярството, което се вдигнало на бунт. Борис I го потушил с голяма жестокост. Но заедно с това той не искал да изпадне и под църковната зависимост на Византия, тъй като това означавало впоследствие и политическа зависимост. Неговият стремеж било създаването на независима българска църква. За тази цел той започнал умела дипломатическа игра с двата християнски центъра. Първоначално преговарял с Византия. След категоричния отказ на цариградския патриарх Фотий да удовлетвори желанието му Борис I се обърнал към Рим. Папа Николай I се оказал по-благосклонен и отговорил по принцип положително на изпратените от българския владетел 106 въпроса. Окончателно обаче въпросът бил решен едва през 870 от свикания в Цариград вселенски събор. На него Борис I получил исканата църковна независимост, но християнството в България продължило да се проповядва от византийски свещеници и на гръцки език. Това създавало реална опасност за независимостта на българската църква. За нейното отстраняване Борис I предприел нови мерки – изпратил в Цариград млади българчета, между които и своя син Симеон, които да се подготвят за църковна и книжовна дейност и да заменят постепенно византийските свещеници. От друга страна, през 886 Борис I приел в България учениците на братята Кирил и Методий, прогонени от немското духовенство от Великоморавия, и им създал благоприятни условия за разпространяване на славянската азбука и култура в българските земи. По този начин българският владетел не само поставил сериозна преграда пред византийското църковно (а заедно с това и политическо) влияние, но създал и благоприятни условия за утвърждаване на славянската култура в българските земи. През 889 Борис I се оттеглил от активна дейност и отишъл в манастир. Недоволен от стремежа на наследилия го първороден син княз Владимир (889-893) да възвърне езичеството в България, той се обявил против него. Свалил го от престола и поставил начело на държавата другия си син – Симеон., а северната – на светите братя Кирил и МетодийКИРИЛ И МЕТОДИЙ (826 или 827-14.II. 869; ок. 815-6.IV.885). Братя, създатели на славянската азбука, основоположници на славянската и българската литература, водили последователна борба за славянска църква и култура. Родени в Солун. За детските им години почти липсват данни. От Панонските легенди и Житието на Константин се знае, че Методий в продължение на 10 г. заемал длъжността управител на една славянска област, разположена близо до Солун. След това заминал за манастира “Полихрон” в планината Олимп, където отначало бил приет за монах, а след това станал негов игумен. Константин показал още от дете голяма склонност към философията и поезията. Затова бил изпратен да се учи в прочутата по онова време Магнаурска школа в Цариград. По време на следването си проявил своите големи дарования, които не останали незабелязани от цариградското правителство и Патриаршията. След завършването на школата останал в нея като преподавател по философия и като отличен познавач получил прозвището Философ. Благодарение на проявените си способности, макар и твърде млад, бил натоварен с отговорна дипломатическа мисия при сарацините (851) и при хазарите (860), в която участвал и брат му Методий. По време на своя престой в Херсон Константин установил за пръв път контакт с руските славяни и изучил техния език. През 861 двамата братя се завърнали в Цариград, но не останали за дълго в него. Една година по-късно по молба на княз Ростислав (846-870) двамата братя били изпратени във Великоморавия. За да се противопостави на силно проникналото немско политическо, културно и църковно влияние, княз Ростислав поискал от византийския император подготвени учители по славянски език, които да проповядват между населението християнското учение на разбираем за него език. Константин съставил нова азбука, предназначена специално за славяните, т. нар. глаголица. Тя била изготвена въз основа на гръцката и латинската азбука, като била съобразена с особеностите на славянския език. След това двамата братя пристъпили към превеждане на славянски език на най-необходимите за мисията им богослужебни книги. През 863 те се отправили за Великоморавия и се отдали на многостранна дейност. В продължение на три и половина години ограмотили голям брой ученици и с тяхна помощ превели значително количество богослужебни книги. Тази дейност обаче срещнала силна съпротива от страна на немското духовенство, което било привърженик на догматичната триезична теория, според която богослужението можело да се извършва само на три езика – еврейски, гръцки и латински. Поради това те отричали правото на Константин и Методий да проповядват на славянски език и обявили тяхното дело за “еретическо”. Под този претекст те възпрепятствали с всички средства дейността на двамата братя, наклеветили ги и пред римския папа. Кирил и Методий решили да заминат за Рим и пред самия папа да уредят възникналите спорове с немското католическо духовенство във Великоморавия. На път за Рим те минали през Панония (друго западно славянско княжество), където били посрещнати радушно от нейния владетел княз Коцел (отхвърлил също зависимостта си от немското католическо духовенство). Продължавайки пътя си, Кирил и Методий взели участие в местния духовен събор във Венеция (867), участниците в който били също така яростни привърженици на триезичната теория. Кирил влязъл в спор с тях и като изтъкнал редица научни и исторически доводи, блестящо защитил правото на славяните да имат писменост на своя език. Към края на с. г. двамата братя пристигнали в Рим, където се явили при новия папа Адриан II и пред него изложили някои свои искания: да бъде разрешено бого-служението сред западните славянски народи на славянски език; някои от техните ученици да бъдат ръкоположени за свещеници; единият от двамата братя да бъде въздигнат за епископ и да им бъде позволено да управляват Моравската и Панонската църква самостоятелно, без намесата на немското духовенство. На свой ред те заявили своята готовност да признаят върховенството на самия папа. Воден от желанието да задържи под свое влияние западните славянски народи и да не допусне като при българите да бъде изместен от Византия, папа Адриан II удовлетворил всички техни искания. Той признал официално славянските книги и правото на двамата братя да проповядват християнското учение на славянски език, като поставил само едно условие – в черквите Евангелието и Апостолът да се четат най-напред на латински език. Независимо от това условие победата на двамата братя била огромна. С удовлетворяването на техните искания бил нанесен силен удар на немското католическо духовенство. Скоро след това Кирил се разболял и през 869 починал в Рим. Преди смъртта си отправил молба към своя брат да продължи започнатото дело. В изпълнение на неговия завет Методий се завърнал в Панония и се отдал изцяло на проповедническа и книжовна дейност. През 870 княз Коцел бил заменен от княз Святополк, който изпаднал под силното влияние на немското духовенство и то засилило своята борба против Методий и неговите ученици. Скоро Методий бил затворен в един баварски манастир и освободен през 873 след намесата на папата. Въпреки това борбата против него не била прекратена. През 882 Методий предприел едно кратко пътуване до Цариград и отново се върнал в Панония. Независимо от неблагоприятните условия той не се отказал от своята дейност и до края на живота си продължил да се занимава с книжовна дейност. Успял да завърши превода на свещените книги, които били необходими за проповедническата дейност на неговите ученици. През 885 той починал и бил погребан във великоморавската столица Велеград. След неговата смърт немското духовенство предприело жестоки репресии над учениците му. Част от тях били избити, други затворени, а трети били принудени да търсят спасение чрез бягство вън от пределите на двете западни славянски княжества. Някои от тях – Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, намерили подслон в България. Тук те били приети с голямо внимание от българския владетел княз Борис I (852-889), който им предоставил прекрасни условия, за да продължат делото на своите учители.
Създаването на славянската писменост е най-значителното дело на Кирил и Методий. Посредством нея станало възможно и създаването на славянската култура. Славянската азбука се превърнала в едно от най-силните оръжия на славянските народи против опасността от немско-византийската им асимилация. Като борци за равенство между отделните народи, делото на двамата братя има и дълбоко демократичен характер. Наред с византийската и латинската култура бил открит широк път за развитието и на славянската култура. Това разкрило пред славянските народи широк простор за тяхното бъдещо културно развитие. Със създаването на славянската писменост те получили още и възможността да се приобщят към културата на другите народи. Благодарение на активната дейност на учениците на Кирил и Методий в България тя се превърнала в първия славянски културен център през средните векове, откъдето славянската писменост и книжнина получили разпространение и в другите славянски народи.. Върху троновете блести бразилски оникс, а стъклата на прозорците са изпъстрени с алабастър. 13 български и 32-ма руски майстори са работили над дърворезбата, каменните барелефи и орнаменти, иконописта. Във вътрешната украса са използвани принципите на старохристиянското и византийското изкуство. Спазен е канонът на източноправославната църква и в украсата не са включени скулптирани човешки образи. Преобладават декоративните форми и мотиви от животинския и растителния свят. Този принцип е водещ при декорирането на архиерейския и на царския трон, амвона и балдахина на олтара, олтарните прегради на централния кораб и на страничните параклиси, на хоровата естрада, рамките на иконите, на вратите, арките, металната входна врата на преддверието и др.
Иконите на централния иконостас са изработени от руски художници, а двата странични иконостаса са дело на българските художници проф. Иван МърквичкаМЪРКВИЧКА, Иван (Ян Вацлав) Фердинандов (1856–1938). Български живописец и илюстратор, чех по произход, професор. В България живее през 1881–1923 г. Един от създателите на Държавното рисувално училище в София (1896) и негов пръв директор. Заедно с А. Митов създава и редактира списание „Изкуство”. Най-значителни са постиженията му в битовата живопис – отразява разностранно българския селски бит: „Задушница”, „Ръченица”, „Пазар в Пловдив”. Създава портрети на видни български културни и обществени дейци – И. Шишманов, С. Заимов, С. Салабашева, автопортрети, пейзажи. Разработва сюжети из националноосвободителната борба в цикъла „Трагедията на България” („Под игото”) – „В кърджалийско време”, „Мъченици”, „Хайдути”, „Бащината глава” и др. Илюстрира творби на И. Вазов. Автор на стенописи и икони в Храм-паметника „Свети Александър Невски” и др. Творчеството на Мърквичка и педагогическата му дейност оставят ярка следа в българското следосвобожденско изкуство., проф. Антон Митов, Г. Желязков, проф. Ст. Иванов, Ас. Белковски, Никола Маринов, Никола Петров, Хр. Берберов, проф. П. Клисуров, Август Розентал, проф. Цено Тодоров, Васил Димов, арх. Петко Момчилов и др. Бисерната икона с изображението на „Св. Богородица и младенеца” е чудотворна. Иконите, изобразяващи сцената „Слизане на Светия Дух” (Петдесетница), „Благовещение” и образите на св. Константин и Елена са едни от най-ценните, които се изнасят само на определените от Православната църква празници. Много ценна църковна вещ е камъкът от Голгота, поставен в седефена кутия с герба на Царство България. Той е подарен на храма от патриарх Кирил.
Забележителни са изработките от мрамор на иконостаса, на владишкия и царския трон, колоните са изработени от бразилски оникс и алабастър. Хубави са и изработените с медна сплав и двойна галваническа позлата във византийски стил полилеи, кандила и свещници. Централният полилей е трикоронен, окачен е на 47 м височина и тежи 2 тона – със 136 електрически свещи. Мозайките са доставени от Венеция, металната пластика на вратите и осветителните тела са изработени в Мюнхен, мраморната пластика – в Берлин, а дървените врати – във Виена.

