Татул е село в Южна България. То се намира в община Момчилград, област Кърджали. Разположено е на 15 км източно от Момчилград, на 2 км западно от с. Нановица.
Сгушеното в Източните Родопи село започва да привлича вниманието след откритията, направени по време на археологически разкопки на екипа на проф. Николай Овчаров. Само на 200 м от селището, в местността Каябашъ, е открит един от най-интересните и ценни паметници по българските земи. Става въпрос за първия надземен тракийски храм.

Тракийски комплекс Татул

Разкопките доказват, че Татул е култов център от преди около 4000 години, значим за цялото Източно Средиземноморие. Светилището е съществувало от около ХV-ХIV в. пр.Хр. и без прекъсване е функционирало до началото на V век сл.Хр., когато по тези земи е прието християнството. Няколко от откритите 30 глинени олтара и над 20 ритуални съда за жертвоприношения са от напълно непозната епоха, на средния бронз – ХIХ–ХVIII в. пр.Хр. В центъра на светилището има около 2,50 м културен пласт, с което учените за първи път създават хронология на къснобронзовата епоха не само в Родопите, но и в Южна България.
В къснобронзовата и ранножелязната епоха (ХV–VI в. пр.Хр.) жертвоприношенията са се извършвали в открити олтари. През елинистичната епоха се появяват строителство и тракийска архитектура. Според археолозите в периода IV–I в. пр.Хр. се изгражда голяма каменна стена от добре оформени блокове, която огражда хълма. Малко по-късно е построен и храмът. Тогава култът започва да се практикува в закритото помещение, а мощите на тракийския владетел са пренесени и положени в хероона – мавзолея на владетеля. След като римляните идват на Балканите, храмът е обновен около средата на I в. сл.Хр.
С времето култовият комплекс се разраства. Към II–III в. се добавят няколко сгради. През V–VI в. с груб градеж са оформени стопански помещения, в които са открити десетки делви за жито, вино и др.
През ранновизантийската епоха (IV–VII в.) тук е построена крепост. По-късно тя е разширявана и преустройвана многократно. Днес са се съхранили останки от четириъгълна кула, чийто подземен етаж е служел за водохранилище. Друго водохранилище е издълбано в скалите и се намира на 5 м от кулата. То има крушовидна форма и отвътре е измазано с дебел пласт хоросан. През Средновековието вероятно е имало и църква, която е разрушена напълно. Открити са две колони и два каменни капитела с релефно изобразени кръстове. Самото средновековно селище се е намирало в полето под крепостта и съвременното село, близо до реката. Там при стопански работи са намерени фрагменти от средновековна керамика и стъклени накити. Открити са и няколко некропола от това време, чиито гробове са оформени с каменни плочи. Те са доказателство, че местността около Татул се е смятала за свещена от дълбока древност.
Две големи земетресения е преживяло култовото място край село Татул. Едното е от ХII в. пр.Хр., а другото – от втората половина на IV век.
Комплексът се състои от древно езическо светилище и средновековна крепост. Централното и най-високо място на скалния връх заема гроб с ориентация изток–запад. Тракийската гробница представлява пирамида, изсечена в скалата, с височина над 5 метра. На южната страна на скалата е издълбан друг подобен гроб, разположен в полусферична ниша. Нишата е покрита с арковиден, издялан в камъка, свод. Към двата гроба води изсечено в скалите стълбище, състоящо се от осем стъпала. По съседните канари са оформени култови площадки, стъпала към тях, ниши, системи от улеи и басейни за събиране на течност (най-вероятно кръвта от жертвата).
Светилището е служило и като своеобразна обсервaтория за наблюдения на изгрева и залеза на слънцето. Според елинските хронисти тракийските жреци познавали поименно 500 звезди и синхронизирали календара си по движението на небесните тела. Мегалитът край Татул е ориентиран изток–запад. Могат да се забележат издялани улеи, през които се наблюдава слънцето в точно определени дни от годината – 4-те равноденствия. Източната част на светилището е направена отворена към изгрева заради култа към Бога Слънце, известен като Дионис. Още с появата си то огрявало вътрешността на светилището, което се наблюдава и до днес. Известно е, че траките са почитали слънцето и обредността им е свързана именно с този култ. Така че по всяка вероятност жертвоприношенията са се извършвали при изгрев (или залез).
Татул е уникален паметник – като история, архитектура и строителство. Според археолозите не е типичен представител на мегалитните паметници. Съчетава стария мегалитен паметник със зиданата архитектура, която се вписва в него.
Разкрити са над 20 ритуални глинени огнища, по които учените си изясняват как е функционирало светилището. Върху тях са правени възлияния към боговете. Огънят бил запалван и се поставяли дарове, а чрез дима древните хора вярвали, че посланията им достигат боговете. В две огнища са открити овъглени костилки от пиния. Това е средиземноморски растителен вид, който вече липсва по нашите земи.
Част от находките на учените са още: керамичен жезъл на жрец, запазено глинено кандилце с красиви орнаменти, прешлен за вретено, тежест за вертикален стан във форма на пирамида, керамика с лъскаво черно покритие, монети от IV–III в. пр.Хр. от Тасос и Маронея, части от керамична маска на Дионис, друга керамика, теракота – глава на птица и др.
Според учените е възможно древното място да е свързано и с царски дворове на Европа и Русия. Много вероятно е в открития мавзолей да е бил погребан праотец на прочутата принцеса Анастасия от рода Романови. Богата колекция от печати и ядра за тях доказват връзката на свещеното място с дейността на севаст Георги Палеолог. Открити са 13 оловни печата, като шест от тях са негови. Това предполага, че вероятно е притежавал владение с център Татул. Георги Палеолог е известна историческа личност, живял в периода 1081–1115 г. Основоположник е на прочутата династия на Палеолозите, византийска императорска фамилия през ХIII–ХV в. Нейните представители управляват Византия в последните 250 г. преди турското нашествие.
Експедицията уточнява плана на храма на Татул, след като разкрива крепида на северозапад. Тя показва начина на изграждане на комплекса.
При Татул е открита и бронзова статуетка на гол бог, мъж – идол от ранножелязната епоха. Той е изправен и подпрян с едната си ръка на лира, а с другата ръка държи плектрон (тънка рогова или целулоидна пластина, използвана при свирене). Статуетката е датирана от II–III век (римската епоха). Според учените тя е едно от доказателствата, че светилището и храмът са свързани с култа към Орфей. Специалистите смятат, че малката пластика е отчупена от многофигурна композиция, която вероятно е била преносим олтар, използван от древните хора. В митологичните енциклопедии Орфей е изобразяван по идентичен начин – свирещ на лира с плектър в ръка. Според късни гръцки версии Орфей е син на Аполон и на музата Калиопа. Той се противопоставя на Дионис, славейки единствено Аполон. Заради това Дионис заповядва на менадите да го разкъсат. Връзката с Аполон е много важна, защото може да се окаже, че статуетката е изображение на събирателен образ на двамата. Намерената бронзова статуетка според археолозите е доказателство, че Татул е символично светилище, посветено на Орфей, което е единственото разкрито не само по българките земи, но и в Европа.
Любопитно е, че при Татул е открит корен от лоза на възраст около 3000 години (от времето на траките, обитавали тези земи), който е спасен и се размножава (за да се възстанови и гъстото тракийско вино). Гроздето е наречено „Сълзата на Орфей”.

