Троянският манастир, трети по големина в България, е разположен на брега на река Осъм. Първите следи от духовен живот в региона датират от XVI век, а според други изследователи – и от по-рано – края на Втората българска държава (XIV век), когато е създаден гр. Троян. Счита се, че манастирът е основан от отшелник, който идва на това място и построява малка хижа няколко години след падането на Втората българска държава. Той бързо печели уважението на местните хора, които започват да го посещават за молитви и съвети. По-късно построява и черква, посветена на Дева Мария.
В периода от създаването му до 1830 година манастирът преживява трудни времена, през които често е нападан и унищожаван, а монасите – избивани. Тежко бреме е и зависимостта на Троянския манастир от гръцките епископи в Ловешката епархия, които използвали земите и горите й за свое лично забогатяване. Проблемът е разрешен през 1830 г., когато делегация от монаси посещава Константинопол, за да представи искане за духовна, административна и икономическа независимост на светата обител. С помощта на придружаващото писмо от Търновския митрополит Иларион монасите постигат целта си. Впоследствие Троянският манастир се разширява и се превръща в духовен и културен център.
Въпреки че отделните части на комплекса са строени от различни майстори по различно време, манастирът е забележителен със своята хармония. Монашеските сгради са три- и четириетажни, с дълги отворени чардаци, които гледат към вътрешния двор, с колони и парапети в стила на старите български килийни училища. Пететажната манастирската кула със звънарница е дело на майстор Иван от с. Млечево (1866). Съборените й части (1898) са реставрирани през 1987 г.
Манастирският храм „Успение Богородично” е построен през 1835 г. от майстор на име Константин от с. Пещера, Кюстендилско, и представлява уникален архитектурен паметник. Изграден е от ломен камък и големи тухли, сменящи се на редове с аркирани ниши. Главната църква е кръстокуполна, с 3 конхиПространство с полукръгъл план (апсида, ниша), покрито с част от купол.. Северната и западната стена на църквата имат арки, а по стените са вградени няколко релефа на конници, гълъби и др.
Стенописите по манастира и църквата са дело на известния майстор Захарий ЗографЗАХАРИЙ ЗОГРАФ (Захарий Христович Димитров) (1810-1853). Български възрожденски живописец и общественик, родоначалник на светската живопис в България, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Димитър Зограф. Учи при Неофит Рилски. Създава стенописи, икони, портрети и пейзажи. Служи си с нови живописни похвати, внася реалистични елементи в църковната живопис. Чувството за човешко достойнство и самосъзнанието му на творец и българин проличават в много автопортрети. Подписва много от произведенията си, като в сигнатурите подчертава и българския си произход. Работи стенописи в Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския манастир, в нартиката на Великата лавра „Свети Атанасий“ в Света гора (полуостров Атон) и др. Изписва много ктиторски образи. Създава кавалетни портрети (Автопортрет, „Неофит Рилски“, „Х. Зографска“ и др.) и рисунки от натура, ратува за откриване на български училища, за български печат и книги, за българско слово в църквата., представител на Самоковската школа. Пример за майсторството на художника са автопортретът му, портретите на различни дарители, икони със сцени от Библията, ликовете на св. Кирил и Методий, изображение на всичките 27 монаси, живели в манастира по онова време. На външната стена на една от сградите в комплекса има интересна рисунка, която се различава от стила на манастирските стенописи. На нея Захарий Зограф изобразява лъв и слон, символизиращи българската сила и спокойствие по време на дългото османско владичество. Впечатляват и дърворезбите по иконостаса на църквата, направени от орехово дърво от тревненски майстори. Голяма част от иконите в храма са направени от други представители на самоковската школа, сред които и Димитър Зограф.
Освен произведения на църковната живопис в Троянския манастир се пазят разнообразни произведения на приложните изкуства и занаятите. Сред тях са сребърна обковка на евангелие, потир, изработен в 1773 г. от майстор Генчо, сребърна мощехранителница със сребърен филигран, позлата и скъпоценни камъни от XIX в. Особено рядко и ценно произведение на възрожденското ни изкуство е престолният кръст от XIX век с миниатюрна резба, изработен от видински златар в самия манастир.
