География
Перперикон (Хиперперакион, Перперакион) се намира в Източните Родопи, на 15 км североизточно от град Кърджали. Археологическият комплекс е разположен на скален връх с кота 470 м. В подножието му е разположено село Горна крепост, край което тече Перперишката река. Тя оформя плодородна долина с дължина около 10 км и широчина 3-4 км. Всичко това създава много добри условия за живот още в древността. Така долината е осеяна с множество археологически паметници от различни епохи. Недалеч от Перперикон реката се влива в язовир „Студен кладенец”, построен по коритото на река Арда.
История
В продължение на много хилядолетия Перперикон е приютявал различни народи, които са оставили своя отпечатък върху свещените скали. Според проф. Александър ФолФОЛ, Александър Николаев (1933-2006). Български историк, доктор на науките, професор. Министър на народната просвета (1980-1986). Председател (от 1980) на Международния комитет по тракология към Международната асоциация за проучвания на Европейския югоизток и главен секретар (от 1988) на Международния съвет за индоевропейски и траколожки изследвания. Член на Германския археологически институт (1978), Академията „Медичи“, Флоренция (1988), Академията „Миди“, Париж (1988), Академията на науките и изкуствата на Югославия (1996), Американския биографичен институт (1998). Автор е на „Политическа история на траките“, „Тракийски орфизъм“, „Тракийска култура“, „Казано и премълчано“. Орден „Стара планина “ І степен (2003).
името на днешния археологически комплекс идва от бога на камъка – Пер. Предполага се, че най-ранните следи от живот са от късната новокаменна епоха, края на VI – началото на V в. пр.Хр. От края на каменно-медната епоха (края на V и началото на IV в. пр.Хр.) са останали грубо изсечени в скалите ями с натрошена култова керамика. Първия си голям разцвет Перперикон преживява в края на бронзовата епоха – XVIII–XII в. пр.Хр. Това е времето на крито-микенската цивилизация, на Троя и Микена. През XIII–XIV в. от н.е. крепостта е областен център и епископско средище във Византия. След 1346 г. крепостите в Източните Родопи са унищожени и повече не се възстановяват.
Многобройните находки, намерени на Перперикон, дават основание да се смята, че точно тук се е намирало прочутото в древността прорицалище на бог Дионис. Намирането на това светилище може да се сравни единствено с откриването на Троя и Микена. Сведенията за него са изключително оскъдни, но със сигурност се знае, че храмът е бил в Свещената планина – Родопите.
Основната информация за прорицанието на бог Дионис дава ХеродотХЕРОДОТ (около 484–425 пр.Хр.). Старогръцки историк, наречен от Цицерон баща на историята. В Атина се сближава с Перикъл, Софокъл и др. Автор на съчинението за Гръко-персийските войни „Историческо изложение” – дава сведения за Лидия, Мидия, Египет, Тракия, Скития.. Той описва грандиозния поход на персийския цар КсерксКСЕРКС. Персийски цар (486-465 пр. Хр.); от династията Ахемениди. Син на Дарий I, баща на Артаксеркс I. По време на Гръко-персийските войни предвожда третия поход срещу Гърция (480-479 пр. Хр.), завършил с поражение на персите. Убит от заговорници. срещу гърците в 480 г. пр.Хр. В знак на почит към великия водач много тракийски племена от вътрешността и крайбрежието му се заклели във вярност. Единствено сатрите, които били смятани за най-свободолюбивия народ, не се поклонили пред цар Ксеркс. Те обитавали Родопите и в техните земи се намирал храмът на бог Дионис с прорицалище. То било не по-малко известно от прочутото светилище на Аполон в Делфи. Жреците на храма били бесите – име, с което по-късните историци наричат цялото племе на сатрите.
Първоначално учените смятали, че храмът на бог Дионис се намира във високите Западни Родопи. Това вероятно е породено то описанието, което дава Херодот. Той никога не е посещавал вътрешността на Тракия и често географските обозначения, за които говори, не са съвсем точни.