В подземния етаж на катедралата е разположена Криптата, действаща като художествена галерия. Тя не е собственост на храма. Създадена е през 1965 г. като филиал за средновековно и възрожденско българско изкуство на Националната художествена галерия. Заема изцяло пространството под храмовата вътрешност, а височината й е 3,75 метра. Тук се намира и „основният камък” на храма, означен като голям правоъгълник, покрит с пирамидален покрив.
В хронологичен ред са подредени около 300 експоната, предимно икони, а също и стенописни фрагменти, щампи и църковна утвар. Експонатите датират от IX в. до края на XIX в. Колекцията е най-представителната сбирка, разкриваща развитието на иконописта по българските земи.

Интересен е и площадът около храма, където се намират Паметникът на Незнайния воин (1981 г.) с вечен огън, откритият пазар на народни носии, бродерии и ръчни плетива, както и малък антикварен пазар.

Църква „Св. София”

В близост до „Александър Невски” се намира и църквата „Св. София”. Тя е втората най-стара църква в София след „Св. Георги”, с дълга и интересна история. Построена е от император Юстиниан през VІ в. Откритите в подножието на храма цветни мозайки показват, че той е бил построен върху мястото на две по-стари разрушени черкви от ІV и VІ век. От тях са запазени части от подовата мозайка, рисунки (гълъби, растения, дървета, вази с цветя и др.) – типични символи на ранното християнско изкуство от ІV в. През 343 г. тя става седалище на известния Сердикийски събор. През Средновековието храмът продължава да се използва предимно като градска съборна църква и обичайно място за погребения, поради близостта на градския некропол. По времето на Второто българско царство (XII–XIV век) тя придобива статуса на митрополитска църква. По време на османското владичество черквата е била превърната в Сияуш паша джамия. Две големи земетресения през 1818 г. и 1858 г. почти напълно я разрушават, минарето пада. Вследствие е изоставена от турците. Запазената част служи за оръжеен склад почти до Освобождението. След 1878 г. се използва от пожарникарите, тъй като се намира на най-високата точка в центъра на града. Реставрирана е през 20-те години на миналия век и осветена през 1930 г. Църковните ритуали при избирането на българските патриарси в ново време са свързани с този древен храм. Вярва се, че чудотворната сила на света София е защитавала града през вековете, пазила го е при неприятели и природни бедствия.
Храмът е построен от тухли и представлява кръстовидна базилика с купол и три олтара. Изграден е от четири колони, които прикрепят централния купол с диаметър 9 метра. Дължината й е 47 м, ширината – 20 м. Куполът е висок 20 м. Ширините на напречните линии и централният надлъжен неф са равни и тяхното пресичане оформя квадрат. Голяма част от фреските са унищожени, но някои редки икони са се съхранили. В църквата се пази кичур от косите на Апостола на свободата Васил Левски.

Зад църквата се намира гробът на патриарха на българската литература Иван ВазовВАЗОВ, Иван Минчов (1850-1921). Български народен поет. Изпратен от баща си да учи търговия в Олтеница, Румъния, Вазов се сближава с българските революционери емигранти, които допринасят за оформянето му като поет и гражданин. През 1880-86 живее в Пловдив; дейно участва в културния и обществено-политическия живот. Като русофил е принуден да емигрира; установява се в Одеса (1887). От 1889 живее в София. Министър на народната просвета (1897-99). Вазов е патриарх на новата българска литература. Жив отклик на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война са стихосбирките “Пряпорец и гусла”, “Тъгите на България”, “Избавление”, цикълът “Епопея на забравените” – най-яркото му поетично дело. Най-значителното му произведение е романът “Под игото” (1894) – национална епопея, широка панорама на живота на българите от последното десетилетие преди освобождението от османско иго; пресъздава подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание., а в началото на градинката пред църквата е неговият паметник.

В източната страна на същия площад се намира фондация „Св. св. Кирил и Методий”, в сградата на която се помещава Националната галерия за чуждестранни изкуства. В нея има уникални експонати от Африка, Азия и Европа, картини от испанската барокова живопис, Рембранд, модерни автори и Николай Рьорих. Южно от нея е Художествената академия, където се изучават иконопис, реставрация, живопис, скулптура, сценография и пр.

