Архитектурно-музеен резерват „Царевец”
Хълмът Царевец е заобиколен от три страни от река Янтра. Първото селище на историческия хълм се появява през късния халколит (4200 г. пр.Хр.). То продължава своето развитие през бронзовата епоха (ІV–ІІ хил. пр.Хр.) и особено през желязната епоха (ХІІІ–І в. пр.Хр.), когато негови обитатели са траките. През V–VІІ в. на мястото на тракийското селище се намира Зикидева – най-големият град на Византийската империя в провинция Долна Мизия. Унищожен е при аваро-славянските нашествия през VІІ в. През ІХ в. на мястото на ранновизантийската крепост възниква старобългарско селище, което се развива и разраства по време на Първата българска държава и особено в епохата на византийското владичество. През ХІІ в. селището е вече укрепено, а във вътрешността му са построени болярски жилищен комплекс и няколко християнски култови сгради.
След обявяването на Търново за столица от болярите Асен и Петър (1186 г.) на Царевец са изградени Царският дворец и Патриаршията – двете главни институции за това време. Хълмът е бил защитен от крепостна стена с дължина близо 2 км и ширина до 2,60 м. Фортификационната система била подсилена с напречни крепостни стени при главния вход, Лобната скала и Балдуиновата кула, спускащи се до р. Янтра.
В крепостта Царевец е можело да се влезе през три входа. Главният вход се намирал в най-западната част на хълма. Изграден е върху тесен скален масив, който е бил пресечен с цел създаване на допълнително охранително съоръжение. Макар и естествено труднодостъпен, входът бил снабден с три порти. Пред първата порта над сечената скала имало дървен подвижен мост, запазен до 1864 г., и бойна кула над портата. Тя е възстановена (без кулата) през 1932–1934 г. по проект на арх. Александър Ращенов. Втората порта се намирала на 18 м след първата, където са разкрити основи на четириъгълна кула, запазени до 1910 г. Третата порта на главния вход се издигала на 45 м след втората и съществувала до 1889 г. Тя е реставрирана през 1971 г.
Вторият вход на крепостта Царевец се наричала Малката порта (Асеновата) и се намира на северозападната крепостна стена. Чрез нея се осъществявала връзката между Царевец, Трапезица и Новия град. Над Малката порта се издигала кула на два етажа. Вратата била двукрила, дървена, обкована с големи железни гвоздеи. Малката порта и кулата над нея са реставрирани през 1975 г. В непосредствена близост бил разположен болярски жилищен комплекс, датиран от ХІІІ–ХІV в.
Северно от югоизточната бойна кула се намирал третият вход за крепостта – Френкхисарската порта. Тя служела за връзка с квартала на франките (чуждестранните търговци), към който водел широк 2,5-метров път, запазен до 1910 г. В югоизточния край на крепостта Царевец – най-леснодостъпното място на хълма – се издигала бойна кула, охраняваща Френкхисарската порта, и голямо водохранилище до р. Янтра. Тази кула е свързана с името на латинския император Балдуин, пленен в битката при Одрин през 1205 г. от цар КалоянКАЛОЯН, Иваница (?-1207). Български цар от 1197. Брат на цар Иван Асен I и на цар Петър II. Продължава действията за освобождението на българските земи от византийско иго, присъединява Македония, Северна Тракия, Варна (1201); разбива унгарските войски (1203) и връща на България Белград и Браничево; побеждава латинците при Одрин (1205). Кореспонденция с папа Инокентий III. Тържествено коронован от папския пратеник кардинал Лъв за рекс (крал) (1204). Убит при заговор по време на обсадата на Солун. Погребан в търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“.. Известна е като Балдуинова кула. Реставрирана е през 1930–1932 г. по проект на арх. Александър Рашенов. В края на ХІІІ в. при нея бил изграден един от градските манастири.
Укрепеният средновековен град на Царевец бил гъсто застроен. При археологическите проучвания, позволили да се установи градоустройственият план, са открити основите на повече от 370 жилищни и стопански постройки, 22 църкви (4 от които ранновизантийски) и 4 манастирски комплекса. Жилищата образували квартали, всеки от които със своя енорийска църква.
Входовете на крепостта и градските части били свързани с оформена улична мрежа. Основните улици в крепостта започвали от Главния вход и продължавали в северна, южна и източна посока покрай крепостните стени. Специални подходи водели към Двореца и Патриаршията.
Централната улица покрай северозападния крепостен зид води до най-северния край на Царевец – Лобната скала, издаден към р. Янтра скален нос. Според преданието тук били изпълнявани смъртните присъди над държавните изменници. На това място има неголям манастир, изграден през ХVІ в. Той има южно и западно крило с жилищни и стопански помещения и малка църква в северната част на вътрешния двор. По план тя е кръстокуполна, еднокорабна, едноапсидна и без притвор.
Населението, което живеело на Царевец, било разнородно. Освен царе, боляри и представители на духовенството там е живяло и многобройно население, което ги е обслужвало – предимно занаятчии и търговци. Свидетелство са многобройните жилищни и стопански постройки на северозападния и източния склон, около царския дворец и Патриаршията. Приблизителният брой на населението на Царевец през XII–XIV в. е 3000–3200 души.
Дворецът на българските царе е добре укрепен самостоятелен архитектурен ансамбъл, разположен на равната тераса на хълма. Площта му е 4872 кв. м. Укрепен е с дебела крепостна стена с пет бойни кули и два входа – официален от север и друг от юг, водещ към стопанския сектор. Дворцовите постройки са изградени около обширен вътрешен двор.
Тронната зала и приемните помещения са разположени в западната половина на двора. От изток са жилищният блок и административното крило, а под тях – огромни изби, вкопани в земята. В югозападната част се намират кухненските помещения и трапезарията , а от северната – гвардейските казарми.
В средата на двора се издигала църквата „Св. Петка”, в която са открити три гробници и фрагменти от саркофаг, в които са били погребани някои от търновските царе. Мощите на светицата, покровителка и пазителка на Търновград, са били тук до превземането му от османските завоеватели. Дворцовата църква е била богато украсена с разноцветни мозайки и стенописи.
Водоснабдяването се е осигурявало чрез резервоар, захранван от подземен извор. При проучванията на двореца са установени три строителни периода: първи – в края на XI в. или началото на XII в., когато върху основите на ранновизантийските сгради съществувал болярският дом на Асеневци. След въстанието срещу византийците той бил преустроен в дворец, унищожен по-късно от пожар. Вторият период обхваща XIII в., когато по време на царуването на Иван Асен IIИван Асен II (неизв.). Български цар (1218-41). Син на Иван Асен I. Заема престола, като отстранява Борил с помощта на руски и кумански дружини. Чрез брака си с маджарската принцеса Ана Мария сключва мир с Унгария и присъединява Белградска и Браничевска област. Поддържа мирни отношения с Епир и Латинската империя. Разбива епирския владетел Теодор Комнин в Клокотнишката битка 1230. България достига най-голямото си териториално разширение (с излаз на 3 морета – Бяло, Черно и Адриатическо). Покровителства външната и вътрешната търговия, сече първите златни монети. През 1235 възстановява православието и Търновската патриаршия. дворецът бил възстановен в източната и западната половина и били извършени разширения. Третият датира от XIV в., когато по време на царуването на Иван Александър била преустроена представителната сграда. При падането на Търново в ръцете на османските завоеватели дворецът е бил разрушен. Днес са възстановени основите на сградите и северната фасада.
Резиденцията на българските патриарси се издига на най-високото място на хълма. Това е вторият голям архитектурен комплекс на Царевец, заемащ площ от около 3000 кв. м. Археологическите разкопки установяват, че Патриаршията е била самостоятелна крепост със стени, порти и кули. Входът се намира на западната страна. От юг и север се издигали две бойни кули. Жилищните, административните и стопанските сгради са наредени от север и юг в голям вътрешен двор.
В средата на комплекса е разположен патриаршеският храм „Свето Възнесение Господне”, където се съхранявали мощите на св. Михаил Воин от Потука. По своя план църквата е трикорабна, триапсидна, кръстокуполна, с притвор и екзонартекс. От южната й страна се издига висока кула-камбанария – рядко срещано явление в църковната архитектура на Балканите. Патриаршеската църква е била богато украсена отвътре и отвън с мозайки и стенописи. При разкопките са открити много декоративни панички и четирилистни розети, разноцветно украсени, както и хиляди късове от стенна мазилка със стенописи.
Подобно на Двореца, и Патриаршията е разрушена при превземането на крепостта през лятото на 1393 г. от войските на султан Баязид І. Патриаршеската църква е възстановена и завършена през 1981 в чест на 1300 г. от създаването на българската държава по план на арх. Боян Кузупов.
Тъй като Патриаршеската църква представлява пълна реконструкция, тя не е стенописана по църковния канон. Църквата е храм-паметник, в който чрез средствата на съвременното монументално изкуство – мащабни фигурни композиции, се проследява възходът на политическото и културното развитие на средновековната българска държава. Реализацията на стенописите е дело на художника Теофан Сокеров и на неговите помощници – художниците Иван Иванов, Иван Василев, Кольо Йончев и Найден Найденов. Стенописите за завършени през 1985 г.
Една от уникалните атракции, свързани с крепостта на Царевец, е аудио-визуалният спектакъл „Звук и светлина”. Драматична музика, разноцветни светлини, лазери и църковни камбани, събрани ведно, разказват славната и трагична история на Второто българско царство, битките срещу османските нашественици, годините на османското владичество, революционното движение и Освобождението. Първото представление е през 1985 г. в чест на 800-годишнината от въстанието на братята Асен и Петър.
Велико Търново
Град Велико Търново се намира в Централна България в подножието на Стара планина на 210 метра надморска височина. Разположен е на историческите хълмове Царевец, Трапезица и Света гора. Велико Търново е административен център. Градът е разположен по поречието на р. Янтра, като в него се пресичат главните пътища, свързващи Източна със Западна България (Варна – 228 км, София – 241 км) и Централна Европа с Мала Азия (Русе – 107 км, Капитан Андреево – 209 км). През Велико Търново минава европейски транспортен коридор № 9. В съседния град Горна Оряховица (7 км) се намира летище и най-голямата жп гара в Северна България.
Населението на града наброява около 65 031 хиляди души (2004 г.).
Приблизително 12 000 студенти следват във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, който е вторият по големина университет в България, и в Националния военен университет „Васил Левски”.
История
Велико Търново е един от най-древните български градове. Историята му води своето начало от преди 5 хиляди години. Първите свидетелства за живот са от третото хилядолетие преди Христа и са открити на хълма Трапезица. Две племена – уздицензи и кробизи – населяват региона в продължение на столетия. Тяхната материална култура достига своя разцвет към VI–I в. пр.Хр. Следващият културен пласт е от ранновизантийската епоха (IV–VII в.). По време на управлението на Юстиниан IЮстиниан I (483–565) – византийски император от 527. За да възстанови Римската империя, отвоюва Северна Африка от вандалите, Италия – от остготите, и част от Испания – от вестготите. При Юстиниан I Византия достига най-голямо териториално разширение. Засилва императорската власт; потушава народното въстание Ника (532). Кодифицира (529–533) римското и ранновизантийското право. Управлението му се характеризира с разцвет на ранновизантийското изкуство. Издигнати са църквите „Света София“ в Константинопол (днес Истанбул) и „Сан Витале“ в Равена. по цялата долнодунавска граница и в предпланините на Хемус са създадени мощни отбранителни системи. През този период са изградени и крепостите на трите хълма – Трапезица, Царевец и Момина крепост. Върху развалините на ранновизантийската крепост на хълма Царевец по-късно възниква средновековно славяно-българско селище, което продължава да съществува през целия период на Първата българска държава и през годините на византийското владичество. В това селище се води интензивен живот до IX–Х в. През XII в. то се развива като важна стратегическа византийска крепост и стопански център.