За един доста дълъг период от време почти никой от учените не се е замислял върху факта, че от Бяло море се вижда високият хребет на Южните Родопи – т.нар. Гюмюрджински Снежник. Зад него са ниските и удобни за живеене части на Средните и Източните Родопи, наситени с много богати археологически паметници от различни епохи. Днес се предполага, че именно там се намира свещеният скален град Перперикон. Потвърждение на това са и данните, останали от по-късни римски историци.
В описанието си за храма на Дионис гръцкият историк Херодот специално се спира на прорицалището към него. Светилището се намирало в голяма зала с овална форма и без покрив отгоре. На олтара в прорицалището се извършвал винено-огненият обред. Според височината на пламъците траките гадаели за различни неща. Ако годината се очертавала плодородна, огънят се издигал високо.
Виното и огънят са основни в култа към бог Дионис. Правенето на виното се възприема като символичен разказ за живота и страданията на божеството. Процесът на мачкане и късане на плода отвеждал към асоциация за разкъсването на тракийския Дионис от титаните. Неслучайно обработката на гроздето е представлявала тайнство, на което се пеели тъжни и монотонни песни, приличащи по-скоро на оплакване.
В съчинението си „Животът на дванадесетте цезари” римският историк Светоний ТранквилГАЙ СВЕТОНИЙ ТРАНКВИЛ, известен още само като Светоний, е древноримски историк. Светоний е бил администратор и работил за император Адриан като писар. Най-известен е като автора на „Животът на дванадесетте цезари” – история на римските водачи, от която черпят информация много изследователи на Древния Рим. Тя се смята от мнозина за безпристрастен източник на информация – поне дотолкова, колкото един историк в древността би могъл да бъде обективен.
описва прорицанието, дадено на бащата на първия римски император (Октавиан Август ГАЙ ЮЛИЙ ОКТАВИЙ, или Октавиан (63–14 г. пр.н.е) е първият римски император. Наречен е „възстановител на републиката”.
Баща му е сенатор и претор. Той умира, когато Октавиан е на 4 години. Така майка му е тази, която осигурява добри връзки на бъдещия император, тъй като тя е дъщеря на сестрата на Юлий Цезар.
След убийството на Цезар се оказва, че вуйчо му го осиновява, дава му името си и го прави изпълнител на завещанието.), че синът му ще бъде господар на целия свят. Като знамението за това били високо лумналите пламъци при принасянето на жертва върху олтара.
„…Когато Октавиан, бащата на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в Свещената планина на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще стане господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето – знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принасял жертва на същия този олтар” – Гай Светоний Транквил.
В родопския храм на Дионис са извършени най-малко две съдбоносни за човечеството предсказания. Александър разбрал там, че ще завоюва Азия и света, а римляните – че ще станат световна империя.
През Римската епоха Перперикон е в разцвет. Тя завършва с нашествие на готите. Археологическите проучвания през последните години показаха, че тогава Перперикон е бил превзет и опожарен. Градът възкръсва през V–VI в. Византия започва бавно да се възстановява след войната с варварите. По време на управлението на император Юстиниан ВеликиЮстиниан I (483–565) – византийски император от 527. За да възстанови Римската империя, отвоюва Северна Африка от вандалите, Италия – от остготите, и част от Испания – от вестготите. При Юстиниан I Византия достига най-голямо териториално разширение. Засилва императорската власт; потушава народното въстание Ника (532). Кодифицира (529–533) римското и ранновизантийското право. Управлението му се характеризира с разцвет на ранновизантийското изкуство. Издигнати са църквите „Света София“ в Константинопол (днес Истанбул) и „Сан Витале“ в Равена. (527–565) се извършва колосално строителство – възобновяват се и се преизграждат древните градове. Крепостните стени на Перперикон са ремонтирани. На тяхно място са построени нови, подсилващи защитата на Акропола от запад. Базиликата в Акропола е преустроена в църква, като от изток е добавена необходимата апсидаВ архитектурата – сводеста нисша в стена на постройка. .