Боянската църква

Боянската църква се намира в полите на Витоша в квартал Бояна, на около 8 км от центъра на столицата. Тя е един от най-забележителните паметници на българската средновековна живопис.
В изграждането на Боянската църква могат да се разграничат три етапа: първи – края на Х – началото на ХІ в., втори – средата на ХІІІ в., и трети – през ХІХ в.
Първоначалната източна църква е построена в края на Х – началото на ХІ в. Тя представлява малка, едноапсидна кръстокуполна сграда с вградени подпори, които формират вписан кръст. По това време Средец е седалище на СамуиловияСАМУИЛ (неизв. – 1014). Комитопул, цар (997–1014). Най-малкият син на комит Никола, брат на комитопулите Давид, Мойсей и Арон. След падането на Източна България под византийско владичество (971) управлението на западните български области се намирало в ръцете на синовете на комит Никола. През 976 г. те започнали активни военни действия срещу Византийската империя, които целели отвоюването на завладените от нея български земи. През същата година Давид и Мойсей паднали убити, а Арон бил убит заедно с цялото си семейство по заповед на Самуил, тъй като бил заподозрян в съучастничество с византийците и в опит да заграби властта. Единствено неговият син Иван Владислав останал жив по настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир. През 977 г. цар Борис II и брат му Роман – пленници във Византия, избягали, но по пътя Борис II бил убит погрешка на границата, а Роман станал управител на Скопие. След като всички потомци на царстващата династия измрели, начело бил провъзгласен комитопул Самуил (978). Той обявил за столица Охрид, там било преместено и седалището на българския патриарх. През 979–985 г. войските на Самуил успели да завладеят Епир и Тесалия. През 986 г. византийският император Василий II се отправил към Сердика и я обсадил. След като Самуил се явил в помощ на обсадения град, императорът заповядал оттегляне на войските си. В обратния път на 17 август в прохода Траянови врата (наречен и Българската клисура) войските на Василий II били разбити, а самият император едва се спасил. През 989–991 Самуил възобновил единството на българските земи и завладял Драчката област и част от Македония с градовете Верея и Сервия. През 995 г. настъпил към Солун, а през следващата нахлул в Халкидическия полуостров, но при р. Сперхей (близо до Термопилите) бил разбит. След смъртта на Роман (997) Самуил станал пълновластен господар на България. През 998 г. предприел поход срещу сърбите, за да ги откъсне от съюза с Византия, и установил влияние над Далматинското крайбрежие. През 1000 г. византийците отново настъпили срещу източните български земи и ги завладели. През 1001 г. превзели Воден, Верея и Сервия, а през следващата превзели и Видин. След това се насочили към Скопие, където разгромили българските войски начело със Самуил (1003). Опитът на византийците да превземат отбранявания от войводата Кракра Перник не дал резултат. Военните действия продължили до 1013 г., без да се стигне до решителни сражения. За да спре настъплението на византийските войски, Самуил издигнал преградни погранични съоръжения в клисурата между планините Огражден и Беласица, близо до с. Ключ. В края на юни 1014 г. император Василий II потеглил с огромна войска, обходил планината Беласица и на 29 юли нападнал в гръб при с. Ключ българските войски и ги разбил. 15-хилядна българска войска попаднала в плен. При вида на ослепените войници Самуил бил покосен от сърдечен удар. брат Арон. През ХІ век там е имало укрепление, което е играло важна роля във войните с Византия. Останките показват, че Боянската църква е била разположена в рамките на укрепеното селище, което е осъществявало връзката между Средец, Перник и други укрепления наоколо. То също така е охранявало пътя между склоновете на Витоша и Люлин, който е южният подход към Софийското поле. Тази църква е единствено оцелялата до наши дни част от Боянската крепост.
Втората част на църквата е пристроена в средата на ХІІІ в. с дарени от севастократор КалоянКАЛОЯН, Иваница (?-1207). Български цар от 1197. Брат на цар Иван Асен I и на цар Петър II. Продължава действията за освобождението на българските земи от византийско иго, присъединява Македония, Северна Тракия, Варна (1201); разбива унгарските войски (1203) и връща на България Белград и Браничево; побеждава латинците при Одрин (1205). Кореспонденция с папа Инокентий III. Тържествено коронован от папския пратеник кардинал Лъв за рекс (крал) (1204). Убит при заговор по време на обсадата на Солун. Погребан в търновската църква “Свети Четиридесет мъченици”. и съпругата му Десислава средства. Той избира за своя резиденция хладнината на Бояна и доизгражда вече съществуващата сграда. Новата постройка е от типа двуетажни църкви-гробници. Според някои изследователи долният етаж е бил определен за гробница на дарителите. Той е покрит с полуцилиндричен свод с две ниши аркосолии, оформени в северната и южната стена. Горният повтаря архитектурния тип на първоначалната църква и е бил техен семеен параклис. Характерно за фасадната украса на втората част на църквата е наличието на керамопластична декорация.
Последната част на паметника, издигната с дарения от местното население, датира от средата на ХІХ в.
Известни са два живописни слоя, изографисани съответно през XI–XII в. и през XVI–XVII в. Първият живописен слой е покривал изцяло източната част на храма. Фрагменти от него могат да се видят в долните части на апсидата и северната стена, горните части на западната стена и южния свод. В апсидата личи олтарен престол, към който се приближават двама светци с разгърнати свитъци в ръце. Под тях е запазена част от цокъла, имитиращ ред от четириъгълни мраморни плочки. Забелязват се и образите на редица светци.
Според ктиторския надпис, намиращ се на северната стена на втората част на храма, вторият слой живопис датира от 1259 г. Тогава върху първата живопис неизвестни зографи полагат нов слой стенописи. Боянската църква дължи своята световна известност преди всичко на тях, като те отразяват изключителните постижения на българската средновековна култура. Севастократорът наел художник да изографиса старата и новата част на църквата. Тъй като изображенията впечатляват със своята виталност, съществуват хипотези относно метода на работа на новия художник. Наблюдава се дистанцираност от досегашния стереотип, който се отличава с измъчени и сухи лица и неестествени пропорции на телата. Поради това 240-те изображения се отличават с нехарактерна дотогава индивидуалност. Изписани са и двата етажа на втората част на църквата. От друга страна, живописта следва каноните за изписване на християнски храм, установени с решенията на Седмия вселенски църковен събор, състоял се в Никея през 787 г. Централно място заемат сцените, свързани с живота и страданията на Христос – „Рождество”, „Христос сред книжниците”, „Кръщение”, „Възкресение Лазарово”, „Влизането в Ерусалим”, „Преображение”, „Сретение”, „Тайната вечеря”, „Носене на кръста”, „Разпятие”, „Петдесетница”, „Възнесение”, „Слизане в ада” и „Жените мироноски”.
В първата част на храма в купола се намира величественият образ на Христос Вседържител, който държи книга в дясната си ръка. Под него, в барабана, са представени ангели, а в пандантивите – четиримата евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан. Върху арките са изобразени няколко типа на Христовия образ – Христос Емануил, Стар на дни, Евергет и Убрус. Следват сцени от Големите църковни празници и Страстите Господни. В първия регистър са изобразени светци в цял ръст, както и 10 военни.
В олтарната конха е представена Св. Богородица с младенеца на трон, заобиколена от архангели. Под нея са разположени четирима църковни отци – св. Григорий БогословГРИГОРИЙ НАЗИАНСКИ, Богослов (ок. 330 – ок. 390). Представител на патристиката. Епископ на Константинопол. Основен проблем в творчеството му е съотношението между вярата и разума., Василий ВеликиВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ, Василий Кесарийски (ок. 330-379). Римски богослов и философ, неоплатоник, писател. Епископ на Кесария (Мала Азия). Представител на патристиката. Пише на старогрцки език. “Шестоднев” – основа на едноименния превод от Йоан Екзарх. Канонизиран., Йоан ЗлатоустЙОАН ЗЛАТОУСТ (ок. 344-407). Църковен проповедник и оратор. Патриарх на Константинопол (397-403). Низложен и заточен (404). Създава и развива стила на проповедническата проза. Богато литературно наследство на старогръцки език, почти изцяло запазено. Негови слова и поучения са поместени в сборника “Златоструй”, съставен от цар Симеон I. Писмата му от заточението (запазени са 236) са ценен исторически извор. Канонизиран. и патриарх Герман. От двете страни на олтара са изписани образите на дяконите Лаврентий, Евплий и Стефан, както и св. Никола. Той е много почитан светец, известен като покровител на моряци, търговци и банкери. В притвора (втората част на църквата) в 18 сцени е представено житието на св. Никола. Той и св. Пантелеймон са патрони на църквата.
В люнета над входа на притвора е изображението на Св. Богородица с малкия Христос, св. Ана и св. Йоаким и благославящата Божия десница. В долните части на стените са представени св. Екатерина, св. Марина, св. Теодор Студит, св. Пахомий. В южния аркосолий е композицията „Христос сред книжниците”, а в северния – „Въведение Богородично”.
В преддверието се намира най-старото запазено изображение на св. Иван Рилски, както и това на св. Параскева (Петка). Тук, сред образите на монасите, е и този на отшелника св. Ефрем СиринЕфрем Сирин – роден в Сирия в годината, в която идва на власт император Константин Велики (306–337). Живял в тихо смирение, отшелничество и проповеди, написал многобройни стихотворения и беседи против ересите. Основал училище в Едеса, откъдето по-късно излезли мнозина именити учители на църквата в Сирия.. Изразителните реалистични портрети на ктиторите севастократор Калоян и съпругата му Десислава и на българския цар Константин Асен ТихКонстантин Тих (неизв.–1277). Български цар (1257-77), възкачил се на престола с подкрепата на голяма част от българското болярство след междуособиците през 1256-57. През 1257 сключва мирен договор с Никейската империя; води война с унгарците (1259-61), загубва част от северозападните български земи. През 1260-63 разбива претендента за българския престол Мицо Асен. Воюва с Византия – през 1263 Византия превзема Месамбрия (днес Несебър) и Анхиало (днес Поморие), и от 1273 – с татарите. През 1277 избухва въстанието на Ивайло; Константин Тих Асен загива в сражение с въстаниците. и царица Ирина са едни от най-старите запазени портретни изображения на личности от българската история. Те са изпълнени с голямо умение и психологически усет. В образите им художникът се е стремил да въплъти и техния характер.
По мнението на много известни специалисти световноизвестните стенописи на Боянската черква имат голямо значение в развитието на средновековната българска и европейска живопис. Като цяло в иконографско отношение те се отличават с архаизиращи черти, характерни за византийското изкуство от късната Комнинова епоха на XII в. и по малко за съвременното византийско изкуство. Но стенописите също така носят известна самобитност и отражение на българската действителност, вмъкнати са някои битови черти. Затова според редица изследователи те олицетворяват художествените достойнства на Търновската живописна школа от XIII в. От друга страна, се забелязва и влиянието на Латинската цариградска империя. Неизвестният Боянски майстор според специалисти принадлежи към школата на т.нар. Палеологов ренесанс (ХІІІ–ХV век). А стилът на творците, повлияни от това направление, обхванало Гърция, България и Сърбия, постепенно скъсва с каноничните аскетични образи, стремейки се към реализъм и свежест в живописта.
Националният институт за паметниците на културата затваря за посещения Боянската църква през 1977 г. и осъществява консервационно-реставрационни и укрепителни работи по сградата и стенописите в продължение на 20 години. Реставрацията пресъздава Боянската църква в най-близкия до оригинала архитектурен вид,

Театри и галерии

Народен театър „Иван Вазов”

Народният театър „Иван Вазов” също е един от символите на столицата. Основан е през 1904 г., когато драматичната трупа „Сълза и Смях” се преименува на „Български народен театър”. Шест години преди това с решение на Народното събрание се създава фонд за събиране на средства за построяване на театрална сграда. Тя е завършена през 1907 г. Построена е в стила на немския класицизъм с много елементи на модерния тогава стил сецесион и с белези на късния виенски барок, особено по отношение на раздвижените обеми на корпуса и украсата. Проектирана е от виенските архитекти Хелмер и Фелнер, работили и по изграждането на операта във Виена, театрите в Прага, Загреб и т.н. За главен режисьор на театъра е избран Йозеф ШмахаШМАХА (Šmaha) Йозеф (1848-1915). Чешки драматичен актьор, режисьор. Главен режисьор (1906-09) на Народния театър в София. Допринася за изграждането на професионалните основи на българското актьорско изкуство.. Към основоположниците на театъра принадлежат и актьорите Васил Кирков, Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов, Христо Ганчев, Атанас Кирчев, Вера Игнатиева, Златина Недева, Иван Попов, Гено Киров, Елена Снежина, Теодорина Стойчева и др. През 1908 г. за директор е назначен Пенчо СлавейковСЛАВЕЙКОВ, Пенчо Петков (1866-1912). Български поет. Син на П. Р. Славейков. Следва философия в Лайпциг 1892-98. Активно участва в редактирането на списание “Мисъл”; централна фигура в литературния кръг “Мисъл”. Умира в изгнание в Италия. Обществено-политическите и естетическите му възгледи се оформят под противоречивите влияния на възрожденския демократизъм, реализма на руската класическа литература и българското народно творчество, на немската философия и психологизма на индивидуалистичната естетика. Стреми се да разшири кръгозора на българската литература, да я европеизира, като я обогати идейно, тематично и художествено. Идейно-емоционална същност на най-значителните му творби е хуманизмът. Във философските си поеми възпява вечните общочовешки стойности. Майстор на кратки лирични – “Сън за щастие”, и епични – “Епически песни”, “На Острова на блажените”, творби. Разработва мотиви и от народното творчество. В поемата “Кървава песен” – опит за национална епопея, пресъздавайки трагизма на Априлското въстание, се стреми да разкрие философията на българската история. Превежда творби от немски поети.. Макар да остава на тази длъжност само една година, високата му взискателност по отношение на репертоара и сценичната реализация спомагат за развитието на театъра. За драматург Пенчо Славейков назначава Пейо ЯворовЯВОРОВ, Пейо Крачолов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) (1878-1914). Български поет и драматург. Участва в националноосвободителните борби в Македония. Един от най-големите майстори на българския стих. Изпълнена с драматизъм и психологична дълбочина социална поезия. Родоначалник на символизма в българската литература. Утвърждава философската проблематика, темата за отчуждението на индивида, за смъртта – сборници “Безсъници”, “Подир сенките на облаците”. Любовна лирика – връх в българската интимна поезия с постиженията в музикалността и виртуозността на стиха. Социалнопсихологични драми – “В полите на Витоша”, “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Мемоари, книга за Г. Делчев, литературна и театрална критика., който до своето ослепяване през 1913 г. също допринася за все по-добрата работа на младия творчески институт. Значителна част от артистите в трупата са възпитаници на руската театрална школа, други са получили театрално образование в средноевропейските страни. Специално внимание театърът отделя на българската драматургия. Сцената му е отворена за всичко ново и значително в европейските театрални метрополии. През 1920 г. артистичният съвет дава възможност на наскоро завърналия се от Берлин поет Гео МилевМИЛЕВ, Гео (Георги Милев Касабов) (1895–1925). Български поет и публицист. Следва литература в София и Лайпциг. Участва в I световна война; ранен, загубва едното си око. Издава списание “Везни” – орган на българския символизъм и експресионизъм. Стихотворенията му са натоварени с културни реминисценции и асоциации, с абстрактна образност. Превежда художествена литература от руски, френски, немски, английски език. След потушаването на Септемврийските бунтове 1923 Г. Милев пише изобличителни статии срещу терора на А. Цанков; издава списание “Пламък”. Заради новаторската и експресивна поема “Септември”, в която разкрива трагедията на погрома, списанието е забранено, Г. Милев е осъден на 1 г. затвор. Арестуван и задържан в полицията, където изчезва безследно. Тленните му останки са разпознати по изкуственото му око в общ гроб в Илиянци. за режисьорски дебют с „Мъртвешки танц” на Стриндберг в духа на експресионизма.
През 1923 г. по време на юбилейни тържества на сцената избухва пожар, който се разпростира в залата и унищожава цялата сграда. Тя е възстановена през 1929 г. по проект на немския архитект Мартин Дюлфер. Възстановяването на театъра след тежките поражения от бомбардировките по време на Втората световна война се извършва набързо и от 1971 до 1975 г. е извършена основна реконструкция и модернизация. Сградата възвръща първоначалния си вид, но са добавени някои скулптурни фигури. И днес впечатление правят уникалният покрив и изящната украса – Аполон с музите на изкуството, представени на триъгълния фронтон, поддържан от колони, както и двете кули със скулптурни композиции от фигури върху колесници, разположени симетрично от двете страни на фасадата.
И днес в Народния театър работят едни от най-добрите актьори и режисьори на страната. В момента той има три зали. Най-голямата има 750 места и на нея се поставят всички премиерни и значими постановки. Освен това има камерна зала със 120 места и още една сцена с капацитет 70 места.
През летния сезон театърът почива.