Средновековният град бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост, Света гора и днешния кв. „Асенов”. На Царевец и Трапезица били изградени двете главни средновековни крепости, известни като град Търнов и град Трапезица. Между тях по крайбрежието на Янтра възникнал т.нар. Нов град. Под югоизточната кула на Царевец се намирал кварталът на чуждестранните търговци „Франк хисар”, а непосредствено до реката били разположени жилищата на най-бедната част от населението.
С Велико Търново са свързани едни от най-важните моменти в българската история. През 1185 г. братята Асен и Петър обявяват във Велико Търново края на продължилото 167 години византийско владичество и провъзгласяват града за столица на новото българско царство. Тя се превръща в най-значимия политически, икономически, културен и религиозен център на България. От Велико Търново по-малкият брат на българските царе Асен и Петър – КалоянКАЛОЯН, Иваница (?-1207). Български цар от 1197. Брат на цар Иван Асен I и на цар Петър II. Продължава действията за освобождението на българските земи от византийско иго, присъединява Македония, Северна Тракия, Варна (1201); разбива унгарските войски (1203) и връща на България Белград и Браничево; побеждава латинците при Одрин (1205). Кореспонденция с папа Инокентий III. Тържествено коронован от папския пратеник кардинал Лъв за рекс (крал) (1204). Убит при заговор по време на обсадата на Солун. Погребан в търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“., повежда своите войски през 1205 г. срещу новата заплаха – кръстоносците латини. Впоследствие ги разгромява при Одрин и пленява император Балдуин Фландърски. Оттук се отправят неговите пратеници до Цариград и Рим с прочутите послания. От Търново през март 1230 г. Иван Асен II повежда победоносните си войски срещу епирския деспот Теодор Комнин, побеждава го при Клокотница и го пленява заедно с цялото му семейство. По времето на цар Иван АлександърИван Александър Асен (неизв. – 1371). Български цар от 1331. Воюва с Византия; възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби, за да получи (1344) Пловдив и 8 крепости в Родопите. Води военни действия срещу унгарската експанзия срещу Видинското царство (1365-69) и срещу граф Амадей VII Савойски при похода му към Българското черноморие (1366-67). Фактически разделя държавата между синовете си Иван Шишман и Иван Срацимир. (1331–1371) Царевград Търнов става център на изключителен духовен подем. Този период може да бъде определен като втори златен век на българската култура. Тогава Търново дава на славянския свят и на Югоизточна Европа прочутата Евтимиева книжовна школа, певческата школа на Йоан Кукузел, Търновската живописна и архитектурна школа. Престолнината е една от последните крепости, чиито защитници начело с Патриарх ЕвтимийЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ (ок. 1320/1330 – началото на 15 в.). Български патриарх (1375-93), книжовник. Ученик на Теодосий Търновски; последовател на исихазма. Оосновава манастира „Света Троица“ край Търново. Отдава се на книжовна работа. Полага основите на Търновската книжовна школа, чиито традиции оставят трайна следа в българската, сръбската, румънската и руската литература. След избирането му за патриарх развива широка църковна, обществена и литературна дейност. В отсъствие на цар Иван Шишман Евтимий Търновски организира и насърчава защитниците на обсаденото Търново. Заточен от турците вероятно в Бачковския манастир. Извършва правописно-езикова реформа. Литературното му дело е връх в развитието на старобългарската литература; жития на свети Иван Рилски, света Петка (Параскева) Търновска, похвални слова, послания, преводни, литургични и др. съчинения. месеци наред се съпротивляват на османското нашествие. След тримесечна обсада на 17 юли 1393 г. тя е превзета. Дворците и храмовете са ограбени и разрушени, най-видните български първенци – избити, а последният български патриарх – Евтимий – изпратен на заточение. Неговите ученици Григорий Цамблак, КиприанКИПРИАН (ок. 1330 – 1406). Български книжовник и висш духовник. Чичо на Григорий Цамблак. Ученик на Теодосий Търновски. Киевски и литовски митрополит (1375), московски и всеруски митрополит (1390). Радетел на идеята за обединение на всички християни срещу османските завоеватели, за свикването на Вселенски събор в Русия. Пренася в Русия идеите на Евтимий Търновски за ревизия на богослужебните текстове, провежда неговата правописно-езикова реформа. Канонизиран от Руската православна църква през 1472. Оставя богато творческо наследство от забележителни агиографски съчинения – Житие на московския митрополит Петър, Служба и Похвално слово за Петър; химнографски творби, много послания. Киприан ръководи и съставителството на т.нар. Московски летописен свод, на нов индекс на еретическите книги и др. и Константин КостенечкиКОНСТАНТИН КОСТЕНЕЧКИ (ок. 1380 – I половина на 15 в.). Български писател. Учи в Бачковския манастир при Андроник – ученик на Евтимий Търновски. Към 1410 се установява в Сърбия при деспот Стефан Лазаревич. Съчинение – „Разяснено изложение за буквите“ – най-обширният граматичен труд в старобългарската книжнина, предлага реформиране на сръбския правопис в духа на Евтимиевата правописна школа, Житие на Стефан Лазаревич, „Пътуване до Палестина“ (компилативно-преводно) – първият пътепис в старобългарската литература. пренасят част от спасените книги и заветите на Евтимиевата школа в съседни страни – Сърбия, Молдавия и Русия.
По време на османското владичество Търново е един от градовете, в които най-силно се усеща желанието за национално освобождение. Тук се подготвят съзаклятия и въстания. През 1598 г. избухва Първото Търновско въстание начело с болярина Тодор Балина; през 1686 г. – Второто Търновско въстание начело с Ростислав Стратимирович; през 1700 г. – Марино въстание; през 1835 г. – прочутата Велчова завера; през 1856 г. – Капитан-Дядо Николовото въстание; през 1862 г. – Хаджиставревата буна. По време на Априлската епопея от 1876 г. градът е център на Първи революционен окръг.
Тези исторически събития определят Велико Търново като един от важните центрове на Националното възраждане. Търновци са едни от първите, които още през 1838 г. настояват за самостоятелност на българската църква. Борбата им с Цариградската гръцка патриаршия завършва успешно с издаване на султански ферман за независима българска църква през месец февруари 1870 година. В Търново работят видни дейци на националното просвещение – Стоянчо Пенев Ахтар, Петко Рачев Славейков, Никола Златарски, Димитър Хаджипавли Иванов, Евгения Кисимова, Атанас Границки, Петър Гюмюшев, Васил Друмев, Добри Войников, Цани Гинчев, д-р Васил Берон, Пандели Кисимов, Киро Тулешков, Тодор Шишков, Любен Каравелов и други.
В средата на XIX в. градът е административен и икономически център с развити занаяти – казанджийство, абаджийство, златарство, тъкачество, мутафчийство и др. През 60-те години на века се основават първите фабрики за коприна, за спирт, за оцет, за хартия, за вакса, за сапун и други. Търновски търговци отварят кантори в Манчестър, Лайпциг, Виена, Букурещ, Брашов, Браила, Одеса, Москва и извършват търговия из Османската империя и в Европа. През есенните пазарни дни градът се превръща в своеобразно тържище, а съвременниците го оприличават на „сухо пристанище”. Красотата, оригиналната българска архитектура и доброто благоустрояване стават причина да го наричат Малък Цариград. През 60-те години на века Русия, Австрия и Франция разкриват в града свои търговски консулства.
По това време Търново наброява 12 884 жители. Отделните махали са управлявани от петима българи мухтари (кметове). През 1858 г. е изградена самостоятелна българска община, която ръководи и се грижи за българското население. През 1869 г. родолюбиви граждани на Търново полагат основите на читалище „Надежда”, а жените организират т.нар. Женска община. Към читалище „Надежда” през 1870 г. се създава театър, а на следващата година се поема инициативата за разкриване на музей.
В тази епоха на национален икономически, духовен и политически подем самоукият майстор-строител Колю Фичето създава шедьоври на възрожденската архитектура. Неговите църкви оформят площадите на българския град от онова време. В Търново работят също така прочутите майстори Иван Давдата, уста Генчо, художниците зографи Николай Павлович, Захарий ЗографЗАХАРИЙ ЗОГРАФ (Захарий Христович Димитров) (1810-1853). Български възрожденски живописец и общественик, родоначалник на светската живопис в България, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Димитър Зограф. Учи при Неофит Рилски. Създава стенописи, икони, портрети и пейзажи. Служи си с нови живописни похвати, внася реалистични елементи в църковната живопис. Чувството за човешко достойнство и самосъзнанието му на творец и българин проличават в много автопортрети. Подписва много от произведенията си, като в сигнатурите подчертава и българския си произход. Работи стенописи в Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския манастир, в нартиката на Великата лавра „Свети Атанасий“ в Света гора (полуостров Атон) и др. Изписва много ктиторски образи. Създава кавалетни портрети (Автопортрет, „Неофит Рилски“, „Х. Зографска“ и др.) и рисунки от натура, ратува за откриване на български училища, за български печат и книги, за българско слово в църквата. и др. За духовния живот на града от голямо значение са 14-те манастира в Търново и региона, които в годините на османското иго поддържат пламъка на родолюбието.
На 7 юли 1877 г. Велико Търново е освободен от войските на ген. Гурко. В града от 10 февруари до 16 април 1879 г. в сградата на стария конак заседават делегатите на Учредителното събрание. Те приемат Търновската конституция – първия основен закон на новоосвободена България. На 17.04.1879 г. тук се свиква и първото Велико народно събрание на свободна България. На 6.09.1885 г. във Велико Търново се провъзгласява обединението на Княжество България и Източна Румелия.
През 1966 г. е прието Постановление на Министерския съвет „3а развитието на Велико Търново като исторически, културен и туристически град”, което определя облика му и до днес.
Днес Велико Търново е административен, културен, исторически и туристически център на България.
През 1997 г. тук е открит и работи вторият в страната Европейски информационен център на Съвета на Европа, който осъществява международни контакти с всички страни членки и работи за спечелването на програми и проекти, финансирани от Европейския съюз. Същата година Велико Търново става носител на награда за устойчиво развитие на Централна и Източна Европа.
Хълм Трапезица
Намира се на десния бряг на р. Янтра, северозападно от Царевец. Хълмът представлява ниско неголямо плато, обградено от трите страни от голям завой на реката. Името на Трапезица започва да се споменава в извори от времето на Втората българска държава, когато вероятно е била изградена крепостна стена. Два напречни крепостни зида се спускали по склоновете на хълма – единият в източната част, край църквата „Св. Димитър”, а другият – в западния склон. В крепостта се влизало през четири входа. Главният вход се намирал на южната страна и е бил свързан с Царевец чрез мост над р. Янтра срещу църквата „Св. 40 мъченици”. Към този вход е водел каменен път, изсечен в скалата и достигащ до Южната порта, следи от която са запазени и до днес.
При разкопките през 1884 и 1900 г. били разкрити основите на 17 култови сгради. Почти всички са еднокорабни и неправилно ориентирани (с изключение на църкви № 5, 13, 18). За изграждането им са използвани едри ломени камъни, споени с хоросан, а на места за използвани и тухли. Правят впечатление малките размери на сградите. Най-голямата, известна с името „Иван Рилски” (№ 8), е не по-дълга от 20 м и широка 15 м. Интересно е, че Асен I през 1195 г. пренесъл от Средец (София) във Велико Търново мощите на св. Иван РилскиИВАН РИЛСКИ, свети (ок. 876-946). Първият български отшелник; известен лечител. През Х в. с помощта на свои ученици и сподвижници основава монашеско общежитие – ядрото на Рилския манастир. Съставя „Завет“ – напътствия за бъдещия живот на монасите. Канонизиран от източноправославната църква; светец – покровител на България и българите. Мощите му са пренесени в Средец (днес София), по-късно в Унгария (1183) и в Търново (1195). През 1469 са върнати в манастира. За Иван Рилски са известни 15 жития., които били поставени в специално построената за тях църква на Трапезица. Помещението към южната част на църква № 8 се приема за мощехранителница. Мощите са били съхранявани във Велико Търново до 1469 г., когато били пренесени в Рилския манастир.