През VII в. от север и югоизток нахлуват славяните и арабите. Вследствие на това една немалка част от територията на Византийската империя е превзета. Перперикон не изчезва като град, но става бледо подобие на миналото си величие. По тези места се заселват прабългарите на КуберКУБЕР е български владетел, вероятно брат на кан Аспарух и член на рода Дуло.
След разпадането на Кубратовата Велика България, с част от прабългарите се заселва в Панония. Той признава властта на Аварския каганат и става негов васал. След неуспешен бунт срещу аварската власт Куберовите българи заедно с пленените от аварите ромеи се насочват на юг, към земите на Византия.
Кубер сключва мирно споразумение с Византия и се заселва в Керамисийското поле (Битолско поле). През 680 г. прави опит за превземане на Солун на завземане на византийските земи около него. След неуспешния опит за основаване на държава с център Солун Куберовите българи се преселват в земите на изток от Струма, които в началото на IX век са включени в състава на България.
. Те, подобно на траките, обожествяват скалите и това личи от следите, които са оставили в местността. Открити са рисунки-графити по южните склонове на Родопите. Към тях спадат и намерените графити от Перперикон. Всички те са с култов характер. Ритуалното изобразяване на женски полови органи вероятно е свързано с култа към тюркската богиня на плодородието Умай, чийто образ е открит в най-високата част на свещения град.
Проучванията, направени през последните няколко години, показват, че Перперикон съхранява значението си и в християнската епоха. Предполага се, че през V–VII в. той е седалище на една от ранните епископски катедри, а през VIII–XII в. става и областен център, подчинен директно на администрацията в столицата на Византийската империя – Константинопол. Крепостта добива отново важно значение през XIII–XIV в., когато се създава новата административна единица Ахридос. През 1339 г. в писмо на Вселенската патриаршия градът е обозначен като епископски център, очевидно отделил се от старата епископска катедра Ахридос.
Археологическите разкопки показват, че през XIII–XIV в. животът в крепостта е бил интензивен. Върху останките на късноантичния храм в Акропола е построена нова християнска църква. Наоколо бил оформен обширен некропол, даващ представа за значителния брой на населението.
През август 2002 г. в едно от помещенията на християнския комплекс в подножието на Перперикон е открит нагръден бронзов кръст реликварий. Той е от типа двустранно затварящи се мощехранителници, като в централната част остава празно място за съхраняване на реликви. Този тип кръстове реликварии носят името „палестински кръстове”, защото се е смятало, че са донесени от Светите места. Предполага се, че кръстът датира от IX–X в. В него са открити малки парченца дърво, за които се е вярвало, че са от Христовия кръст.
Богатите Източни Родопи са привличали българите още от създаването на България през 681 г. Те станали тяхно владение малко след освобождаването на държавата от византийско робство през 1185 г. По време на войните на цар КалоянКАЛОЯН, Иваница (?-1207). Български цар от 1197. Брат на цар Иван Асен I и на цар Петър II. Продължава действията за освобождението на българските земи от византийско иго, присъединява Македония, Северна Тракия, Варна (1201); разбива унгарските войски (1203) и връща на България Белград и Браничево; побеждава латинците при Одрин (1205). Кореспонденция с папа Инокентий III. Тържествено коронован от папския пратеник кардинал Лъв за рекс (крал) (1204). Убит при заговор по време на обсадата на Солун. Погребан в търновската църква „Свети Четиридесет мъченици“. с рицарите от Четвъртия кръстоносен поход (1205–1207), Източните Родопи били главна база на българите за нападение срещу враговете.
По време на управлението на цар Михаил АсенМИХАИЛ-АСЕН е първородният син на цар Иван Александър от брака му с влашката принцеса Теодора. При възцаряването си баща му го обявява за „съцар” и е трябвало да го наследи под името Михаил IV Асен.
Михаил-Асен се жени за византийската принцеса Ирина, дъщеря на император Йоан V Палеолог.
Според анонимна българска хроника през 1354-1355 турците нахлуват в пределите на България. В състоялата се битка край София Михаил-Асен загинал заедно с голяма част от войниците си, но успял да отблъсне турските нашествия.