Национална художествена галерия и Етнографски музей

Националната художествена галерия (НХЛ) и Етнографският музей се помещават в бившия царски дворец, строен през 1873 г. По време на царуването на Александър Батенберг сградата е изцяло променена като екстериор и интериор в стил сецесион, с елементи на неорококо и барок. Представителна част е изградена през 1879 г. от виенския арх. Рупелмайер. Тя е сполучливо пристроена към западната стена на съществуващия конак от ХVІ в., възстановен през 1873 г. Тук е бил съден от турските власти Апостолът на българската свобода Васил Левски. Пристройката от североизток е създадена през 1887 г. от арх. Грюнангер за жилище на новото княжеско семейство. Гипсовите орнаменти, които изобилстват по стените и таваните, са изработени в стил рококо от виенския майстор Грайс.
След Втората световна война започват да се издирват ценни картини из цялата страна. Скоро след това – 24.09.1948 г. – излиза указ за създаването на Националната художествена галерия. Тогава нейният фонд наброява едва 240 творби (живопис, скулптура, графика). Днес Националната художествена галерия съдържа колекция от над 12 000 произведения на изкуството, най-старите от които са от XVIII век. На 22.05.1965 г. правителството разрешава откриването на филиала на НХЛ за старо българско изкуство – Криптата при „Св. Александър Невски”. В тази колекция са показани етапите на развитие и основните тенденции в иконописта в България от XII до XIX век. Включено е и Възраждането с произведения на Захарий ЗографЗАХАРИЙ ЗОГРАФ (Захарий Христович Димитров) (1810-1853). Български възрожденски живописец и общественик, родоначалник на светската живопис в България, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Димитър Зограф. Учи при Неофит Рилски. Създава стенописи, икони, портрети и пейзажи. Служи си с нови живописни похвати, внася реалистични елементи в църковната живопис. Чувството за човешко достойнство и самосъзнанието му на творец и българин проличават в много автопортрети. Подписва много от произведенията си, като в сигнатурите подчертава и българския си произход. Работи стенописи в Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския манастир, в нартиката на Великата лавра “Свети Атанасий” в Света гора (полуостров Атон) и др. Изписва много ктиторски образи. Създава кавалетни портрети (Автопортрет, “Неофит Рилски”, “Х. Зографска” и др.) и рисунки от натура, ратува за откриване на български училища, за български печат и книги, за българско слово в църквата., Станислав ДоспевскиДОСПЕВСКИ, Станислав (истинско име: Зафир Димитров Доспевски) (1823–1878). Възрожденски живописец, син на Д. Зограф. Роден в Самоков, но живял в Пазарджик. Живопис учил при баща си и в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва. През 1856 г. завършил и Императорската художествена академия. Завръщайки се в България, се изявил като един от най-видните живописци в епохата на Възраждането. Нарисувал около 30 реалистични портрета и голям брой икони в Преображенския и Лопушанския манастир. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 бил арестуван от турските власти. Починал в Цариград като руски поданик., Николай Павлович, Георги Данчов и др. Друга колекция е озаглавена „Съвременно българско изкуство”. В нея е представен периодът от Освобождението на България от османско владичество до днес. Започва с ранната битова и батална живопис от края на XIX и началото на XX век. Тук са изложени творбите на Иван Мърквичка, Антон Митов, Ярослав ВешинВЕШИН, Ярослав Франтишек (1860-1915). Български живописец, чех по произход, един от създателите на съвременното българско изобразително изкуство, професор. Художник реалист и демократ. Създава картини из словашкия и българския селски бит. След 1897 българско по дух творчество – “Връщане от пазар”, “Въглищар”, “Овчар”, ловни сцени. Един от първите български баталисти – “Отстъплението на турците при Люлебургаз”, “Бивак пред Одрин” и др. и др. Минава през периода на 20-те години, когато се утвърждават като жанрове портретът и пейзажът. Представен е и големият разцвет на изобразителното изкуство през 30-те години на ХХ век с произведенията на известните български живописци Владимир Димитров-МайстораДИМИТРОВ-МАЙСТОРА, Владимир (Владимир Димитров Поппетров) (1882-1960). Български живописец и график. Отразява селския бит и труд, народните обичаи и празници, долавя характерните особености на българския национален тип. На фона на цветя и овощни дървета, нависнали от зрели плодове, рисува образи на селяни и селянки, предимно от Кюстендилско, олицетворение на жизненост, морална чистота и физическа красота. В творчеството си формира своеобразен националнодекоративен стил – десетки автопортрети, цикъл “Сватба”, “Белят платно”, пейзажи от Рим, Истанбул, много рисунки. Член на Световния съвет на мира., Христо СтанчевСТАНЧЕВ, Христо (Христо Станчев Крусев) (1870-1950). Български живописец. Един от основателите на Дружеството на южнобългарските художници (1912). Импресионистични композиции с реалистична рисунка. Влияния от символизма – илюстрира стихосбирката “Безсъници” на П. Яворов. Пейзажи и натюрморти. Демократично, хуманистично и социално творчество с принос в националната реалистична живопис – “Слугинче”, “На нивата”, “Пролет” и др., Дечко УзуновУЗУНОВ, Дечко Христов (1899-1986). Български живописец, академик. Президент (1976-78) на Международната асоциация за пластични изкуства. Портрети, изпълнени с артистизъм, фигурални композиции, пейзажи – портрет на К. Сарафов в ролята на Фалстаф, “Огърлицата на безсмъртието”, “Агушевият конак”, “Плодородие”. Изящни акварели. Монументални фрески, мозайки, стъклописи. Сценографски решения с поетична метафоричност. Къща-музей в София (1996)., Златю БояджиевБОЯДЖИЕВ, Златьо Георгиев (1903-76). Български живописец. Рисува композиции из селския бит, портрети и пейзажи предимно от Пловдив и околностите му – “Баба и внуче”, “Овчари край село Брезово”, “Зима в Пловдив”, “Свинарка” и др., с ясен и точен рисунък и изчистен колорит. През 1951 парализа поразява дясната му ръка. Вторият му период се свързва с активизиране на лявата ръка. Творбите му са с характерен оригинален стил с експресивно въздействие, раздвижена фантазия и иносказателност при интерпретиране на битови сюжети – “Към кланицата”, “Стълпотворение”, “Нестинари” и др. и много други. В НХЛ има и отдел за чуждестранно изкуство, където се съхраняват творби на руски, португалски, италиански, холандски, испански, германски, френски, мексикански, чилийски, японски, индийски, африкански и др. творци. Класиците на българската живопис и скулптура са представени тук с най-зрелите си творби. Към галерията има и Графичен кабинет с богата колекция от български и чуждестранни графични творби. Правят впечатление имената на Рембранд, Мазарел, Гойя, Домие и др.
Националната художествена академия изпълнява ролята на национален институт за пластични изкуства със задачата да събира, съхранява и проучва произведения на българското и чуждестранното изкуство. Учредени са също така ателие за реставрация на икони и живописни творби и фотолаборатория.
Етнографският институт с музей при БАН представя изключителна по богатство колекция от национални носии, ръчно изработени произведения на изкуството от бита на българина, оръдия на труда отпреди три-четири века, накити, тъкани, бродерии, типични национални изделия. Изложени са макети на български къщи и поминъка в тях, маски и костюми от празничния обреден календар на българите. Разделена на етнографски области, експозицията дава богата представа за бита, вкуса и отношението към етнокултурата на българина през годините. В колекциите му се съхраняват над 50 000 експоната от XVII–XX век от цялата българска етническа територия.