Орфей

Орфей е най-популярният тракийски митичен герой, певец, поет и музикант, лечител, прорицател и владетел. Легендите му приписват власт над различни южнотракийски племена – одриси, кикони, бистони, едони или пиери. Родното място на певеца все още е неизвестно, но се предполага, че е някое населено място в планината Родопи, Смолянска област или Странджанско. Легендите посочват като негови родители тракийския речен бог Еагър (според друга е Аполон) и нимфата Калиопа. Негов брат е Линос. Орфей е основател на ДионисовитеЕлевзинските и Самотракийските мистерии. Той е един от седемте мъдреци. В гръко-римската литература е възпят с опита си да изведе любимата си Евридика от подземния свят. Когато Евридика умряла, Орфей безстрашно я последвал в ада, омаял с песните си и триглавия Цербер и владетелите на подземния свят Хадес и Персефона, които се съгласили да му върнат Евридика. Той обаче не трябвало да поглежда към нея, преди да я изведе на горния свят. Но влюбеният Орфей не се сдържал, погледнал назад и сянката на Евридика се върнала завинаги в царството на мъртвите.
В древногръцката митология се смята, че е живял преди Троянската война и е един от аргонавтите, осъществили похода за Златното руно към Колхида.
На него се приписват голям брой химни, в които се възхваляват божествата на природата. Тези химни са наричани орфически. Той се намесва в религиозната доктрина за отвъдния живот и пътя към безсмъртието, с което влиза в ожесточен спор с официалната тракийска царска идеология. Това се смята за евентуална причина за неговата трагична гибел – разкъсан е от менадите на Дионис. За лобно място на Орфей се смята скалната гробница, намираща се на около километър от село Татул, община Момчилград. Според друга легенда пък частите на разкъсаното му тяло са отнесени от река Хеброс (днес Марица) чак до остров Лесбос, където е бил погребан.

Орфизъм
Орфизмът е термин, означаващ религиозно течение в древността. Произходът му идва от името на митичния тракийски герой Орфей, който се смята за негов автор. В орфизма са заложени идеите за самоусъвършенстването и безсмъртието. Вярва се в отвъдния живот и прераждането. Орфиците смятат, че човек може да достигне до Бог по пътя на приемане на Бога в себе си – ентусиазъм. Съществуват две подразделения на орфизма – гръцки и тракийски. Разликата между тях е, че гръцките орфици вярват в безсмъртието на душата и прераждането й в други тела, а тракийските – в безсмъртието телом и духом.