По оскъдните фрагменти, запазени върху стените, се вижда, че са били богато украсени със стенописи и многоцветни мозайки, а подовете им са били постлани с красиви керамични плочи. Стенописните фрагменти се датират от XIII–XIV в. При археологически проучвания са открити стари кръстове, огърлици, монети, пръстени, обеци, съдове и др. Църквите на Трапезица били богато украсени с разнообразни архитектурни форми: пиластри, ниши, слепи арки, цветни плочи и разноцветни глинени кръгли или четирилистни панички, гледжосани в зелено или жълто, наредени в един или няколко дъгообразни реда. В църква № 5 са намерени останки от златна мозайка. Почти навсякъде стенописите са били разположени в няколко пояса. Обикновено в притвора са образите на погребаните царе или боляри, а в наоса – на светиите. Характерно е силното присъствие на светци воини. Досегашните изследвания показват, че в по-голямата си част стенописите са дело на майстори от Търновската живописна школа. Надписите са на български език, но от тях са запазени само отделни думи.
В голяма част от църквите на хълма са открити гробници или гробни ями, като погребенията се откриват най-често в притвора или наоса. Открити са основите на водохранилище и жилищни помещения.
Многобройните и добре украсени малки църкви, наличието на множество гробове, сравнително слабото застрояване с жилищни сгради предполага, че Трапезица е бил своеобразен сакрален комплекс на търновската аристокрация.
Места за посещение
Хълмът Момина крепост
Той се развил заедно с Царевец през V–VI в. като важна византийска крепост. Намерени са следи от крепостни стени, порти, кули, големи ранновизантийски постройки, водопровод и резервоар, колони, мраморни плочи с надписи, много монети и др. Разкопки са правени през 1943, 1959–1962, 1963 г., но хълмът все още не е цялостно изучен. Археологическите проучвания сочат, че в подножието на западния склон на хълма Момина крепост през XIV в. е създаден квартал на средновековния Търновград. Жилищата са полувкопани – свидетелство, че тук е живяло най-бедното население.
Хълмът Света гора
Особено място в историята на средновековната българска столица заема хълмът Света гора, който се издига на юг от Царевец. През ХII–ХIV в. е културен и духовен център на целия европейски югоизток. Наречен е така по подобие на атонската Света гора. След възстановяването на Българската патриаршия по времето на Иван Асен II тук се построяват няколко манастира, най-големият от които е „Св. Богородица Одигитрия” (Пътеводителка). Той е съборен след падането на България под османско иго. Останки от него са намерени през 1937 г. при прокарване на път и след 1960 г., когато са открити две монашески скулптурни глави.
Тук известно време е живял Теодосий ТърновскиТЕОДОСИЙ ТЪРНОВСКИ (около 1300-1362/63). Български исихаст, обществен, църковен и културен деец. Около 1350 основава Килифаревския манастир, на който става игумен и го превръща в център на Килифаревската книжовна школа. Учител на Евтимий Търновски, Киприан и др. Реформатор на религиозния живот в България. Превежда „Глави зяло полезние“ от Григорий Синаит., основоположник на прочутата Търновска книжовна и живописна школа. Вероятно тук са написани Четвероевангелието на Иван Александър, Манасиевата хроника, Александрията, Троянската притча и др.
Асенова махала
В подножието на хълмовете Царевец и Трапезица, от двете страни на р. Янтра, още по времето на българските царе Асен и Петър е имало обособен квартал. През XIII в. той се споменава в писмените извори като Нов град – това е днешната Асенова махала. След изграждането на крепостите на Царевец и Трапезица от двата хълма се спускат по две допълнителни напречни крепостни стени към реката, които осигуряват защитата на тази част от средновековния град. Те са открити при археологически разкопки на Царевец на юг от главния вход и по северозападния склон, източно от Сечената скала. Такива е имало и на запад от Лобната скала на Царевец и по югозападния и източния склон на Трапезица, близо до църквата „Св. Димитър Солунски”. Удобни пътища се спускали от Малката порта на Царевец и от Трапезица в Асеновия квартал, където живеели занаятчии и търговци, обслужващи населението на двата хълма.
В Асеновата махала до днес са запазени редица паметници на културата – църквите „Св. Димитър Солунски”, „Св. Четиридесет мъченици”, „Св. Георги” и „Св. св. Петър и Павел”.
Църкви
Църква „Св. Димитър Солунски”
Намира се под североизточния склон на Трапезица, на десния бряг на р. Янтра. Тя е най-старата средновековна търновска църква. По план е еднокорабна, едноапсидна, кръстокуполна, с предапсидно пространство и притвор. Апсидата е петостенна. Подкуполният барабан стъпвал върху четири масивни вградени стълба. От юг е имала открита галерия, каквато по-късно е била изградена и от северната й страна. Външната декоративна украса е постигната чрез редуването на камък, хоросанова спойка и тухли, като е засилена от вградените четирилистни устиета и панички, покрити с разноцветна глазура. От стенописната украса на църквата са запазени само отделни фрагменти в олтарната част. Различават се части от „Поклонение на жертвата”, „Божествената литургия”, както и отделни образи на светци. Запазени са два живописни слоя. Първият е от края на ХІV в., а вторият е от средата на ХVІ–ХVІІ в. Църквата е била включена в голям манастирски комплекс, от който са запазени основите на манастирските сгради.
Тя е свързана с важно събитие от историята на България – обявяването на въстанието на братята Асен и Петър срещу византийското владичество, възобновяване на българската държава и провъзгласяване на Търново за нейна столица. Тук са коронясани първите владетели от Асеневата династия – ПетърПетър II, Теодор, Калопетър (?-1197). Цар (1186-90 и от 1196). Заедно с брат си Иван Асен I организира въстание за освобождаване от византийско иго. Коронясан за цар в Търново. Около 1190 получава апанажно владение в областта на Велики Преслав, като запазва всички белези на царската власт. След убийството на цар Иван Асен I от Иванко (1196) Петър II освобождава Търново и царува самостоятелно. Привлича в управлението най-малкия си брат Калоян. Убит при болярски заговор., АсенИВАН АСЕН I (Белгун) (неизв. – 1196). Български цар (1186 и от 1190). Баща на Иван Асен II, брат на цар Петър II и на цар Калоян. Един от основателите на Второто българско царство. През 1190 разбива византийските войски в Тревненския проход, присъединява Белградска и Браничевска област (1195), освобождава Сердика (днес София) и по долината на Струма стига до Източна Македония, превзема Сяр (1196). Убит от Иванко в резултат на заговор, подпомогнат от Византия., КалоянКАЛОЯН, Иваница (?-1207). Български цар от 1197. Брат на цар Иван Асен I и на цар Петър II. Продължава действията за освобождението на българските земи от византийско иго, присъединява Македония, Северна Тракия, Варна (1201); разбива унгарските войски (1203) и връща на България Белград и Браничево; побеждава латинците при Одрин (1205). Кореспонденция с папа Инокентий III. Тържествено коронован от папския пратеник кардинал Лъв за рекс (крал) (1204). Убит при заговор по време на обсадата на Солун. Погребан в търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“.. Легендата разказва, че двамата по-големи братя разгласили, че покровителят на Солун, войнът мъченик св. Димитър, е напуснал своя град и прочутия си храм и е дошъл в Търново, за да помогне на българския народ да се освободи.
През втората половина на ХІІІ в. църквата и манастирът около нея били разрушени (най-вероятно от земетресение). През ХІV в. южно от нея, върху основите на разрушената манастирска сграда, била построена еднокорабна църква.
Впоследствие църковният двор е превърнат в голям некропол, просъществувал до XX в. Погребенията датират главно от времето на османското владичество и са предимно християнски. От него са разкрити и проучени повече от 500 погребения, съхранени днес в специална костница в северната част на двора. В периода на Възраждането тази църква е свързана с табашкия еснаф.
В края на XVIII и началото на XIX в. „Св. Димитър” била ограбена от кърджалии. През втората половина на XIX в. църквата е силно повредена, а земетресението през 1913 г. напълно я унищожава. Остава запазена само апсидата с фрагменти от оригиналните стенописи по двете ниши.
Археологическите проучвания на църквата и манастирския комплекс са извършени от колектив с ръководител доц. Я. Николова и М. Робов. Архитектурната реставрация на църквата започва през 1977 г. по проект на арх. Т. Теофилов. Художествената реставрация осъществява екип под ръководството на Б. Дживджанова. Възстановеният храм „Св. Димитър” е открит като музеен обект през 1985 г. във връзка с 800-годишния юбилей от въстанието на Петър и Асен и обявяването на Търновград за столица на възобновената българска държава.
Църквата „Св. Четиридесет мъченици”
Църквата е построена и стенописана по заповед на цар Иван Асен IIИван Асен II (неизв.). Български цар (1218-41). Син на Иван Асен I. Заема престола, като отстранява Борил с помощта на руски и кумански дружини. Чрез брака си с маджарската принцеса Ана Мария сключва мир с Унгария и присъединява Белградска и Браничевска област. Поддържа мирни отношения с Епир и Латинската империя. Разбива епирския владетел Теодор Комнин в Клокотнишката битка 1230. България достига най-голямото си териториално разширение (с излаз на 3 морета – Бяло, Черно и Адриатическо). Покровителства външната и вътрешната търговия, сече първите златни монети. През 1235 възстановява православието и Търновската патриаршия. с цел тя да бъде превърната във фамилна гробница. Впоследствие българският владетел я посвещавана на голямата победа на българите при Клокотница над войските на епирския деспот кир Теодор Комнин (22 март 1230 г). Тя е кръстокуполна и се състои от две части – продълговата базилика с шест колони, поставени в два реда, три полукръгли апсиди и един тесен притвор от запад. Другата част представлява пристройка, построена по-късно към западната й страна.
През XIII в. около царския храм възниква най-представителният некропол на Търновград, от който досега са проучени почти 300 гроба. Открити са многобройни златни и сребърни накити, златни пръстени-печати и златосърмен текстил. Изграждането на това място на манастира „Великата лавра” през първата половина на XIV е свързано с унищожаването на некропола и със съществени промени в плана и обема на храма. Към средата на XIV в. е направено цялостно стенописване, от което са съхранени живописният календар в притвора и няколко монашески изображения и сцени в екзонартекса. Във вътрешността на църквата са изградени нови мраморни и тухлени гробници, в които са били погребани владетели от Асеневата династия.
След превземането на Търново от османските войски през 1393 г. манастирът е изоставен. Църквата съществува до XVII в., когато е преустроена в джамия. Тогава стенописите, иконите и иконостасът са унищожени. През 1877 г. храмът е осветен отново. След Освобождението в „Св. Четиридесет мъченици” се провеждат едни от най-важните прояви на българската държавност – литургия по случай откриването на Учредителното събрание на 10.02.1878 г.; литургия при избирането на първия български княз Александър Батенберг на 27.06.1878 г.; молебени във връзка с клетвата на новия княз Фердинанд на 1 и 3.08.1887 г. и обявяването на Независимостта на България на 22.09.1908 г.