Националната галерия за чуждестранно изкуство

Националната галерия за чуждестранно изкуство в София е открита през 1985 г. Статутът й е на галерия към Международната фондация „Св. св. Кирил и Методий”. Галерията е едно от културните мероприятия на Людмила ЖивковаЖивкова, Людмила (26.VII.1942–21.VII.1981) е дъщеря на ръководителя на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков и политик от същата партия. Завършила е през 1965 г. история в Софийския университет, а през 1970 завършва история на изкуството в Москва. Специализира в Оксфорд. Целият й управленски стаж е в Комитета за изкуство и култура, където първоначално през 1972 г. постъпва като заместник-председател, а от 1975 до смъртта си е председател с ранг на министър. Член е на ЦК на БКП, член на Политбюро и народен представител в VII и VIII НС.
В качеството си на министър на културата тя предприема и осъществява много инициативи. Тя подема организацията на честванията „1300 години България”, под неин патронаж протича домакинството на България на Международната детска асамблея „Знаме на мира” под егидата на ЮНЕСКО., което е замислено и осъществено лично от нея.
НГЧИ е настанена в реконструираната сграда на старата Държавна печатница, която е дело на виенския архитект Швабергер. Зданието е построено през 1884–1885 г., но е частично разрушено през Втората световна война. Реконструктивният план за приспособяване на помещенията за изискванията на изложбена галерия е дело на арх. Никола НиколовНиколов, Никола Иванов (1924–1996) е архитект и проектант на обществени сгради и курортни комплекси. Негово дело са комплексът Слънчев бряг и старата част на Несебър и Велико Търново. Той проектира няколко хотела в Слънчев бряг, хотел „Велико Търново” в едноименния град и правителствената резиденция в Арбанаси. Сградата на настоящата Национална галерия за чуждестранно изкуство в София също се свързва с неговото име.. Галерията за чуждестранно изкуство разполага с осемнадесет изложбени зали, които се разпростират на три етажа. На обща площ от 4000 кв. м са разположени наличните в НГЧИ над 3000 предмета на изкуството. Географските граници на колекцията обхващат континентите Европа, Азия, Латинска Америка и Африка, а исторически е обхванат периодът от IV–III в. пр.Хр. (Гръцката античност) до съвременните световни артистични движения.
Постоянната експозиция на галерията е разделена на географски принцип на два големи отдела – „Европейско изкуство” и „Изкуството на Африка, Азия и Латинска Америка”. Обособен е и графичен кабинет, в който има над 5000 творби на западноевропейска графика от периода XV–XX в.
В първия отдел са изложени творби на испански, италиански, нидерландски и др. майстори. Изключително богата е френската колекция, в която има представители на символизма, кубизма, фовизма, примитивизма и други школи и движения в изкуството. Добре изразено е и руското изкуство и изкуството на източноевропейските страни.
В отдела на другите континенти могат да се видят африканско изкуство (ритуална пластика), полихромна японска гравюра върху дърво (укийо-е) и индийска пластика и миниатюра.
Колекцията, с която стартира галерията, е оформяна години преди откриването й, като към специално събраните произведения са прибавени колекцията от чуждестранно изкуство на Националната художествена галерия, дарени от частни лица предмети и предмети от фонд „1300 години България”.

Софийската градска художествена галерия

Софийската градска художествена галерия (СГХГ) се намира на ул. „Ген. Й. В. Гурко” №1, в югозападната част на Градската градина, където обитава сградата на бившето градско казино. Разположена е на обща площ от 1100 кв. м, където годишно представя около 30 изложби – гостуващи и с творби от личния й фонд. В програмата на галерията попадат творци от края на XIX и началото на XX век до наши дни.
Точната дата на създаване на СГХГ е 22 октомври 1928 г. Юридически тогава с разпоредба на Столичния общински кмет Владимир Вазов е създаден музей, състоящ се от музеен отдел, библиотека и архив. Събирането и излагането на картини спадало към дейността на музея. Едва през 1941 г. се учредява първата постоянна картинна галерия, използваща музейната художествена сбирка. Част от същата тази сбирка през 1948 г. е прехвърлена към фонда на новообразуваната Национална художествена галерия. Четири години по-късно Софийската градска художествена галерия става самостоятелна културна институция. Първата самостоятелна експозиция е открита през 1977 г.
Като основна своя задача градската галерия посочва съхраняването, опазването и проучването на художественото наследство. Досега във фонда й има 800 скулптури, 3500 живописни творби и 2800 графики и рисунки. В началото на новото хилядолетие (2004) галерията учредява нов фонд – „Съвременно изкуство и фотография”.

Връзки със СГХГ:
Софийска градска художествена галерия
Адрес: София 1000, ул. „Ген. Й. В. Гурко” №1 (вход откъм ул. „Княз Ал. Батенберг”)
тел.: +359 2/ 987 21 81

Галерия Васка Емануилова – филиал на СГХГ
Адрес: София 1527, бул. „Янко Сакъзов” №15 (на гърба на парк „Ген. Вл. Заимов”)
тел.: +359 2/ 944 11 75
Web-site: http://veg.cult.bg

За посещение:
Понеделник–събота: 10–19 ч.,
неделя: 11–18 ч.
Почивен ден: понеделник
Вход: свободен

Музеи

Национален исторически музей

Най-посещаваният музей в София е Националният исторически музей. Той е създаден през 1973 г. Първата му изложба е в сградата на Съдебната палата в София, а по-късно е преместен в бившия Първи дом на правителствената резиденция. В момента музеят се помещава в резиденция „Бояна” в полите на Витоша.
Националният исторически музей е един от най-големите исторически комплекси на Балканския полуостров. Тук са събрани повече от 650 000 паметници на културата, огромен археологически и исторически архив. Първият етаж съхранява експонати от най-старо време до средните векове и включва златни и сребърни съкровища (като Панагюрското съкровище), керамика и археологически находки. Вторият етаж е посветен на църковното изкуство, културата на българското възраждане през XIX век. Тук са изложени национални костюми, килими и стаи, обзаведени в стила от този период.
Колекциите на музея са уникални и съдържат материали от неолита до наши дни. Те са озаглавени: „Палеолит”, „Неолит”, „Енеолит”, „Бронзова епоха”, „Старожелязна епоха”, „Новожелязна епоха”, „Римска епоха”, „Късноантична епоха”, „Средновековие VІІ–ІХ в.”, „Средновековие Х–ХІІ в.”, „Средновековие ХІІІ–ХІV в.”, „Късно средновековие ХV–ХVII в.”, „Нумизматика”, „Нагръдни и други отличия и награди”, „Накити”, „Шевици”, „Оръжие”, „Униформи и градско облекло и аксесоари”, „Традиционно облекло”, „Битови тъкани”, „Църковно, приложно и изящно изкуство”, „Документи от Възраждането”, „Документи от периода 1878–1944 г.”, „Документи от най-новата история на България”, „Снимки от Възраждането”, „Снимки от периода 1878–1944 г.”, „Снимки от най-новата история на България”, „Оръдия на труда”, „Предмети на бита”, „Старопечатни материали”, „Периодичен печат от периода 1878–1944 г.”, „Периодичен печат от най-новата история на България”, „Плакати”, „Карти”, „Печатни материали”, „Образци от производството”, „Изобразително и приложно изкуство”, „Мебели”, „Кино-фото-фоно архив”, „Филателия”, „Старопечатни материали на чужди езици”, „Знамена”, „Хералдика”, „Сфрагистика”.
Музеят има филиали из цяла България, като Националния музей „Кораб Радецки” в Козлодуй, „Земенски манастир”, храма „Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново и други.

Други музеи

Националният музей „Земята и хората” е уникален минераложки музей с над 20 000 образеца от цял свят. Необикновените експонати са разположени на площ от 4000 кв. м в седем постоянни експозиции: „Гигантски кристали”, „Минерали на Земята”, „Минерални ресурси на Земята”, „Минерали на България”, „Минерални ресурси на България”, „Скъпоценни камъни”, „Материали”.

В богатата постоянна експозиция на Националния археологически музей са изложени уникални находки, свидетелстващи за материалната култура от праисторическо време, античността, ранното и късното средновековие и др. В музея се организират и различни културни прояви – гостуват галерии и изложби, провеждат се спектакли и концерти. Това е първият музей, който отваря врати след Освобождението. Сградата преди е била джамия. Археологическият музей се помещава на площ от 1300 кв. м., разделена в 9 отделения.

Националният политехнически музей е единственият музей на науката, техниката и технологиите у нас, който събира, съхранява, изучава и популяризира техническото културно наследство по българските земи.

В Националния църковен историко-археологически музей се съхраняват изключителни образци на българското изкуство – икони, обкови, църковни съдини, тъкани, както и ценни писма и документи, свързани с църковно-освободителните борби на българския народ.

Националният Военноисторически музей е третата общонационална музейна структура след разделянето през 1906 г. на първия български Народен музей на два музея – Археологически и Етнографски. Той обединява създадените след 1879 г. военноисторически къщи-музеи. През 1968 г. получава статут на национална институция и днешното си име. Тук са съхранени и проучени над милион експоната от българската и европейската военна история. Застроената експозиционна площ е 5000 кв. м и 40 декара външна експозиционна площ. Има зали за временни изложби, брифинг зали, конферентни зали и др. Негови филиали са Военноморският музей и Парк-музей на бойната дружба „Владислав Варненчик” в гр. Варна.

Интерес представляват и експозициите на Националния природонаучен музей при БАН, Музея на историята на физическата култура и спорта, на Софийска градска художествена галерия, Галерията на „Шипка” 6, Националната галерия за чуждестранно изкуство, зала „Райко Алексиев”, както и на множеството частни художествени галерии в столицата.

Други места за посещение

Сградата, в която заседава Народното събрание, също има историческо значение и е паметник на културата. Построена е през периода 1884–1886 г. в неоренесансов стил. На нейния фронтон е изписан девизът „Съединението прави силата” – ключов елемент в националния герб на Република България.