Особен интерес представлява чудотворната икона на манастира, която е донесена в светата обител по времето на нейното създаване и се нарича „Св. Богородица Троеручица”. Иконата на Божията Майка е получила своето име през VIII век, когато във Византия бушувала иконоборческата ерес, поддържана от императора на Византия Лъв IIIЛЪВ III (около 675-741). Византийски император (717-741). В началото на царуването си търси помощ от българите, за да се справи с арабите, които обсаждали столицата му Цариград. За засилване на императорската си власт издал Еклога и др. съчинения. През 726 сложил началото на иконоборството в империята.. По това време в Сирия живеел св. Йоан Дамаскин, висш сановник в двора на дамаския халиф. Той пламенно изобличавал еретиците. Убежденията му ядосали императора иконоборец Лъв III, но тъй като Йоан Дамаскин не бил византийски поданик и сам императорът не можел да го накаже, той пратил на дамаския халиф измамно писмо и наклеветил Йоан Дамскин, че иска да предаде Дамаск на византийците. Разгневен, халифът на Дамаск заповядал да отсекат дясната ръка до китката на преподобния. Същия ден вечерта св. Йоан измолил да му предадат отсечената ръка, допрял я към китката си и паднал на колене пред иконата на Божията Майка. След дългата молитва той задрямал, а тя се явила в съня му и казала: „Ето, ти си здрав. Труди се прилежно с изцелената си ръка за славата Божия!” Когато св. Йоан се събудил, видял ръката си невредима. От благодарност за станалото чудо поръчал да прикрепят към иконата на Божията Майка сребърно изображение на отсечената ръка. Така иконата получила названието „Троеручица”.
В Троянския манастир иконата е донесена през XVII в. от неизвестен атонски монах. Той останал тук да пренощува, а когато решил да си тръгне, взимайки иконата със себе си, тя неизвестно как се върнала в манастира. Това се повторило няколко пъти и накрая монахът я оставил. От основаването на светата обител и до днес чудотворната „Св. Богородица Троеручица” е храмова икона на Троянския манастир.
През годините манастирът е убежище за български писатели, учители и преводачи, както и историци като монах Спиридон, автор на втората книга за историята на страната (1792). През 1869 г. тук се открива килийно училище, където се учили близо 100 деца от съседните селища.
Подобно на други манастири, Троянският също е дал убежище на Апостола на свободата Васил ЛевскиЛЕВСКИ, Васил (истинско име: Васил Иванов Кунчев), Дякона, Апостола (1837-1873). Идеолог на българската националноосвободителна революция, създател на Вътрешната революционна организация и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). През 1858 става монах под името Игнатий. Участва в I българска легия (1862). Учител (1864-67) във Войнягово, Карловско, и Еникьой, Добруджа; знаменосец (1867) в четата на П. Хитов. През есента на 1867 и пролетта на 1868 е в Белград във II българска легия. С помощта на „Българско общество“ предприема 2 обиколки из България – 1 дек. 1868 – февр. 1869 и май-авг. 1869. Основава първите революционни комитети. През 1870-72 изгражда Вътрешната революционна организация с ръководен център Привременно правителство в Ловеч. В проектоустава (1871) определя основната цел на освободителната борба: „с една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…“. На общо събрание на БРЦК (1872) в Букурещ Левски е утвърден за главен апостол в България. Получава специално „упълномощие“, напуска Букурещ и продължава апостолската си дейност. От 1871 негови помощници са А. Кънчев и Д. Общи. Преустройството на Вътрешната революционна организация и създаването на революционни окръжни комитети в България са спрени от Арабаконашкия обир на турската поща (22 септ. 1872) начело с Д. Общи. Разкритията и арестите стават причина за отказа на Левски да изпълни нареждането на Л. Каравелов за незабавно обявяване на въстание в България. На път за Румъния минава през Ловеч, за да прибере архива на комитета. Остава да пренощува в ханчето на Х. Цонев Латинеца в с. Къкрина, Ловешко, където е заловен от турската полиция. Изправен пред специален съд, Левски се стреми да запази революционната организация. Осъден на смърт и обесен., който основава революционен комитет в самия манастир. При избухването на Априлското въстание в манастира е разположен команден пункт на воеводите Панайот ВоловВОЛОВ, Панайот Вичев (псевдоним: Петър Ванков) (1850–1876). Български революционер, организатор и ръководител на Априлското въстание (1876)., Георги ИкономовИКОНОМОВ, Георги Поптодоров (1846-1876). Деец на националнореволюционното движение. Станал един от главните организатори на Старозагорското въстание 1875. По време на въстанието възглавил въстаническа чета, с която водил сражения с османските потери. След поражението на въстанието емигрирал в Румъния и влязъл в състава на Гюргевския революционен комитет. Определен бил от него за помощник-апостол на II – Сливенски, революционен окръг. В началото на 1876 Икономов преминал р. Дунав и се заел с подготовката на населението от поверения му окръг за предстоящото въстание. Изправен пред опасността да бъде разкрит в родния си град, се прехвърлил в IV революционен окръг с център Панагюрище. Участвал като делегат на Оборищенското събрание 1876. След това се включил в подготовката на въстанието в Карловския край. След избухването му заедно с П. Волов застанал начело на въстаническа чета, с която обикалял селата на района си. След разгрома на въстанието заедно с група въстаници, предвождани от П. Волов, се отправил на север с намерение отново да се прехвърли в Румъния. След дълги лутания в Троянския и Габровския балкан групата успяла да стигне до с. Бяла, Русенско. При опит да преминат пълноводната р. Янтра Икономов и неговите другари се издавили. и Тома ХитровХИТРОВ, Тома Станчов (1840-1906). Български фотограф, революционер, опълченец. Фотограф на българските емигранти и революционери в Румъния (снима Х. Ботев, З. Стоянов, П. Хитов, Хаджи Димитър, Н. Странджата и др.). Въпреки дългото време за експониране при мокроколодиевия процес (докъм 1890) неговите портрети се характеризират с непосредственост на израза и одухотвореност на образа. Прави едни от първите снимки на София след Освобождението 1878.. И до днес е запазена в автентичния си вид килията, в която са обсъждани революционните дела. По време на Руско-турската освободителна война отец Макарий трансформира комплекса в лазарет за руските войници.