След Освобождението църквата е дарена на българската войска. Тъй като става гарнизонна църква, за „Св. 40 мъченици” започва да се грижи настоятелство от представители на квартируващите в града части – Седма, Осма и Девета пехотна дружина. При земетресението от 1 юни 1913 г. църквата е полуразрушена. В резултат от природното бедствие и от войните, които води по това време страната, Търновският гарнизон има все по-малка възможност да стопанисва „Св. 40 мъченици”. По силата на Закона за старините тя преминава под ведомството на Народния археологически музей в София.
Обявена е за народна старина през 1927 г., а за паметник на културата с национално значение – през 1964 г.
Съхранената живопис е от северната половина на западната страна на притвора. От запазените стенописи интерес представляват „Св. Елисавета Млекопитателница с младенеца Йоан” (над входа) и „Св. Анна Млекопитателница” (над входа от притвора в църквата). Върху останалото пространство на западната стена са представени отделни композиции – картинен календар в четири реда за месеците май, август, ноември.
В наоса на храма се издигат едни от най-значимите български паметници – Омуртаговата, Асеновата и Граничната колона от крепостта Родосто от времето на хан Крум. Надписът на Асеновата колона е посветен на голямата победа на българите от 1230 г. при Клокотница. Изписана е в тринадесет реда на български език. Срещу Асеновата колона е Омуртаговата, разкриваща строителната дейност на този забележителен владетел. Събирането на тези колони с надписи за събития от различно време (Първата и Втората българска държава) има за цел да докаже приемствеността на българските държавнически традиции. От това време е стенописът в диаконикона, върху който са запазени инициалите на някои от Севайстийските 40 мъченици. В храма са били положени мощите на св. Иларион Мъгленски, св. Петка Търновска и на сръбския архиепископ св. Сава.
Системните археологически проучвания на църквата „Св. Четиридесет мъченици” започват през 1969 г. Голям интерес предизвиква откритото през октомври 1972 г. Калояново погребение. То е на мъж, висок около 1,9 м, облечен в богато воинско облекло, украсено със сложна шевица с вплетена златна сърма и бисери, на ръката със запазен масивен златен пръстен-печат, тежащ 61,1 г, на който има хералдично изображение на барс и надпис в негатив: „Калоянов пръстен”.
Църквата „Св. Петър и Павел”
Намира се в подножието на северния склон на хълма Царевец. Построена е през първата половина на XIII в. Към XVI–XVIII в. църквата е разширена на юг и запад с външен притвор.
По своя архитектурен план тя е едноапсидна кръстокуполна църква. Наосът е разделен от два реда колони на три кораба. Подкуполният барабан се носи от втория чифт свободни колони. Капителите им са различно оформени и украсени с пластична и ажурна резба. Особеност в плана е издълженото източно рамо на кръста, което е свързано с появата на масивен висок иконостас. В него се включва и предапсидното пространство. На изток църквата завършва с полукръгла апсида. Сводовете, покриващи четирите междурамия на кръст, са цилиндрични и преминават в стените под тях. По същия начин е решен и притворът. Към притвора е добавен и екзонартекс, свързан с галерия от юг. Източният край на галерията е затворен от малко помещение (параклис), с вход към олтара. В Похвалното слово за св. Йоан Поливотски от патриарх Евтимий има сведение, че църквата е изградена по искане на съпругата на цар Иван Асен ІІ – царица Ана (1221–1237), която е наредила да бъдат пренесени там мощите на този светец.
След падането на Търново под османско владичество в „Св. Апостоли Петър и Павел” е преместена българската патриаршия и патриаршеската библиотека. По това време в църквата са пренесени мощите на св. Йоан Рилски. В нея около две години служил последният български патриарх Евтимий (до 1393 г.). По-късно тя е включена в двора на Гръцката митрополия. Запазена е надгробната плоча на търновския митрополит Иларион Критски, погребан в храма.
По време на земетресението през 1913 г. е силно повредена.
Оцелелите до днес стенописи в църквата са от три различни периода – XIV, XVI и XVII в. Първият живописен слой е представен от три образа, изписани в западната арка. Това са мъчениците от Едеса – Гурий, Самона и Авив. От XIV в. в олтара е запазена композицията Пиета и съществувалите до 1913 г. стенописи в горната част на църквата. В наоса и притвора на църквата живописта е от 40-те – 50-те години на ХV в. В олтарната част са представени дяконите Димитриан, Роман, Филип и др. Над тези изображения са представени сцени, илюстриращи утринните неделни евангелия – „Жени мироносици”, „Явяването на Христос на Мария Магдалина” и „Явяването на Христос на Лука и Клеопа”. На южната стена е представена композицията „Дейсис”, а на западната – Успение Богородично. От двете страни на входа към наоса са представени архангелите Михаил и Гавраил. Интересни са образите на светците анахорети в притвора на църквата. Този втори живописен слой в стилово отношение има връзка с итало-критската художествена школа, идейно свързана и с униатския Фераро-Флорентински събор от 1439 г. Надписите върху част от стенописите от този период са двуезични – български и гръцки. Най-късно е стенописвана галерията от юг на църквата. По северната й стена е разположен стенописен календар за месеците януари, февруари, септември, ноември и декември, Седмият вселенски събор и образите на отделни светци, те са на гръцки език. Фреските от галерията датират от ХVІ в.
Църквата е архитектурно реставрирана през 1981 г., въз основа на снимки и рисунки по проект на арх. Б. Кузупов. Художествената реставрация е извършена от колектив под ръководството на С. Русев.
Църква „Св. Георги”
Намира се под южния склон на хълма Трапезица, на десния бряг на р. Янтра. Тя е малка, еднокорабна, едноапсидна, с тесен притвор и полуцилиндричен свод. „Св. Георги” е построена и изцяло живописана през 1616 г. върху основите на средновековна църква със средствата на знатните търновски граждани Параскев и Ирина. Над входа към притвора е запазен ктиторски надпис. През 1685 г. е направено ново стенописване на притвора и е подновен иконостасът. През ХІХ в. църквата е под покровителството на търновския табашки еснаф. Тук е заседавала лонджата на еснафа до построяването на специална сграда.
Църквата „Св. Георги” повтаря архитектурния план на останалите средновековни църкви. Състои се от две помещения. По-голямото включва наоса и олтарната част, а по-малкото е женското отделение. Между тях има доста голямо преддверие.
Стенописите в църквата са дело на няколко майстори и са частично запазени. На източната стена освен традиционната композиция „Божествена литургия” и „Поклонение на жертвата” предизвикват интерес сцените „Гостоприемството на Авраам”, „Съшествие на Светия Дух”. Срещуположната западна стена също е изцяло покрита с живопис. В първия регистър са представени в цял ръст светци. Над тях е разположена традиционната сцена „Успение Богородично”, „Апостолите пред гроба на Богородица”, както и две сцени от цикъла Страсти Христови. Най-горе, в извивката на свода, е представена композицията „Тайната вечеря”. По северната стена са запазени образите, предимно на светци воини в цял ръст, както и медальонни фризове с допоясни изображения на светци. По свода и южната стена стенописи не са запазени. В притвора живописецът използва по-светъл колорит, рисува образите с по-подчертана одухотвореност. Тук се открояват сцените от цикъла „Сътворение” и голямата композиция „Страшният съд” върху източната му стена, както и сцени от цикъла с Христовите чудеса. Според последните изследвания тази живопис на църквата е работена от майстори, свързани с ателието на Пимен Зографски. Има следи от по-стара живопис, вероятно от средата на ХVІ в., но липсват цели изображения.
Архитектурната реставрация и консервацията на църквата са осъществени по проект на арх. Б. Кузупов. Художествената реставрация е извършена от колектив под ръководството на Д Пешев и С. Русев.
Църквата е обявена за народна старина през 1927 г., а за паметник на културата с национално значение – през 1964 г. Строителната и художествената реставрация на храма са завършени през 1975 г., след което църквата е отворена за посещения.
Църквата „Успение Богородично”
Намира се на около 150 м на юг от левия бряг на Янтра. Издигната е на мястото на средновековния манастир „Успение Богородично”. В него е била монахиня първата жена на Иван Александър – Теодора. Тук прекарала последните години от живота си и втората му жена – еврейката Сара-Теодора.
Църквата е построена през 1923 г. и е открита на 19 декември следващата година. Изграждането й става по инициатива на ктитора Христо Енев и с доброволен труд и средства на местното население. В църквата са пренесени и запазени старинни икони като „Св. Петка” (1854 г.) и „Св. Богородица” с гръцки надпис, цялата обкована със сребро. Тук се съхраняват много стара утвар – сребърни кандила от 1796 и 1818 г., петохлебие от 1828 г., кутия за сухо причастие от 1836 г. Иконостасът е дело на резбаря Илия Косев.
Други църкви
Църквата „Св. Никола”
Намира се на източната страна на махалата Варош. Строежът е започнат през 1835 г. от майстор Иван Давдата, но е довършена от Кольо Фичето. Църквата е ниска трикорабна базилика с дървени колони и дъсчени тавани, средният от които имитира цилиндричен свод. Внимание заслужават иконостасът и владишкият трон, дело на Йоаникий (Йонко) Папавитанов, тревненски майстор. Той се състои от тридесет и четири малки икони. Църквата е завършена през 1841 г, и е тържествено открита от митрополит Неофит Византиос.
Църквата „Рождество Богородично”
Намира се в старата част на града – в т.нар. Болярска махала. Построена е от Колю Фичето (1842–1844 г.) със средства, събрани от населението. Изградена е от дялан пясъчник, като характерни особености на църквата са големият главен корниз и двойната фичевска кобилица от камък и червени тухли. Украсена е с четири колонки и елипсовидни прозорци, които придават оригиналност на фасадата. Църквата е трикорабна. На 30 м западно от нея е построена камбанарията, също иззидана от дялан камък. Подът е застлан с мраморни плочи. Оригинален елемент от интериора на църквата са двата реда капители. Сводовете са направени от тухли и хоросан. Освен главния вход има още две странични, симетрично разположени врати, през които се излиза във външните аркади. По време на земетресението през 1913 г. църквата е съборена до основи. Фасадата й е възстановена по чертежите и макета, изработен от Леон Филипов преди природното бедствие. Сега той се съхранява в експозицията, подредена с макети на Леон Филипов.
Катедралната (Съборната) църква
Намира се на мястото на старата църква „Рождество Богородично”, строена от Колю Фичето през 1844 г. и съборена по време на земетресението през 1913 г. Днешната катедрална църква „Рождество Пресветая Богородица” е строена от майстор-строителя предприемач дядо Грозю през 1933–1934 г. Новата църква е център на малък площад в старата част на града. Стенописвана е през 1954 г. от художниците професори Н. Кожухаров, Д. Гюдженов, П. Сеферов и търновския иконописец Ат. Велев. Дърворезбата за иконостаса и владишкия трон е дело на майстора Д. Кушлев. От стенописите интерес представляват тези с исторически сцени – покръстване на българския народ, Кирил и Методий и техните ученици Климент, Наум и Сава, Горазд и Ангеларий, както и сцените, свързани с историята на Велико Търново – изпращането на Патриарх Евтимий на заточение и Търновската книжовна школа на Теодосий Търновски. В притвора на църквата са погребани митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), митрополит Софроний и митрополит Антим.
Църквата „Св. Спас” („Възнесение”)
Намира се западно от стария конак, където са били къщите на най-големите търговци и занаятчии. Тя е дело на Колю Фичето, който започва строежа през 1859 г и го завършва през 1862 г. Църквата е трикорабна базилика, като под нея има гробница с вход откъм южното лице. Зидана е с ломен камък, отвън е била измазана с оранжево-червена варова мазилка, а камъните са фугирани с варов разтвор. Интересни са каменните полуколонки, вградени на четирите фасади. Много по-късно на северната и южната фасада били вградени няколко мраморни надгробни плочи с гръцки надписи, взети от гробищата на старата църква, намираща се на същото място. При земетресението от 1913 г. горната част на църквата била разрушена.