Срещу сградата на парламента е паметникът на Царя Освободител на България (1905) – руския цар Александър II. Той е изграден през 1907 г. и е висок 16 метра. За направата му са използвани мрамор, гранит и бронз. Фигурата на Александър II държи в ръката си декларацията за обявяване на война на Турция. Под нея са изобразени руските войници, тръгнали за битка. Сред най-важните фигури са тези на Николай НиколаевичНИКОЛАЕВИЧ, Николай Старши (1831-1891). Руски велик княз, син на император Николай I и брат на император Александър II, ген.-фелдмаршал. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 е главнокомандващ руската армия, действаща на Балканите., брат на императора, генерал СкобелевСКОБЕЛЕВ, Михаил Дмитриевич (1843–1882). Руски генерал от пехотата, генерал-адютант. През Руско-турската освободителна война (1877-1878) се отличава като командир при първата и втората атака на Плевен и в боевете при Ловеч и Шейново. Има заслуги за военното възпитание на българските опълченци., генерал ГуркоГУРКО, Йосиф Владимирович (1828-1901). Руски военен деец, ген.-фелдмаршал. По време на Руско-турската освободителна война 1877-1878 му е поверено командването на Предния отряд на руската армия, в състава на който влизало и Българското опълчение. Под негово ръководство отрядът след преминаването на р. Дунав при Свищов се отправил на юг, освободил редица селища, стигнал до Търново и оттам се прехвърлил през Хаинбоазкия проход, считан от противника за непроходим, водил бойни действия при Стара Загора. Под натиска на превъзхождащия го противник бил принуден да отстъпи към Стара планина и се установил на Шипченския проход. След като укрепил позициите на Шипка, му било поверено командването на руските войски, които водели боеве в района на Плевен. След освобождаването на селата Горни Дъбник и Телиш Г. поел ръководството на руската армия по прехвърлянето и през Арабаконашкия (дн. Ботевградския) проход и въпреки тежките зимни условия в началото на януари 1878 се озовал в София. След това Г. освободил Пловдив и превзел Одрин. Със своето бойно майсторство допринесъл изключително много за крайната победа на руската армия на Балканския боен театър и с това ускорил подписването на Санстефанския договор 1878. и граф ИгнатиевИГНАТИЕВ, Николай Павлович (1832-1908). Граф, руски ген., дипломат и виден славянофил. От 1864 до 1877 бил руски посланик в Цариград. Чрез непосредственото си застъпничество пред Високата порта изиграл голяма роля за успешния край на църковно-националната борба на българския народ. След жестокото потушаване на Априлското въстание 1876 И. станал един от главните инициатори за свикването на Цариградската конференция 1876-1877; участвал дейно в нейната работа и настоявал енергично за изработване на реформи в полза на българския народ. Бил натоварен от руското правителство с важна дипломатическа мисия пред правителствата на западните велики сили с цел да неутрализира тяхната намеса в случай на война между Русия и Османската империя. След избухването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 бил включен като съветник в Главната квартира на руската армия. В края на 1877 бил изтеглен в Санкт Петербург. По поръчение на император Александър II бил натоварен като първи делегат на Русия да води преговори за сключване на мира с Османската империя. Поради разногласия с руския канцлер княз А. М. Горчаков И. не взел участие в Берлинския конгрес 1878.. В долната част на паметника са пресъздадени три исторически момента от борбата за освобождението на страната: битката при Стара Загора и опазването на Самарското знаме, подписването на Санстефанското споразумение (март 1878) и заседанието на Великото народно събрание в Търново през 1879 г.

На запад се намира сградата на Българската академия на науките, създадена през 1869 г. На изток е Софийският университет „Св. Климент Охридски”, чиято централна сграда представлява архитектурна забележителност. Това е първото висше учебно заведение в България, създадено през 1888 г. и построено през 1925 г. с лични средства на братята Евлоги и Христо ГеоргиевиГЕОРГИЕВИ, братя: Евлогий (1819-97) и Христо (1824-72) (Евлогий и Христо Георгиеви Недеви). Български общественици, търговци и банкери. Основатели на Добродетелната дружина. Евлогий Георгиев прави крупни дарения, завещава имуществото си, от което 6 млн. златни лева за построяване на Висше училище в София.. Техните статуи красят парадния вход на университета.

Руската църква „Св. Николай” се вижда отдалеч с острия си позлатен връх. Около големия купол симетрично са разположени още четири позлатени купола. Тя е строена през периода 1912–1914 от руски емигранти в България в стила на московските църкви от XVII в. Екипът от архитекти, който я изгражда, е работил и при строителството на Храм-паметника „Св. Александър Невски”. В нея има чудесна майоликаИталиански фаянс от Ренесанса със сравнително едрозърнест лом, повлиян от испано-мавританската керамика (името идва от остров Майорка). Известни са италианска майоликова живопис (портрети, художествени декорирани чинии, пана) и скулптури., икони в руски стил, сред които впечатление прави прецизното копие на иконата на св. Николай Чудотворец от Киевско-печорската лавра.

Площадът около Централните хали е богат на забележителности. Халите (1911) са покрит пазар от началото на века. Тук се намира джамията Баня баши (1576). Тя е единствената функционираща в столицата. Проектирана е през 1576 г. от турски архитекти, които са проектирали и Синята джамия в Истанбул. Името й е заимствано от намиращата е наблизо баня – Баня баши означава „много бани” на турски. Първите минерални бани са построени от римляните.
В близост са разположени още римски руини и Синагогата (1909). Тя е една от най-големите в Европа, като може да побере повече от 1000 души. Построена е в испано-арабски стил.

В подлеза на ЦУМ се намира църквата „Св. Петка Самарджийска” (ХV в.). В нея според една от хипотезите е бил погребан Васил Левски. Еднокорабната църква красиво контрастира с модерния облик на съвременния столичен център. Различават се три пласта стенописи. Църквата е полувкопана в земята, тъй като по време на турското владичество е било забранено височината на църквите да надхвърля „един турчин на кон”. Тя е изградена на старо култово място и под нея са разкрити римски гробници.

Националният дворец на културата е функционален комплекс, намиращ се в центъра на София. Сградата е построена през 1981 г. в чест на 1300-годишнината на Първото българско царствоСъздадено през 680 г. Официално признато от Византия през 681 г. Пръв владетел – хан Аспарух. Столица – Плиска. При цар Симеон I премества столицата във Велики Преслав. През 1018 – българските земи падат под византийски иго. През IX–X в. първото българско царство е сред най-силните държави в Европа и най-големият славянски културен център.. В сградата има 13 зали и 55 конферентни помещения с капацитет от 100 до 4000 места. Тя разполага с над 15 000 кв. м изложбена площ. В НДК има възможност за провеждане на различни мероприятия – конгреси, конференции, концерти, кинопрожекции, изложби и изложения.

ПАМЕТНИЦИ

Паметниците на София са много. Паметникът на Апостола на свободата Васил Левски (1895) е издигнат на лобното му място. Руският паметник се намира на запад от центъра на града и е посветен на руския цар и падналите руски воини в борбата за свободата на България. Докторският паметник е издигнат в чест на загиналите лекари от руската армия и се намира в градината зад Народната библиотека. Паметниците от социалистическо време са интересно свидетелство от миналото на страната – това са Паметникът на Съветската армия – на юг от Софийския университет, и Паметникът на свободата в най-източната част на Борисовата градина. Паметникът на създателите на българската азбука св. св. Кирил и Методий се намира пред Народната библиотека. На пресечката на булевардите „Патриарх Евтимий” и „Васил Левски” е поставен паметникът на Патриарх ЕвтимийЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ (ок. 1320/1330 – началото на 15 в.). Български патриарх (1375-93), книжовник. Ученик на Теодосий Търновски; последовател на исихазма. Оосновава манастира “Света Троица” край Търново. Отдава се на книжовна работа. Полага основите на Търновската книжовна школа, чиито традиции оставят трайна следа в българската, сръбската, румънската и руската литература. След избирането му за патриарх развива широка църковна, обществена и литературна дейност. В отсъствие на цар Иван Шишман Евтимий Търновски организира и насърчава защитниците на обсаденото Търново. Заточен от турците вероятно в Бачковския манастир. Извършва правописно-езикова реформа. Литературното му дело е връх в развитието на старобългарската литература; жития на свети Иван Рилски, света Петка (Параскева) Търновска, похвални слова, послания, преводни, литургични и др. съчинения., книжовник и духовник от края на XIV в. На площад „Славейков” през пролетта на 2000 г. е изграден паметник на двамата бележити български писатели, поети и общественици – баща и син Петко и Пенчо Славейкови. Пред сградата на Операта се намира паметникът на Александър СтамболийскиСТАМБОЛИЙСКИ, Александър Стоименов (1879-1923). Деец на Българския земеделски народен съюз, един от учредителите му през 1899 в Плевен. През 1905 изработва първата програма на съюза, която доразвива след I световна война. В основата и лежат аграризмът и съсловната теория. Противопоставя се на измененията на Търновската конституция (1911) и участието на България в I световна война. За антивоеннна дейност е касиран като народен представител, арестуван и осъден на доживотен затвор (1915). На 25 септ. 1918 е освободен и заедно с други народни представители изпратен при въстаналите войници, за да спре настъплението им към София. Подкрепя действията на Р. Даскалов. Обявен за председател на Радомирската република. Многократно министър (1918-23). Като министър-председател (7 окт. 1919 – 9 юни 1923) подписва Ньойския мирен договор, участва в международни конференции, посещава официално Великобритания, Франция и други европейски сили с цел извеждане на България от международната и изолация и привличане на европейски капитал към българската икономика. След Деветоюнския преврат е убит по жесток начин във вилата му край с. Славовица, Пазарджишка област., един от учредителите на БЗНС и министър-председател (1919–1923) на България.
Множество бюстове на народни будители, възрожденци, поети, писатели и революционери красят алеите на Борисовата градина.