В Троянския манастир е бил послушник и сегашният български патриарх Максим.
Троянската света обител „Успение Богородично” е отворена за посетители от 8,00 до 21,00 ч. (през зимата до 18,00 ч.) – без почивен ден.
География
Град Троян се намира в Северна България, на 160 км североизточно от София. Разположен е на двата бряга на река Бели ОсъмРека в Северна България, десен приток на Дунав. Образува се от Бели Осъм и Черни Осъм (приета за начало, извира на югозапад от връх Левски в Средна Стара планина). Тече в северна посока, пресича Предбалкана и Дунавската хълмиста равнина (с много меандри) и се влива в Дунав на запад от Никопол. Дължина – 314 км. Водосборен басейн – 2824 куб. м. Средногодишен отток при с. Градище, Плевенска област – 13,3 куб. м/сек. ВЕЦ. Напояване. , в Северното подножие на Троянско-Калоферския дял на Стара планина, недалеч от Троянския проход, на 400 м надморска височина.
Климатът е умереноконтинентален, с изразено планинско влияние.
История
Първите находки, открити в региона, датират от втората половина на късния палеолит (40 000 – 10 000 г. пр.Хр.). През бронзовата епоха по течението на река Азамус (Осъм) се заселват траки. От този период са намерени много керамични и бронзови съдове, оръжия от желязо, накити. През 2000 г. археолози откриват в местността Турлата край гр. Троян най-старото тракийско светилище в Хемус (Стара планина) – от XIII–XI в. пр.Хр.
Троян възниква през ХV век като крайпътно селище в началото на Троянския проход. Името си получава от древноримския път Виа Траяна, свързващ Дунав с Бяло море. През XIII и XIV в. регионът играе важна роля в историческия живот на Втората българска държаваУсловно наименование на българската държава от освобождението й от византийско владичество до покоряването й от османските нашественици (1185–1396).. Изграждат се здраво укрепени крепости, охраняващи движението по важния път и осигуряващи неговата отбрана. В края на XVI и началото на XVII в. започва стопанското израстване на Троян. През първата половина на XIX в. процъфтяват занаятите абаджийство, горянство, грънчарство, стругарство, ковачество, кожухарство и златарство. Водещо е грънчарството, като постепенно се създава уникалната и до днес Троянска керамична школа.
След падането на България под османско иго в Троян се преселват много българи от Дунавската равнина, Чипровско, Берковско, Разложко и Охридско, което оставя белег върху духовния, политическия и икономическия живот на региона. През 1868 г. Троян е обявен за град и се превръща в регионален център, известен със своите занаяти. Жителите на града не остават безучастни към процесите на революционното движение в страната. През 1871 г. се създава местен таен комитет. Няколко години по-късно в Троянския манастир Васил Левски основава първия революционен комитет, в който взимат участие монаси. Те се подготвят усилено за Априлското въстаниеНай-голямото българско въстание през епохата на Възраждането., но действията им са разкрити от турската власт, която взема мерки и предотвратява избухването на въстание в този регион. По време на Руско-турската освободителна война градът е напълно опожарен от отстъпващите турски войски. След Освобождението троянци успяват за малко повече от половин век да преобразят града си от пепелище в проспериращ град.
През 1911 г. светва първата електрическа крушка – Троян е третият град в България (след София и Пловдив), който е електрифициран още преди Първата световна война. Няколко занаятчийски работилници прерастват в индустриални предприятия за металообработване и машиностроене, дървопреработване, кожарство, кожухарство, за вълнен трикотаж, килимарство. Чрез процъфтяващото си занаятчийство (грънчарство, калпакчийство, дървени изделия) и развиващата се индустрия Троян, заедно със селата от околията, се налага като главен доставчик на тези произведения по пазарите на България. Овощарството прославя името на Троян, наричан „градът на сините сливи и вълшебната ракия”.