Църквата „Св. Кирил и Методий” („Св. Атанас”)
Издига се на най-високата част на града в квартал Варош. Още с построяването тази църква е привличала вниманието с купола и камбанарията. И днес тя продължава да се откроява в общия панорамен изглед на града. Строежът е започнат на 10 март 1860 г. и е завършен на 8 октомври 1861 г. В кондиката на църквата е записано, че майсторът е Никола Фичето. Той е и ктитор, като от него са подарени и надписани два големи железни светилника.
Църквата е трикорабна, с купол, издигнат в центъра на правоъгълно пространство, към което от четирите страни се отправят арки, свързващи стените с колоните. Към него са насочени балдахиновите сводове и колоните. Арките и сводовете са хармонично съчетани с кривата линия на балкона.
Църквата „Св. Константин и Елена” („Св. Борис”)
Намира се на запад от църквата „Св. Спас”. През XIX в. тя се включвала добре в общата панорама сред големите възрожденски къщи, които са я заобикаляли. При изграждането й Колю Фичето успял много умело да съчетае разнообразни архитектурни форми и елементи, като полуцилиндрични, елиптични и кръстати сводове, полукръгли и сплеснати арки. Църквата е трикорабна. Вътрешността й е светла и красива. При главния й вход от двете страни на външната врата са поставени две въртящи се колони. Колю Фичето успява по красив начин да изгради и обедини църквата и камбанарията.
Вляво от входа в преддверието са вградени надгробни плочи на видни търновски дейци. Една от тях е на хаджи Минчо Хаджицачев. Тук е и паметникът на митрополит Панарет Рашев, дело на румънския скулптор Йон Джорджеско. На южната фасада по-късно са вградени богато орнаментирани надгробни плочи.
Улица „Гурко”
Интерес представлява улица „Гурко”. Тя привлича вниманието със своето разположение високо над скалите на р. Янтра и с амфитеатрално наредените по нея малки красиви къщи.
Сарафкината къща е един от архитектурните образци на Велико Търново. Тя е построена през 1861 г. за търновския търговец, известен с името Димо Сарафина (сарафин е човек, който се занимава с размяна на пари). Къщата е представителна и е трябвало да бъде както жилище, така и работно място. Преди да бъде завършена обаче, собственикът й починал и тя никога не е била използвана по предназначение. Къщата преминава в наследство на съпругата му Анастасия Сарафката и така става известна с името Сарафкината къща.
Поради естествения стръмен терен къщата е изградена на пет нива (етажа) откъм р. Янтра и две откъм ул. „Гурко”. От улицата се влиза в просторен вестибюл, ограден от четири стаи и други по-малки помещения. Долните етажи са се използвали за складове. От тях се излиза на голяма отворена тераса, надвесена над реката.
От вестибюла към последния етаж води стръмно дървено стълбище с декоративна вратичка и парапет от ковано желязо. Той прераства в ажурно изплетен вътрешен балкон, който придава внушителност във височина. Дървените колони, обшивката на тавана с розета – наподобяваща слънце – в средата и тъмните капаци на прозорците контрастират на бялата мазилка.
Сарафкината къща е била жилище на Кюстендилския владика; дом на православното християнско братство „Св. Петка”; жилище на бедни граждани; увеселителен салон на белогвардейците; база на стопанското предприятие „Жилфонд” и др. След реставрацията й, завършена през 1981 г., къщата е предадена на Регионален исторически музей – Велико Търново. В нея са експонирани различни етнографски изложби, а днес – на ІV и V етаж – е разположена експозицията „Народно изкуство от Търновския край”. Тя запознава посетителя с основните прояви на народното художествено творчество, характерни за Великотърновския регион в края на ХІХ и началото на ХХ в.
На ІV етаж са оформени четири експозиционни зали: „Занаяти”, „Народно облекло, тъкани и накити”, „Обредни предмети” и е представен интериорът на градска (търновска) възрожденска гостна.
В първата зала са експонирани различни видове кухненска и трапезна керамика; сребърни кандила и домашни иконостаси с икони-примитиви; резбовани и рисувани сандъци и ракли, хурки и просфорници; каменни оброчни плочи и надгробия; металопластики и др.
Втората и третата зала са посветени на тъканите, облеклото и накитите. Във Великотърновския край има изключително многообразие от традиционни носии. Показани са женски (сукманен и двупрестилчен) и мъжки костюми, изработени от домашнотъкани платове, с шаечни или копринени апликации, ширити, гайтани, пайети и др. Наред с детския костюм са изложени традиционни детски играчки – кукли, топки, свирки и др. Акцентирано е върху богато бродираните ризи и пъстроцветните тъкани престилки. Празничните носии са допълнени с плетени чорапи; тъкани и синчани колани, кесийки и торбички; колоритни забрадки и сребърни и позлатени накити – пафти, гривни, пръстени, обеци, наушници и прочелници. Особено внимание заслужава търновският „сокай” – уникален старинен вид забраждане със сложна и представителна украса. Показана е богата колекция от тъкани – кърпи и пешкири, кенарени платна, черги и постилки, възглавници, торби и др.
Последната зала е посветена на обредните предмети. Те се изработват специално за някои празници и обреди, като им се приписва магическа сила. Показани са много и разнообразни обредни хлябове, най вече коледни и сватбени, защото хлябът участва във всички семейни, календарни и трудови обреди. Показани са още мартеници, сурвакници, великденски яйца, венци и китки, сватбено знаме с варакосана ябълка, жътварска брада, кукла „Герман” за измолване на дъжд и др.
Фотографиите в цялата експозиция дават допълнителна информация за делниците и празниците на хората от Великотърновския край отпреди век и половина – предене, вършитба, пазар, сватбени обичаи, празнични хорˆ и традиционни музикални инструменти, различни обреди и др.
На V етаж е представена историята на фотографията във Великотърновско. Първите фотографи в града са военни руснаци, дошли след Освобождението. Колекцията, която е експонирана, обхваща периода от 80-те години на ХІХ в. до 40-те години на ХХ в. Галерията от образи представя живота на старите търновци, очертава градските моди и нрави, предпочитания и влияния, промените в облика на града и хората в него. Показани са също стари семейни албуми, рамки за фотографии, фотоапарати и апарат за гледане за стереодиапозитиви.
Музеи
Регионален исторически музей – Велико Търново
Това е най-старият и най-голям извънстоличен общоисторически музей. Създаден е през 1871 г. В него работят научни сътрудници, уредници, екскурзоводи, реставратори и др. специалисти в следните отдели: Археология, Етнография, Християнско изкуство, Българските земи през XV–XIX в., Нова и най-нова история, Фондове и научен архив, Културно-просветен, Лаборатория за реставрация и консервация, Административно-финансов и стопански, Фотоателие и фотолаборатория, Компютърна обработка на фондовете и издателска дейност, Библиотеки и Недвижими паметници на културата.
Музей „Възраждане и Учредително събрание”
Музеят „Възраждане и Учредително събрание” във Велико Търново е разположен в една от най-представителните сгради в града, дело на първомайстора на българската архитектура Колю Фичето – Стария конак. Открит е на 16.11.1985 г. На площ от 3600 кв. м, с много фотографии, факсимилета, богат веществен и документален материал, са разкрити материалната и духовната култура на населението от Търновския край през епохата на Възраждането и борбите за национално освобождение.
Много от показаните материали са уникати. Сред тях е богатата колекция от икони и дърворезби на Тревненската живописна школа, иконите на първия български академично школуван художник Станислав ДоспевскиДОСПЕВСКИ, Станислав (истинско име: Зафир Димитров Доспевски) (1823–1878). Възрожденски живописец, син на Д. Зограф. Роден в Самоков, но живял в Пазарджик. Живопис учил при баща си и в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва. През 1856 г. завършил и Императорската художествена академия. Завръщайки се в България, се изявил като един от най-видните живописци в епохата на Възраждането. Нарисувал около 30 реалистични портрета и голям брой икони в Преображенския и Лопушанския манастир. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 бил арестуван от турските власти. Починал в Цариград като руски поданик. и на възпитаника на Мюнхенската школа Николай Павлович. Сред уникатите, свързани с църковното изкуство, е и плащаницата от 1569 г., изработена от арменски казаси, и касата на Преображенския манастир. Той е един от значимите духовни центрове през епохата на Възраждането, давал подслон на много революционни дейци. Силно впечатлява и колекцията от щампи, пренесени от поклонници от Хилендарския манастир.
Интерес сред посетителите предизвикват и гипсовите макети на Леон Филипов. Те са свидетелство за богатото архитектурно наследство най-вече на Търново и Арбанаси. Много от пресъздадените сгради и архитектурни детайли от Леон Филипов днес не съществуват и само макетите напомнят за тях.
Сред интересните експонати в залата за икономическото развитие на Търново и Търновския край през Възраждането са саморъчно изработената дървена каса на Колю Фичето, знамето на Хлебарския еснаф в Търново от 1876 г., берата (разрешителното) на търновския търговец Атанас Михайлов и кораба (коритото) на известния кожар в града Руси Индустрията, изработен от цяло дърво.
Темата за националноосвободителните войни е представена чрез редица оригинални материали: фермана за обновяване на независимата българска църква, издаден на 28.02.1870 г., одеждите и църковната утвар на митрополит Панарет Рашев, книги и учебни пособия, свързани с учебното дело, печати и документи, които се отнасят до дейността на първите български читалища. Наред с оригиналното оръжие – пушки, пищови, саби – на участници в буни, завери и въстания, тук е и картата на Европейска Турция, използвана през 1876 г. от Стефан СтамболовСТАМБОЛОВ, СТЕФАН. (1854-1895). Роден в гр. Търново. Учи в родния си град (1866-1869), а след това е стипендиант в Духовната семинария в Одеса (1870-1872). Изключен от семинарията заради връзки с руските революционери. През 1873 г. е учител в Търново, а след това се прехвърля в Румъния, където попада сред българската революционна емиграция. Делегат е на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ (20-21 август 1874). През есента на 1874 г. е определен за апостол на БРЦК за вътрешността на страната. Живее в Цариград (1874). От април 1875 г. се прехвърля в Букурещ и участва в Общото събрание на БРЦК на 12 август 1875 г., което взема решение за въстание. Избран е за апостол на Старозагорския революционен окръг и става един от ръководителите на Старозагорското въстание (1875). След неуспеха на въстанието заминава за Румъния, където присъства на събранието на БРЦК в Гюргево (1 октомври 1875), на което е решено да се организира голямо въстание в България през пролетта на 1876 г. Определен е за главен апостол на I (Търновски) революционен окръг. Под негово ръководство се насрочва общо събрание на окръга в гр. Горна Оряховица (24-25 април 1876) за определяне на деня на въстанието. След разгрома на Априлското въстание се прехвърля в Румъния и участва в ръководството на Българското централно благотворително общество. Участва в Руско-турската освободителна война (1877-1878) като секретар на военния пратеник на Славянския комитет и се грижи за Българското опълчение. След Освобождението през 1878 г. се установява в Търново като адвокат. Участва активно в движението против Берлинския договор и е един от основателите на Търновския комитет „Единство“. Активен член на Либералната партия. Народен представител във II-VIII (1880-1895) обикновено народно събрание (ОНС). Подпредседател на II (1880) и IV (1884) и председател на IV (1884-1886) ОНС. Обявява се против режима на пълномощията на княз Александър Батенберг (1881-1883). Дописен и редовен член на Българското книжовно дружество (1884). Участва в Съединението (1885) и в Сръбско-българската война (1885) като доброволец. След детронацията на княз Батенберг (9 август 1886) застава начело на контрапреврата, а след абдикацията на княза влиза в регентския съвет (26 август 1886 – 25 юни 1887). Свиква III велико народно събрание (ВНС) за избирането на Фердинанд за български княз (1887). Отцепва се от Либералната партия и полага основите на Народнолибералната партия (стамболовисти) (1887-1895). Като председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи (1887-1894) въвежда диктаторски методи на управление и преследва опозиционните водачи – установява т.нар. стамболовистки режим. Преследва русофилите и потушава сурово офицерските бунтове в градовете Русе и Силистра през 1887 г. Провежда политика на откъсване от Русия и се стреми към ориентиране към Австро-Унгария, Германия и Великобритания. С непримиримата си политика към Русия затруднява международното признаване на избора на българския княз, заради което Фердинанд го заставя да подаде оставка (19 май 1894). Съсечен на 3 юли 1895 г. в гр. София от политическите му противници и на 6 юли умира от нанесените му рани.