Паметник „Св. Климент Охридски”

Паметникът на св. Климент ОхридскиКЛИМЕНТ ОХРИДСКИ, свети (ок. 840–916)
Български църковен деец и книжовник, ученик и съратник на Константин-Кирил Философ и Методий. Придружава ги в Моравия, Панония, Венеция и Рим, където е ръкоположен от папата за свещеник (867/868). Заедно с Методий води борба за утвърждаване на славянския език в църковното богослужение. След смъртта на Методий е прогонен от Панония. Заедно с Наум и Ангеларий идва в България. Княз Борис I ги посреща с почести, осигурява им условия за книжовна дейност. През 886 Климент Охридски е изпратен като учител в областта Кутмичевица с главен град Девол. За 7 г. обучава 3500 души, урежда училища, църкви и манастири, подготвя учители и духовници, книжовници. Основава към манастира „Свети Пантелеймон” в Охрид първата болница по българските земи. Охридската книжовна школа, която създава, и учителската му дейност го поставят между най-видните славянски педагози. През 893 е избран за епископ на Дрембица (Велика). Един от първите творци на славянската и българската литература. Превежда Цветния триод. Автор на поучителни и похвални слова – „Похвала за Кирил Философ”, на църковни песнопения. Книжовното му наследство се усвоява и развива по-късно и в Русия, Сърбия, Румъния. Софийският университет носи неговото име. се намира в градинка, затворена между бул. „Цар Освободител”, пл. „Народно събрание”, пл. „Св. Александър Невски”, Националната художествена академия и бул. „Васил Левски” (срещу Софийския университет). Каменният монумент е дело на известния български скулптор проф. Любомир ДалчевДАЛЧЕВ, Любомир (27.XII.1902, Солун – 15.VII.2002, Съни Вали, САЩ), e известен български скулптор, брат на поета Атанас Далчев и архитекта Борис Далчев. Възпитаник е на проф. Никола Маринов в Художествената академия, където завършва живопис през 1926 г. Прави специализации по скулптура при проф. Лупи в Рим (1927), след което окончателно се отдава на скулптурата. През 1979 г. окончателно емигрира от България и до смъртта си не се завръща нито веднъж в родината си.
Автор е на творбите от камък и бронз от Братската могила в Пловдив, „Самуиловите воини”, „Майки”, „Коперник”, осем релефа от Съдебната палата, паметникът на Съветската армия и паметникът на св. Климент Охридски. Известни негови творби в чужбина са паметникът на концлагеристите в Матхаузен, Австрия, и паметникът на Макгахан в САЩ.. Паметникът е последната творба на Далчев, създадена в България, преди да напусне страната през 1979 г.
Преди издигането на Далчевата творба на същото място се е намирал друг паметник на св. Климент Охридски, дело на скулптора Иван Колев. Предишната творба е свалена по нареждане на Людмила ЖивковаЖИВКОВА, Людмила (26.VII.1942–21.VII.1981) е дъщеря на ръководителя на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков и политик от същата партия. Завършила е през 1965 г. история в Софийския университет, а през 1970 завършва история на изкуството в Москва. Специализира в Оксфорд. Целият й управленски стаж е в Комитета за изкуство и култура, където първоначално през 1972 г. постъпва като заместник-председател, а от 1975 до смъртта си е председател с ранг на министър. Член е на ЦК на БКП, член на Политбюро и народен представител в VII и VIII НС.
В качеството си на министър на културата тя предприема и осъществява много инициативи. Людмила Живкова подема организацията на честванията „1300 години България”, под неин патронаж протича домакинството на България на Международната детска асамблея „Знаме на мира” под егидата на ЮНЕСКО. и Светлин Русев и е подарена на град Преслав.
В пространството на тази градинка са поставени още два паметника – На героите парашутисти, загинали в Отечествената война (1944–1945) при Стражин, Страцин, Куманово и Унгария, На героите парашутисти, загинали при изпълнение на служебния си дълг, Световните рекордьори по парашутизъм, заслужилите майстори на спорта и „Паметник на българския летец”, издигнат от Българското студентство.
Озелененото пространство в самия център на София е приятно и уютно място, в което са разпръснати сенчести пейки, предпочитани от столичани за кратък отдих.

Паметник на Незнайния воин

Паметникът на Незнайния воин се намира в непосредствена близост до църквата „Св. София”, южно. Монументът е възпоминание на многобройните загинали български войници, паднали жертви във водените от българската държава войни. Подобни паметници са символичен начин на почитане на милиони останали неидентифицирани войници и се издигат и в други страни като Дания, Великобритания, Франция и Канада.
Паметникът на Незнайния воин на ул. „Париж” № 2 е съчетание от статуя на легнал лъв, което е български национален символ, вечен огън, пръст от Стара Загора и Шипка, където са се провели някои от най-важните битки в Руско-турската война (1877–1878) и каменна плоча с надпис. На плочата може да се прочете откъс от стихотворението на Иван Вазов „Новото гробище над Сливница”:

Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!

Мемориалът е открит на 22 септември 1981 г. по случай отбелязването на 1300-годишнината на България и е дело на екип, в който участва известният архитект Никола Николов.

ПАРКОВЕ

Градска градина

Най-старият парк в София е Градската градина, намираща се между пл. „Княз Александър Батенберг” на североизток (пред Националната художествена галерия), ул. „Княз Ал. Батенберг” на северозапад, ул. „Ген. Й. В. Гурко” на югозапад и ул. „Дякон Игнатий” на югоизток. Когато София е обявена за столица на България (3.IV.1879), градът е разполагал само с тази градина. Разположена е на мястото на стара турска градина, а реализацията й е по инициатива на губернатора П. В. Алабин и под прякото ръководство на градския архитект Антон Колар. Преустроена е алейната мрежа и се обособява кафене кьошк за музиканти, а цялата градина е оградена с ниска дървена ограда. В този период градският парк е наречен Градина „Александър II”.
До края на XIX век софийският централен парк претърпява многократни промени – алеи, ограждения, растителност и благоустрояване. За нейния облик са се грижили градинарите Карл Бец, Даниел НефНЕФ, Даниел е швейцарски градинар, който от 1883 г. става български поданик. Негово дело са първите столични паркове и градини, най-известната от които е Борисовата градина. По негова инициатива са озеленени пустинните улици в София. и Илия Тодоров.
В началото на социализма в България е построен Мавзолеят на Георги Димитров Михайлов в центъра на София (1949). Тогава са извършени основни преустройства на Градската градина, дело на арх. Сугарев, арх. Р. Робев и арх. А. Агура. След построяването на Мавзолея ориентацията на градината е обърната и тя се отваря към Народния театър „Иван Вазов”. Изграденият фонтан прекъсва главната алейна ос и градината изгубва голяма част от архитектурните си елементи и вегетативни площи. С това се слага край на връзката на Градската градина с миналото на стара София.
Днес около Градската градина на София са разположени Националната художествена галерия, Българската народна банка, Градската художествена галерия, Министерството на отбраната, Министерството на транспорта, Народният театър „Иван Вазов” и „Грандхотел София”. Сред жителите на столицата тя е известна с организираните игри на шах на открито.

Борисова градина

Най-големият и известен парк в София е Борисовата градина, разположена в центъра на града, заключена между бул. „Евлоги Георгиев”, бул. „Цариградско шосе”, бул. „Драган Цанков” и ул. „Незабравка”. Създаден е по инициатива на столичния кмет Иван Хаджиенов (1.Х.1881–29.IV.1883), който през 1882 година ангажира швейцарския градинар Даниел Неф, работещ тогава в Букурещ. Първоначалните кметски намерения са целели създаване на разсадник (пепиниера), обслужващ нуждите на градското парково и улично озеленяване, както и за доразвиването на разсадника в парк. Д. Неф започва изграждането на градината през 1884 г., когато засажда първите акациеви дървета, оформя цветни лехи, появява се малко езеро и всичко се загражда с жив плет от дъб и глог. Две години по-късно пепиниерата се оформя като градина и достига площ от 30 ха.
По препоръка на княз Фердинанд през 1888 г. се извършва коренна промяна в растителния облик на парка – акациите са заменени от широколистни видове от Лозенската, Пасарелската и Кокалянската гора и иглолистни от Рила.
В началото на ХХ век (1906) управител на градските паркове и градини в София става елзасецът Йосиф Фрай, който изработва нов план за развитие на Борисовата градина (тогава градина „Княз Борис Търновски”). Освен фрагментирането й на отдели с различни видове гори, тогава е изградена „Народната чешма”, която по-късно е облицована с бигор и днес е известна като „Бигоровата чешма”, както и „Розариум”.
Третият етап в развитието на градината настъпва с назначаването на българския специалист-градинар Георги Духтев през 1934 г. С неговото име се свързва тогавашният подем на парковото дело в столицата. Съществена новост е създаването на „Японския кът” през 1940 г. в района на Рибното езеро. Растенията са представители на японската флора и са изпратени от Япония в знак на „приятелски чувства на японския към българския народ”. Към 1942 г. паркът достига около 90,5 хa.
През 1986 г. колектив от специалисти с ръководител инж. Георги Радославов обявяват Борисовата градина за „образец и паметник на българското градинско и парково изкуство”. Установено е, че композицията на парка е реализирана по образец на австро-германския парков барок.
Днес в пределите на Борисовата градина са разположени много спортни и обществени обекти – Национален стадион „Васил Левски”, Спортна зала „България”, Плувен комплекс „Мария Луиза”, Колодрум „Сердика”, Софийска духовна семинария „Св. Иван Рилски”, Телевизионната кула, стадион „Българска армия”, тенис кортове и много статуи, бюстове и паметници. Известно място за отдих е „Езерото с лилиите”, край което се събират много хора.