СТАНЧЕВ, Христо (Христо Станчев Крусев) (1870-1950). Български живописец. Един от основателите на Дружеството на южнобългарските художници (1912). Импресионистични композиции с реалистична рисунка. Влияния от символизма – илюстрира стихосбирката „Безсъници“ на П. Яворов. Пейзажи и натюрморти. Демократично, хуманистично и социално творчество с принос в националната реалистична живопис – „Слугинче“, „На нивата“, „Пролет“ и др., два печата на БРЦК, снимките на Васил ЛевскиЛЕВСКИ, Васил (истинско име: Васил Иванов Кунчев), Дякона, Апостола (1837-1873). Идеолог на българската националноосвободителна революция, създател на Вътрешната революционна организация и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). През 1858 става монах под името Игнатий. Участва в I българска легия (1862). Учител (1864-67) във Войнягово, Карловско, и Еникьой, Добруджа; знаменосец (1867) в четата на П. Хитов. През есента на 1867 и пролетта на 1868 е в Белград във II българска легия. С помощта на „Българско общество“ предприема 2 обиколки из България – 1 дек. 1868 – февр. 1869 и май-авг. 1869. Основава първите революционни комитети. През 1870-72 изгражда Вътрешната революционна организация с ръководен център Привременно правителство в Ловеч. В проектоустава (1871) определя основната цел на освободителната борба: „с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…“. На общо събрание на БРЦК (1872) в Букурещ Левски е утвърден за главен апостол в България. Получава специално „упълномощие“, напуска Букурещ и продължава апостолската си дейност. От 1871 негови помощници са А. Кънчев и Д. Общи. Преустройството на Вътрешната революционна организация и създаването на революционни окръжни комитети в България са спрени от Арабаконашкия обир на турската поща (22 септ. 1872) начело с Д. Общи. Разкритията и арестите стават причина за отказа на Левски да изпълни нареждането на Л. Каравелов за незабавно обявяване на въстание в България. На път за Румъния минава през Ловеч, за да прибере архива на комитета. Остава да пренощува в ханчето на Х. Цонев Латинеца в с. Къкрина, Ловешко, където е заловен от турската полиция. Изправен пред специален съд, Левски се стреми да запази революционната организация. Осъден на смърт и обесен. (с автограф), на Христо БотевБОТЕВ, Христо (Христо Ботйов Петков) (1847/1848–1876). Български революционер, национален герой, поет и публицист. и семейството му, на Христо Иванов Големия, Христо Караминков, Иван Панов Семерджиев и други революционни дейци. Сред личните вещи най-силно впечатлява дяконския орар на Васил Левски, подарен на Историческия музей във Велико Търново от Димитър Топлийски, и личните вещи на Иванка Ботева. Наред с оригиналните бойни снаряжения на руски войници и български опълченци от Руско-турската война (1877–1878 г.), вниманието на посетителя се привлича от знамето, с което търновци посрещат руските войски на 25.06 (7.07) 1877 г. и от венците, поднесени им от женските дружества в Свищов и Търново. Тук е показан и протоколът от 25.07.1877 г. за създаване на редовна българска войска.
В музея е експонирана най-голямата в България колекция от глинени предмети от римската епоха – антична керамика, детски играчки, строителни материали, грънчарска пещ, както и отлични образци на бронзовата и каменната пластика.
Широко представени са материалната и духовната култура на средновековния Търновград, който е столица и политически, икономически, културен и духовен център на България през ХІІ–ХІV в. Експонирани са многобройни предмети – златни и сребърни накити и монети, оръдия на труда, предмети от кост и други.
Стенописи от средновековни църкви, високохудожествени многоцветни миниатюри от ръкописи разкриват постиженията на Търновската живописна школа. В музея се пазят шедьоври на българската иконопис.
В специална зала са експонирани Калояновото погребение и Калояновият пръстен-печат, разкрити при археологическите разкопки на църквата „Св. 40 мъченици”.
На последния етаж на сградата на бившия турски конак е реставрираната зала, където през 1879 г. Учредителното събрание приема Търновската конституция. На същото място е избран първият български княз Александър БатенбергАЛЕКСАНДЪР I БЪЛГАРСКИ (Александър Батенберг) (1857–1893). Първият княз на България (1879–1886), генерал от българската армия (1879), хесенски принц. Син на принц Александър фон Хесен и на Юлия Хауке, графиня Фон Батенберг. Като офицер от руската армия участва в Руско-турската освободителна война. Отменя конституцията (1881–1883) и установява т.нар. режим на пълномощията. Застава начело на Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Главнокомандващ българската армия в Сръбско-българската война (1885). Детрониран от офицери русофили, върнат на престола, но под натиска на Русия принуден да абдикира. Погребан в София в мавзолей..
Музей „Нова и най-нова история на България” – Велико Търново
Сградата е строена през 1970–1971 г. по проект на арх. П. Толев и арх. Цв. Полихронов. Богат снимков, документален и веществен материал разкрива водещото място на Велико Търново в изграждането и укрепването на българската държавност след Освобождението, участието на населението от региона във войните за национално обединение (1885; 1912–1913; 1915–1918) и съществения принос на старата столица в създаването и развитието на книжарската, издателската дейност и периодичния печат
Разнообразен снимков, документален и веществен материал представя водещото място на града в осъществяването на най-важните държавни актове в следосвобожденска България – Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885) и обявяването на Независимостта (22.09.1908). От проведените в България през периода 1878–1990 г. седем Велики народни събрания шест са свързани с Велико Търново и Великотърновския край.
В специална зала се проследява участието на населението от Велико Търново и региона във войните, водени в името на обединението на разпокъсаните от Берлинския конгрес (юни-юли 1878) български земи. Оригинални снимки, лични вещи, оръжие, исторически карти и знамена документират бойните действия на воините от Шести пехотен търновски полк, ХVІІІ пехотен етърски полк, ХХ пехотен добруджански полк в името на националното обединение.
Специално място в експозицията е посветено на търновските редактори, издатели, печатари и книжари. През периода 1878–1944 г. във Велико Търново се издават 207 вестници и списания, някои от които са първи по рода си за България.
Археологически музей „Велико Търново – столица на България ХII–ХIV век”
Археологическият музей във Велико Търново съхранява множество ценни находки, свидетелстващи за богатата история и културно наследство на този край на България. Сред безценните експонати на музея са и едни от най-старите златни находки в света. Уникалното златно съкровище от неолитната епоха е открито край Самоводене. Великотърновският археологически музей има една от най- големите колекции от керамични и глинени съдове в България, останали от римската епоха, както и пластики от бронзовата и каменната епоха. В музея могат да се видят многобройни експонати, намерени при разкопките на средновековния град – златни и сребърни бижута, монети, рисувани керамични съдове, оригинални икони, сечива и оръдия на труда от кост. В Лапидариума на музея са подредени каменни статуи, архитектурни детайли и надгробни плочи от римско време. В същата сграда се намира и градската библиотека „Петко Рачев Славейков”, чиято колекция от книги е сред най-богатите в страната.
Затвор-музей
Търновският затвор е построен около средата на ХІХ в. Използван е по предназначение до 1954 г. Той е бил от типа на т.нар. Преходни затвори. В него затворниците не са изтърпявали наказанията си, а са били настанявани до преместването си на друго място или до произнасянето и изпълнението на смъртната им присъда. В периода до Освобождението тук са били затваряни Филип Тотю, Стефан КараджаСТЕФАН КАРАДЖА (Стефан Тодоров Димов) (1840-68). Български революционер, войвода. Участник в I българска легия в Белград (1862). През 1864-66 обикаля с малка чета из Стара планина. През 1867 участва в Румъния в организирането на чети за България и в създаването на II българска легия в Белград. Заедно с Хаджи Димитър организира и предвожда чета, която на 6 юли 1868 преминава Дунав при с. Вардим, Търновско, и се отправя към Стара планина. Открита и нападната от потеря и редовна турска войска. Тежко ранен в сражение в местността Канлъдере (при с. Вишовград, Търновско). Заловен и обесен полумъртъв в Русе., Васил Левски, Тодор КаблешковКАБЛЕШКОВ, Тодор Лулчов (1851–1876). Български революционер. Написва т.нар. Кърваво писмо, оповестило началото на Априлското въстание в Копривщица. След разгрома на въстанието с група оцелели въстаници се оттегля в Стара планина; заловен в Троянско, самоубива се в конака в Габрово., Бачо Киро, Георги ИзмирлиевИЗМИРЛИЕВ, Георги Димитров (Македончето) (1851–1876). Български революционер. Помощник-апостол в I (Търновски) революционен окръг при подготовката на Априлското въстание. Заловен от турците с група революционери при обявяване на въстанието. Обесен. и др.
Постройката се състои от приземен и два горни етажа, двата двора са оградени от каменни зидове.
Днес затворът е превърнат в музей, чиито експонати наброяват около 110. Площта на експозицията е 820 кв. м и обхваща приземния и първия етаж. Откриването на първата музейна експозиция е през април 1960 г. След 1989 г. експозицията е обновена и отваря врати за посетители на 18 юли 2005 г. В автентичния си вид са възстановени общата килия и килията за мъчения от ХІХ в. Те се намирали на приземния етаж. Посетителите могат да разгледат и три килии на първия етаж.
Днес имената на 399-те мъже, минали през килиите на търновския затвор, са записани със златни букви върху огромно табло на централния вход. По стените на реставрирания музей са окачени приспособленията, с които мъчителите са изтръгвали самопризнания от жертвите си – ръждясали окови, белезници, бичове и камшици, железни шипове, клещи за изтръгване на месо и торби с вар и пясък.
В килията за мъчения е запазено в автентичния му вид огнището, на което са били нажежавани уредите за мъчения. Възстановени са и т.нар. килии единочки. В тях осъдените на карцер и особено опасните престъпници на турската империя са изтърпявали наказанията и присъдите си. На специална паметна плоча, монтирана в помещението за мъчения, са изброени и описани 17-те най-разпространени по онова време видове изтезания.
От известно време български и чуждестранни туристи имат възможността да нощуват в специално пригодени килии. Идеята за необичайната туристическа атракция е на директора на музея ст.н.с. д-р Христо Харитонов.
Художествена галерия
Тя функционира от 1934 г. и е една от най-старите в страната. Фондът й е много богат, като включва около 5000 творби, обособени в три раздела: Живопис, Графика и Скулптура. Галерията събира и съхранява творби на български художници от различни поколения и периоди от развитието на българското изобразително изкуство. Фондът се експонира в адаптираната за целта сграда в парк „Асеневци”. На първия етаж се представя тематична експозиция „Велико Търново през погледа на художника”, която периодично се обновява. На втория етаж се показват подбрани творби от фонда на галерията или гостуващи изложби от други галерии, различни колекции, уникални по своята същност за града и страната.
Архитектурни паметници
Самоводската чаршия
През 60-те и 70-те години на XIX в. Търново започва да се разширява на запад от стопанския център Баждарлък. Тогава се оформят две улици с дюкяни, занаятчийски работилници и ханове. Едната от тях започва от малък площад, който през XIX век се нарича Ун (брашнен) пазар, а днес – Самоводски пазар – и продължава по улицата, водеща към Дряновския хан.
През годините на Възраждането тук са бакалската, опинчарската, ковашката, халашката и др. чаршии, хаджи Давидовият, хаджи Великовият хан и ханът на Атанас Йоноолу. След Освобождението тази стопанска част на Търново запазва дълго традициите на възрожденските занаятчийски чаршии.
Архитектурният облик на Самодовската чаршия се оформя от каменните дувари с големи двукрили порти, старите търновски къщи с джамали и чардаци и балкони, издадени над улицата. По улицата, водеща от Самоводския пазар към Дряновския хан, се намират малките работилници и търговските дюкяни на занаятчиите – папукчия, плетач, кантарджия, бакалин, ковач, кафеджия, берберин. Предните дюкяни на хана на хаджи Николи са заети от дръндарин, бакалин, куюмджия, кафеджия и шекерджия. Наред със занаятчийските работилници тук са и малките дюкянчета за продажба на брашно, трици, зърнени храни и винопродавницата. До 30-те години на XX век срещу хана на хаджи Николи в дъсчени бараки, боядисани в червено, табаците, цървулджиите и опинчарите от Асеновата махала продават стоката си – камшици, седла, цървули, кундури, всичко, правено от кожа.
Днес занаятчийската чаршия е значим музеен обект във Велико Търново. Изграждането на комплекса, който включва Самоводския пазар и чаршията, е част от програмата за развитие на Велико Търново като исторически, културен и туристически град. Комплексът се състои от реставрирани и адаптирани възрожденски или следосвобожденски къщи от втората половина или края на XIX в. с характерната за търновския стръмен терен раздвижена архитектура. Между тях е и родната къща на Емилиян Станев. В Комплекса е включен и един от най-интересните архитектурни паметници на нашето Възраждане – ханът на хаджи Николи, построен през 1858 г. от майстор Колю Фичето. В него е разположена експозицията на Музея на Възраждането. Оборудвани и действащи са няколко работилници – грънчарска, оръжейна, резбарска, работилница за кадаиф, иконописно ателие, тъкачница, шекерджийница и др. Има и множество магазини за сувенири и антикварни предмети. Самоводската чаршия е свидетелство за архитектурата, стопанското минало и производственият бит на основната част от населението на Велико Търново от първите десетилетия на XX в.
Ханът на хаджи Николи
В съседство със Самоводската чаршия в новата махала, оформена през средата на XIX в., е построена една от най-хубавите и големи възрожденски сгради в Търново – ханът на хаджи Николи. Сградата е направена по поръчка на известния търновски търговец и активен участник в борбата за църковна независимост. Проектът и изпълнението на хана са дело на майстор Колю Фичето. През 1858 г. той построява сградата на две улици. От едната страна тя е на три етажа, а от другата (северната) – на един. Откъм юг на уличната линия се намира самостоятелна сграда на един етаж, строена по-късно. Зад този етаж следва малък вътрешен двор. На висок скалист хълм е облегната същинската част от хана – третият етаж, който излиза на главната улица. Колю Фичето разнообразява фасадата и я раздвижва с откритите галерии и кръстатите сводове, намиращи се пред двата горни етажа. Каменната подова конструкция на откритите галерии на всеки етаж е леко издадена напред, като по този начин се образува една вълнообразна линия на балкончетата, оформени между колонките по продължение на галерията. За да подчертае нейната здравина, самоукият архитект поставя каменни конзоли, пластично оформени в зида на приземния етаж. Откритите навън аркадни коридори пред стаите на двата горни етажа, украсени с извити железни парапети, създават ажурна, жизнерадостна фасада на Николи хан, която привлича вниманието.
В каменните стаи на хана търговецът хаджи Николи в продължение на повече от десет години складира манифактурни стоки, внасяни от Западна Европа и от Близкия изток, а така също и произведенията на търновските майстори чохаджии, куюмджии, бакърджии и др. Няколко години преди Освобождението сградата е използвана като фабрика за преработка на тютюн, собственост на търговеца индустриалец хаджи Славчо Хаджипаскалев. След Освобождението години наред отделните стаи са били използвани за работилници от дребни занаятчии. През 1970 г. в сградата е подредена експозиция на Музея на Възраждането.
Къщата с маймунката
Намира се между Старите хали и Самоводската чаршия. Построена е през 1849 г. от Колю Фичето за търговеца Никола Коюв. Известно време тук е живял Стоянчо П. Ахтар, първият събирач на старини и притежател на първата в България частна сбирка от ценни средновековни ръкописи и монети. Построена е върху изключително тесен терен, с лице около 6 м и дълбочина 15 м. На това място Колю Фичето изгражда триетажна сграда, чиито помещения, магазини, складове и жилище задоволяват нуждите на търговеца. Както останалите търновски къщи, и тя е разположена на две улици. Помещенията откъм долната улица са на по-високо ниво, оттам се влиза в двата жилищни етажа. Връзката с другия етаж се осъществява посредством вътрешно стълбище. Приземният етаж е оформен с два големи отвора, сегментно засводени (сега запълнени). Над тях, над гладко измазана част в средата, е поставена върху профилирана колонка седяща маймунка с надписана плоча. Тя дава популярното име на къщата. Над тази част започва първият етаж, който е издаден напред. Вторият етаж излиза напред като първия, но е с много по-богата вдлъбната крива и малки правоъгълни профили и отстъпи. На стената има по пет прозореца, три от които са на еркера. Оригинално е разположен вътрешният вестибюл, намиращ се на средния етаж. Светлината до него идва от прозореца на тавана на горния вестибюл. Външното оформление е с тухлена облицовка с изпъкнали фигури. Този начин за украсяване на външните фасади (чрез тухлен пълнеж) се среща рядко у нас, предимно в други къщи в Търново, Горна Оряховица, Преображенския и Плаковския манастир, където е работил Колю Фичето.
Паметници
Паметник на Асеневци
Паметникът на Асеневци е разположен на много живописно място в града – край река Янтра, в подножието на хълма Света гора, до Стамболовия мост (построен по времето на Стефан Стамболов). Той е посветен на царете Асен, Петър, Калоян и Иван Асен II. Построен е през 1985 г., при навършването на 800 години от въстанието на братята Асен и Петър. Сочещият нагоре меч, около който са разположени четиримата Асеневци, символизира мощта и възхода на Средновековна България.
Паметник „Майка България”
Намира се в центъра на града. Посветен е на загиналите в четири войни – Руско-турската, Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война. Паметникът е построен със средства, дарени от населението на Велико Търново. Открит е на 6 май 1935 г.
Културен календар
22-март – официалният празник на Велико Търново.
Организира се богата културна и забавна програма, която продължава няколко дни.
Международният фолклорен фестивал „Велико Търново”
Той е ежегодна проява. Фолклорният фестивал е единственият в България със статут „Фестивал на ЦИОФФ” (Международен съвет на организаторите на фестивали за фолклор и традиционни изкуства към ЮНЕСКО). Провежда се през юли от 1998 г. насам. Фестивалът е оценен като един от най-големите международни фолклорни форуми на Балканите.
Първи международен фестивал на религиозната музика
Хорови формации от цялата страна участват в Международния фестивал на религиозната музика „Хвалете Господа”.
Балкан Фолк
Повече от десет хиляди танцьори, музиканти и певци от цяла България се събират в началото на май във Велико Търново, за да танцуват, пеят и свирят. Фестивалът се организира от движението „Екологична Стара планина”. Негови гости са били фолклорни групи от Русия, Германия и Великобритания и др.
Екофестивал „Велико Търново”
Фестивалната програма включва конкурси по фотография за аматьори и професионалисти, детски рисунки, плакати, журналистически материали и снимки. Участват неправителствени организации от Великобритания, Намибия, Ливан, САЩ, Русия, Китай, Полша, Русия, Украйна, Беларус, Турция, Гърция, Италия, Македония, Черна гора, Испания, Франция, Сърбия, Палестинска автономна област, Словакия, Ирак, Египет, Кипър, Нигерия, Япония и Германия.
Околности
На 4 км североизточно от града се намира с. Арбанаси – архитектурен резерват, съхраняващ уникални образци на българската възрожденска архитектура. Неговите 5 църкви и 2 манастира съхраняват изящни образци на българската възрожденска зографска и резбарска школа. Неповторими са каменните къщи с богата вътрешна декоративна украса.
Преображенският манастир е разположен 7 км на север по левия бряг на река Янтра. Той е най-големият сред великотърновските манастири и четвърти в страната. Стенописите в главната църква „Преображение Господне” са рисувани през 1849–1851 г. от възрожденския самоковски майстор Захарий Зограф. Големите икони от иконостаса са от същия майстор. Особено красива е ажурната резба на царските врати. В манастира се пазят ценни икони от тревненския майстор Папа Витан Млади и Станислав ДоспевскиДОСПЕВСКИ, Станислав (истинско име: Зафир Димитров Доспевски) (1823–1878). Възрожденски живописец, син на Д. Зограф. Роден в Самоков, но живял в Пазарджик. Живопис учил при баща си и в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва. През 1856 г. завършил и Императорската художествена академия. Завръщайки се в България, се изявил като един от най-видните живописци в епохата на Възраждането. Нарисувал около 30 реалистични портрета и голям брой икони в Преображенския и Лопушанския манастир. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 бил арестуван от турските власти. Починал в Цариград като руски поданик.. През 1991 г. огромно свличане на камъни от скалите над манастира се стоварва върху част от монашеските килии и ги срива със земята. Едно голямо парче се търкаля право към църквата, но по чуден начин се разцепва на две и минава от двете й страни, без да я повреди.
Манастирът „Св. Троица”, който е най-старият в околността, се намира на десния бряг на река Янтра срещу Преображенския манастир. В олтара и нартиката на църквата са открити римски паметници с надписи от Никополис ад Иструм. Църквата е изградена през 1847 г. от майстор Колю Фичето. Големите иконостасни икони на Богородица, Йоан Кръстител, Христос Вседържител, Света Троица и др. са от Захарий Зограф. Църквата е разрушена от земетресението през 1913 г. Спасени са някои стари икони, между които и храмовата „Света Троица” от 1708 г. Църквата има и подземен параклис. В сегашния си вид манастирът е възстановен през 1927 в.
На 13 км южно от Велико Търново край Килифарево се намира Килифаревският манастир, основан от Теодосий Търновски.
Плаковският манастир „Св. Пророк Илия” се намира край село Плаково, на 18 км южно от града, а на около 14 км югоизточно е Мерданският манастир.
Комплексът Никополис ад Иструм – останки от древен римски град край село Никюп, се намира на 18 км северно от Велико Търново.
Балнеоложкият курорт Вонеща вода е разположен 28 км на юг.
Проходът на Републиката (Хаинбоаз) е на 39 км южно от града.
Полезна информация
Преображенски манастир
Манастирът е отворен за посещения всеки ден от 7,00 до 19,00 часа.
Царевец
Работно време:
8,00–19,00 часа всеки ден от 1 април до 31 октомври
9,00–17,00 часа от 1 ноември до 31 март.
Регионалният исторически музей предлага екскурзоводско обслужване на английски, френски, немски и руски език.
Телефони за заявка: +359 62/63 49 46
Църквата „Св. Димитър Солунски”
Работно време:
9,00–18,00 часа всеки ден от 1 април до 31 октомври.
В останалото време обектът се отваря по заявка на тел. +359 62/63 49 46
Църква „Св. Петър и Павел”
Работно време:
9,00–18,00 часа всеки ден от 1 април до 31 октомври.