Околности

В околностите на града има голям брой манастири и църкви. През Възраждането местността неслучайно е наричана Мала Света гора. Всеки желаещ може да посети Драгалевския манастир „Св. Богородица Витошка”, Бистришкия манастир „Св. Петка”, Кремиковския манастир „Св. Георги Победоносец”, Лозенския манастир „Св. Спас” и много други.
Панчаревското езеро е приятно място за излети на 15 км от София, в посока Боровец и Рила. По 5-километровата му дължина може да се упражняват водни спортове.
Витоша се издига над София и е едно от предпочитаните места за отдих на столичани. Нейната площ възлиза на 267 кв. км, като дължината й е около 20 км, а ширината й варира от 10 до 19 км. Планината има сравнително голяма средна надморска височина – 1394 м. Витоша има 9 върха с височина над 2000 м и 14 върха с височина над 1500 м. Стръмните северни склонове, слабо изразените склонови стъпала и заравненото било й придават подчертан алпийски вид. Въпреки че от Софийското поле планината прилича на вулкан, тя няма такъв произход. Съставена е от сиенит и монцонит. От тях са били изработени паветата, с които са павирани софийските улици, преди те да се асфалтират. Черни връх е висок 2290 м и също е в списъка на Стоте национални туристически обекта, както и в този на най-високите върхове в страната. Самата Витоша има статут на национален парк. Той е предпочитано място за отдих и туризъм, поради непосредствената си близост до София. Планината предлага чудесни условия за трекинг, ски, сноуборд, планинско колоездене, скално катерене, пещерно дело, парапланеризъм и др.
Люлин е малка планина с тясно билно гърбище и доста стръмен северен склон към Софийското поле.
Лозенската планина е уникална по своя произход. На нейно място е съществувало старо езеро преди около 10 млн. години.
Плана по своята форма наподобява Витоша, но надморската й височина е с около 1000 м по-малка. Нейният релеф се отличава с широко заравнено било и много стръмни склонове, които се спускат към долината на р. Искър.

Полезна информация

Боянската църква работи от 9,00 до 17,00 ч. Входната такса е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления. Тел. +359 2/ 68 53 04;
Археологически музей – ул. „Съборна” 2, тел. +359 2/ 988 24 06;
Етнографски музей – ул. „Московска” 6А, тел. +359 2/ 987 41 91;
Национален музей „Земята и хората” – бул. „Черни връх” 4, тел. +359 2/ 65 66 39;
Национален природонаучен музей – бул. „Цар Освободител” 1, тел. +359 2/ 988 51 15;
Национален исторически музей – кв. Бояна, ул. „Витошко лале” 16 (раб. време лятно: 10,30–18,15; зимно: 9,30–17,45, без почивен ден). Има печат. Националният исторически музей работи от 9,00 до 16,45 ч. през зимата и от 9,30 до 17,30 ч. през лятото. Входът за музея е 10 лв. За ученици и студенти, както и организирани групи има намаления.
Зоологическа градина – ул. Сребърна 1 (раб. време лятно: 9,00–19,00; зимно: 9,00–17,00; без почивен ден). Има печат.
Храм-паметник „Св. Александър Невски”
Работно време: 7,00–17,30 ч.
Работно време на Криптата:
10,00–18,00 ч.
Почивен ден: вторник

Багряна, Елисавета

БЕЛЧЕВА, Елисавета Любомирова (29.IV.1893–23.III.1991), с псевдоним Елисавета Багряна, е поетеса, авторка на детски книги и преводачка. През творческия си път тя използва и други псевдоними – Елизабета Б., Ел. Бленова, Ничия Долче, Микаела. В нейното творчество за първи път в българската литература жената разкрива смело и откровено своята природа.
Багряна е родена в град София в чиновническо семейство. На десетгодишна възраст живее една година със семейството си в Търново, където и пише първите си стихове. Завършва гимназиално образование в София през 1910 г. След това за една година се заема с учителската професия – преподава в село Афтане (днес Недялско, община Стралджа).
Елисавета Багряна завършва славянска филология в Софийския университет (1911–1915). В този период от живота си тя се запознава с много от българските писатели от онова време – Георги Райчев, Константин Константинов, Димчо Дебелянов, Димитър Подвързачов, Христо Ясенов, Йордан Йовков. Първите отпечатани нейни произведения излизат в сп. „Съвременна мисъл” (1915) – „Вечерна песен” и „Защо”. През следващите четири години тя отново се връща към учителската професия. Работи във Враца и Кюстендил.
Връща се в София през 1921 г. и активно се включва в столичния литературен живот. Сътрудничи на различни периодични издания – „Вестник на жената”, сп. „Изкуство”, сп. „Септември”, в. „Лик”, сп. „Съвременник”, в. „Литературен фронт”, сп. „Златорог”, сп. „Пламък” и др. Нейното окончателно утвърждаване сред литературните творци настъпва след издаването на първата й книга „Вечната и святата” (1927).
Стиховете на Елисавета Багряна са преведени на трийсет езика. Издадени са в Чехословакия, Швеция, Югославия, Франция, СССР (Русия), Полша, Румъния, Италия и др. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969). Днес 51. СОУ в столицата носи нейното име.

Потомка

Няма прародителски портрети,
ни фамилна книга в моя род
и не знам аз техните завети,
техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,
скитническа, непокорна кръв.
Тя от сън ме буди нощем гневно,
тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,
в свилени шалвари и тюрбан,
е избягала в среднощ дълбока
с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е
из крайдунавските равнини
и спасил е двама от кинжала
вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам
необхватните с око поля,
конски бяг под плясъка на бича,
волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,
може би средпът ще се сломя –
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице-земя.

Марков, Георги

МАРКОВ, Георги (1.III.1929–11.IX.1978). Роден е в град София. Завършва Химико-технологическия институт в столицата. Работи като инженер до 1958 г., когато заболява от туберкулоза. След това се отдава на литературно творчество – автор е на много разкази, новели, драми и на романа „Мъже”. В началото на 60-те години е ухажван от властта и лично от Тодор Живков и се ползва с редица привилегии. Постепенно тонът на творбите му става все по-критичен, а това съвпада с Пражката пролет от 1968 г. Няколко от пиесите му попадат под ударите на цензурата и през юни 1969 г. той решава да замине за Италия, а после за Великобритания, за да се отдалечи от атмосферата в българските културни среди и да потърси ново признание. Постепенно обратният път става невъзможен и през есента на 1971 г. след изтичане на срока на разрешения му престой зад граница Марков избира емиграцията. През лятото на същата година VІ управление на Държавна сигурност образува срещу него разработка под наименованието „Скитник”. През 1972 г. е осъден задочно като „невъзвръщенец”. От ноември 1975 до юни 1978 г. в 137 емисии на радио „Свободна Европа” чете острокритични към режима в България откъси от книгата си „Задочни репортажи за България”. Гласът на Георги Марков замлъква, след като на 7 септември на лондонския мост „Ватерлоо” срещу него е извършено покушение със сачма със силната отрова рицин. Действието е прикрито с инцидент със „случаен минувач”, който го блъсва и изпуска чадъра си, останал впоследствие като символ на убийството. И след 1989 г. разследванията не дават ясен отговор за извършителите, още повече че през 1990 г. основният масив документи е унищожен от отговорни служители на Държавна сигурност.

Из „Задочни репортажи за България”

Литературното блато

Ако човек рече да направи сметка на употребеното време за заседания, съвещания, събрания, срещи и прочие плюс разходваната хартия за решения, резолюции, отчети, инициативи, доклади, приветствени телеграми, речи, прегледи и т.н. на ръководството на днешната българска литература, сигурно ще излезе, че те са стократно повече от времето и хартията, употребени за създаването на самата литература. Ето това е едно от най-характерните явления у нас, една от най-ярките демонстрации на псевдодейността. Никой гражданин на нормалния свят не би могъл да приеме, че цяла една обществена група съществува и живее само от преливане от пусто в празно. Но най-трагичното е, че тази никаква дейност се смята от режима не само за много важна, но при всички случаи за по-важна от самото творчество. И в това аз виждам доказателство за целенасочена и упорито провеждана политика за възпиране и потискане на истинските творчески импулси и заменянето им с паразитно-ялови напъни. На практика това означава заменяне на литература с литературничене, на писатели с писателствуващи, на творчество със стъкмяване. Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. Мисля, че това сравнение е много точно, защото е трудно да се идентифицира личност, мисъл или характер в жабешкия речитатив. Въпреки някакви дребни гласови разлики човек едва ли би могъл да разграничи сериозно едно литературно крякане от друго. Всички жабешки сюжети си приличат като две капки вода, всички техни идеи вървят в една-единствена посока, всички образи са невероятно подобни, всички проблеми имат едно и също разрешение. Единственото драматично развитие иде от борбата кой кого да надкряка, защото високото и силно крякане се поощрява и награждава.
И така, официалната физиономия на българския литературен живот се определя не от създадени произведения, не от творчески идеи, направления и спорове, не от конфликти между литературни личности, а от прости, примитивни (жабешки) инстинкти. За хората от „Ангел Кънчев“ 5 мястото в литературната йерархия беше далече по-важно от написването на каква да е творба. Може би защото въпросните граждани знаеха, че не ги бива много в „творенето“. Веднъж Живков с ирония отбеляза, че Джагаров от дълго време нищо не е написал. Та как можеше и да напише. Формалното оправдание беше, че заседаваше от сутрин до вечер във всевъзможни съвети и комитети. А истинското обяснение беше, че човекът въобще не се интересуваше от писане, че нямаше нито какво да каже, нито как да го каже. Няколко дузини герои около него живееха и работеха по същия начин. Когато и да отидех на първия етаж на Съюза на писателите, там заседаваха. Влизаха и излизаха хора със сериозни, угрижени лица, движеха се тежко и със замах поръчваха на секретарките повече кафета. Ако човек съдеше по външния им вид, би си помислил, че те са обременени с невероятно тежки задължения пред човечеството и че всяка минута съзнават това. Много пъти си задавах въпроса — какво всъщност правеха тия хора зад тежко затворените врати? С какво се занимаваха?
Никога няма да забравя една призрачна случка. Беше няколко години преди да напусна България. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми дойде наум да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. Пред мен се разкри следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан някъде в пространството пред него, със смъртно отегчена физиономия. Срещу него на първото канапе се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С, която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да й дадат думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който сякаш се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на последната си книга. Срещу него на второто канапе се кискаха журналистите В. и Г., а до тях коварно мълчеше заместник главният. Център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист, народен представител, директор на народната библиотека и член на много комитети Орлин Василев, който бе застанал точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, натъртващ всяка дума глас:
„Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казах и ви го повтарям!“…