В останалото време обектът се отваря по заявка на тел. +359 62/63 49 46
Църквата „Св. Георги”
Работно време:
9,00–18,00 часа всеки ден от 1 април до 31 октомври.
В останалото време обектът се отваря по заявка на тел. +359 62/63 49 46
Затвор-музей
Адрес: пл. „Съединение”
Тел.: +359 62/63 49 47
Художествена галерия
Работно време:
10,00–18,00 часа (без понеделник)
четвъртък: свободен вход
Славейков, Петко Рачов
СЛАВЕЙКОВ, Петко Рачов (17.XI.1827–1.VI.1895) е бележит възрожденски поет, писател, журналист и публицист и обществен деец. Роден е във Велико Търново в будно семейство на казанджия (баща му бил свързан с Велчовата завера, 1835 г.). Започва учението си на петгодишна възраст в родния си град в български училища – образованието има църковно-славянски характер. Учи в Дряново, Трявна и др., тъй като семейството му бяга от Търново по време на чумната епидемия през 1837 г. Известно време посещава гръцко взаимно училище, даже учи турски език при един ходжа. През 1842 г. отива в Свищов и учи при Ем. Васкидович и Хр. Павлович, където получава по-системни знания в богатата училищна библиотека. Тук чете сръбски и гръцки книги. На следващата година е принуден да прекъсне поради липса на средства. През 1848–1849 продължава образованието си в гр. Елена при Н. Михайловски. Чете и се самообразова, но това са преди всичко произведения с църковно съдържание, поради което за известно време не е далеч от мисълта да се покалугери (даже отива в Присовския манастир). Запознаването и преписването на Паисиевата история го отклоняват от този път. „Прочитането на тая история развея калугерската мъгла… и даде друго направление на моите желания и на моята деятелност” – пише по-късно той.
Още от 1843 г. неговите литературни занимания се преплитат с обществените. Поезията му става част от огромното му обществено дело. Една от първите му прояви е борбата срещу гръцкото духовенство. Заради стихотворната сатира „Прославило се Търново” против гръцките владици в Търново е затворен. Това разпалва още повече неговия борчески дух и той става един от ръководителите на движението против гръцкото духовенство. Преследван от гръцките владици, той учителства в продължение на 20 г. в различни селища на Северна България – Килифарево, Дебелец, Бяла, Севлиево, Ловеч, Враца, Берковица, Трявна, Търново, Ески Джумая (дн. Търговище). Навсякъде прокарва взаимоучителната метода. Преподава не само граматика, география, аритметика, но въвежда и рисуване, пеене и гимнастика. По време на Кримската война (1853–1856) изпраща чрез Н. Палаузов до руските вестници обширни дописки за тежкото положение на българския народ, а през 1856 г. участва като един от главните заговорници в подготовката на Дядо-Николовото въстание 1856 г. в Търновско. През 1861 сътрудничи на в. „Дунавски лебед” на Раковски. През 50-те–60-те г. се очертава като най-значителния поет в българската литература. Неслучайно Хр. Ботев му изпраща първите си стихове (първото стихотворение „Майце си” на Ботев е публикувано от Славейков във в. „Гайда”). В този период той с цялата си енергия участва в борбата за национална независимост на българската църква. През 1860 г. участва в тайното заседание, в което се взема решение за тържествено отричане на българския народ от Цариградската патриаршия. През 1861 взема дейно участие в борбата срещу унията, като успява да убеди Др. Цанков да се откаже от нея и отвежда Й. Соколски в Одеса. През 1864 се установява в Цариград. Десетгодишният престой на Славейков в Цариград е най-плодотворният период в обществената, журналистическата и литературната му дейност. С материалната подкрепа на американските мисионери Ригс и А. Лонг редактира превода на Библията. Редактира и в. „Гайда” (1863–1867) и „Македония” (1866–1872). През 1872 Мидхад паша спира в. „Македония” и през 1874 П. Р. Славейков се премества в Одрин, където открива българска гимназия. Но след един арест се връща отново в Цариград. През 1876 напуска Цариград и се установява в Стара Загора, където се отдава на просветна и книжовна работа. След Априлското въстание (1876) е арестуван заради дейността му за подпомагане на пострадалите след разгрома въстаници. През 1877 посреща руските войски в Стара Загора, застава начело на временното градско управление, след което преживява ужасите на отстъплението на руската армия. В пожарите на Стара Загора загубва многобройни ценни ръкописи (и събрани 150 000 пословици), но подпомага руското военно командване и с отряда на ген. Скобелев стига до Одрин и Чаталджа. След Освобождението продължава да се занимава с поезия, научни изследвания, редактира вестници и списания. Взема активно участие в политическия живот като народен представител в Учредителното събрание (1879), председател на II обикновено народно събрание, един от водачите на Либералната партия. Многократно арестуван, интерниран, принуден да емигрира, но само влошеното здраве го откъсва от обществените борби, от научната и литературната му дейност. Смъртта го сварва над ръкописите му. Пише интимна и гражданска лирика, стихотворна сатира, художествена проза, поеми, сред които на първо място е „Изворът на Белоногата”, „Бойка войвода”, „Кракра Пернишки”, превежда от руски, френски и немски език, създава българска детска поезия, прави опит да напише драми (като често преводът се превръща при него в претворяване – върху основата на чуждата творба той изгражда свое оригинално произведение). Основоположник на новата българска литература. Има заслуги за оформяването на българския книжовен език.
Из „Изворът на Белоногата“
Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва Акъ балдъръ чешмеси,
за нея живее в народът следующето предание:
Видиш ли долу в полето
дет се мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча,
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.
Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо й либе Никола –
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!
Гергана още Никола,
двамата лика-прилика,
като два стърка аглика;
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.
Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора всяка неделя,
по тлъки всяка прилука,
и по седенки всяка нощ.
Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат –
праща Никола дома й
своята мила Гергана,
китка й цвете поиска.
Гергана тихо говори:
– Късно е, либе, за китка,
месечинка си залезе,
а петли не са попели –
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази –
змееве, змейски духове
и самодиви-пощянки,
ще видят, ще ни завидят –
китка се дава за обич,
кога се зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът ме почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде…
1873 г.
Стамболов, Стефан
СТАМБОЛОВ, Стефан (31.I.1854–6.VII.1895) е роден в град Велико Търново. Учи в родния си град (1866–1869), а след това е стипендиант в Духовната семинария в Одеса (1870–1872). Изключен от семинарията заради връзки с руските революционери. През 1873 г. е учител в Търново, а след това се прехвърля в Румъния, където попада сред българската революционна емиграция. Делегат е на Търновския революционен комитет на Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ (20–21 август 1874). През есента на 1874 г. е определен за апостол на БРЦК за вътрешността на страната. Живее в Цариград (1874). От април 1875 г. се прехвърля в Букурещ и участва в Общото събрание на БРЦК на 12 август 1875 г., което взема решение за въстание. Избран е за апостол на Старозагорския революционен окръг и става един от ръководителите на Старозагорското въстание (1875). След неуспеха на въстанието заминава за Румъния, където присъства на събранието на БРЦК в Гюргево (1 октомври 1875), на което е решено да се организира голямо въстание в България през пролетта на 1876 г. Определен е за главен апостол на I (Търновски) революционен окръг. Под негово ръководство се насрочва общо събрание на окръга в гр. Горна Оряховица (24–25 април 1876) за определяне на деня на въстанието. След разгрома на Априлското въстание се прехвърля в Румъния и участва в ръководството на Българското централно благотворително общество. Участва в Руско-турската освободителна война (1877–1878) като секретар на военния пратеник на Славянския комитет и се грижи за Българското опълчение. След Освобождението през 1878 г. се установява в Търново като адвокат. Участва активно в движението против Берлинския договор и е един от основателите на Търновския комитет „Единство”. Активен член на Либералната партия. Народен представител във II–VIII (1880–1895) обикновено народно събрание (ОНС). Подпредседател на II (1880) и IV (1884) и председател на IV (1884–1886) ОНС. Обявява се против режима на пълномощията на княз Александър Батенберг (1881–1883). Дописен и редовен член на Българското книжовно дружество (1884). Участва в Съединението (1885) и в Сръбско-българската война (1885) като доброволец. След детронацията на княз Батенберг (9 август 1886) застава начело на контрапреврата, а след абдикацията на княза влиза в регентския съвет (26 август 1886 – 25 юни 1887). Свиква III велико народно събрание (ВНС) за избирането на Фердинанд за български княз (1887). Отцепва се от Либералната партия и полага основите на Народнолибералната партия (стамболовисти) (1887–1895). Като председател на Министерския съвет и министър на вътрешните работи (1887–1894) въвежда диктаторски методи на управление и преследва опозиционните водачи – установява т.нар. стамболовистки режим. Преследва русофилите и потушава сурово офицерските бунтове в градовете Русе и Силистра през 1887 г. Провежда политика на откъсване от Русия и се стреми към ориентиране към Австро-Унгария, Германия и Великобритания. С непримиримата си политика към Русия затруднява международното признаване на избора на българския княз, заради което Фердинанд го заставя да подаде оставка (19 май 1894). Съсечен на 3 юли 1895 г. в гр. София от политическите му противници и на 6 юли умира от нанесените му рани.
Из „Годината 1876“
Изпращам те, годино, и мрачна, и печална,
със болка във гърдите, със мъка на душа;
що люде благородни, що бляскави надежди
ти грабна и отнесе от нашата земя!
Аз помня наща радост ти като се зададе,
и нашите надежди, и нашите мечти –
ще дойде пролет красна, тиранина ще падне,
безценната свобода и нас ще озари.
И с вяра в наще сили и в тия на народа,
тръгнахме ние всинца из тоя малък град
да минем в България, народа да подигнем
на бой ужасен, страшен, на смърт и на живот.
II
И минахме ний всинца по Дунава замръзнал,
народа ни посрещна с разтворени ръце.
И нащо слово силно, и сладко, и опасно,
той слушаше със жадност, със весело лице.
„Готови сме ний всинца след вази да вървиме –
народа ни продума – нещем такъв живот!
Ний искаме свобода, за нея ще измреме!
Без нея ний до сега живяхме като в гроб!”
И работа голяма кипна и се захвана.
Приготвяше се всеки честен човек за бой.
Със гордост българина главата си подигна
и своя кръвопиец без страх погледна той.
Работата спореше и радост безпределна
усещаше тогава българското съце.
Една мисъл свещена блесна и се разнесе
от Дунава широки до Бялото море.
Турция ще падне, свободата безценна
ще дойде и сред нази байрака да забие.
И ново, силно царство със ред, любов и правда
от пепела погански ще да произрасте.
III
Работата кипеше. Тиранина уплашен,
трепереше от ужас в предсмъртния си час:
„Там долу кръв се лее и тук за бой се стягат,
къде аз ще се дяна, проклятие и ад!
Ще падна, то се види, и жертва на гнева им,
аз много ще пострадам във техните ръце.
Но пак надежда има: моя ханджар изострен
е майсторски забоден във тяхното сърце!
Оковите железни не се тъй лесно счупват,
ръцете претрошени не могат да бият.
И робите бездушни от страх ще се разбягат,
лицето ми кат видят и моя страшен гняв!”
И с вяра в свойте думи, той пак в разврат задряма,
сал изредко се стресва от някой грозен лик.
Зад робите страхливи Русия той съглежда
със свойте войски силни, със своя остър щик.
Тя иде като буря, сърдита, разгневена,
на роба да помогне, тирана да строши.
От радост се покланят героите на Балкана
и Дунава славянски със вселост шумти.
„Ще падна, веч е ясно – тиранина продума –
но ази ще падна кат стар и силен дъб,
и много млади сили аз ще да затисна
под мойте дълги колни, под моя тежък труп.”
…
Гюргево, 31 декември 1876