крепостта била върната на ромеите без война. Това направила майката на малолетния владетел – Ирина – дъщеря на византийския император. Перперикон бил завладян отново от българите по време на управлението на цар Иван АлександърИван Александър Асен (неизв. – 1371). Български цар от 1331. Воюва с Византия; възвръща земите между река Тунджа и Черно море (след битката при Русокастро, 18 юли 1332), използва византийските междуособни борби, за да получи (1344) Пловдив и 8 крепости в Родопите. Води военни действия срещу унгарската експанзия срещу Видинското царство (1365-69) и срещу граф Амадей VII Савойски при похода му към Българското черноморие (1366-67). Фактически разделя държавата между синовете си Иван Шишман и Иван Срацимир. през 1343 г. Изпратеният военен отряд влязъл победно в крепостта и веднага бил назначен областен управител – архонт. До него било изпратено важното царско писмо, скрепено с единствения оцелял през вековете златен печат на Иван Александър, намерено именно на Перперикон.
Византийците не се отказали лесно крепостта. Те успели да си върнат Източните Родопи, но не за дълго. Скоро османските турци завладели Балканския полуостров. Крепостите на Ахридос били разрушени и техните руини потънали в забрава.
Легенди
Легенда за бог Дионисий
„Някога, когато боговете още живели сред хората, Зевс се влюбил в красивата Семела. Венец на тяхната любов станал малкият Дионисий. След като Гръмовержецът вшил в бедрото си детето, то се родило красиво и най-весело сред останалите богове. Обкръжен от многочислена свита сатири с кози копита и от прекрасни менадиМенада, вакханка. Участничка в празненство в чест на бога на виното и веселието Дионис., Дионисий скитал по Земята и учел хората да отглеждат грозде, правейки от него благоуханно и замайващо главата вино”.
Орфическите мистерии били празниците в чест на бог Дионис. Те се изпълнявали само от просветените – неженени мъже, наричани а-бии. Тайнствата се извършвали в затворени общества и скрити места – скали и пещери, с каквито изобилстват Източните Родопи, Странджа и Сакар. Всичко това било недостъпно за погледа на останалите хора. Тайнствата били придружени с хорови песни и мимически игри. Кулминация представлявала символичната смърт на царя жрец както и символичното зачатие на богинята майка, даващо началото на живота. Смъртта на царя жрец била отъждествявана с разкъсването на Дионис от титаните и се осъществявала чрез кръвната жертва на бик, кон, козел, а понякога и хора. Зачатието пък представлявало масово съвкупление на мъже и жени.
Легенда за Орфей
Орфей е роден в Тракия. Според гръцката митология той е син на речния бог Еагър и музата на поезията Калиопа.
Орфей е великолепен певец и поет, който съперничи дори на Аполон – бога на музиката и песните. Невероятният му глас омайвал всички живи същества. благодарение на него той успял да спаси аргонавтите по време на техния поход за златното руно, като заглушил опасната песен на сирените. Най-често Орфей е изобразяван с лира и китара.
В гръцката митология има разказ за Орфей и любовта му към прекрасната дриадаДриадите (ст.гр. Δρυάδες) в древногръцка митология са нимфи, покровителки на дърветата. Името им означава дъб и строго погледнато, те са нимфи на дъбовете. Считало се е, че дриадите са неделими от дърветата, с които са свързани, а хората, засаждащи и грижещи се за тях, се ползват с покровителството им. Евридика. Тя умряла в деня на тяхната сватба, ухапана от отровна змия. За да я спаси, Орфей слязъл в подземния свят на бог Хадес. Там той трогнал всички с тъжните си песни и така успял да убеди бога на подземното царство да му върне любимата, но не спазил даденото обещание – да не я поглежда, докато не излязат на дневна светлина. Така Орфей завинаги загубил Евридика. От този момент той започнал да пренебрегва женската красота, заради което бил убит от жените вакханки по време на мистериите в чест на бог Дионис.
Изглежда, че в тракийската митология Орфей е бил жрец и магьосник, надарен със свръхестествени възможности. Днес се смята, че героят е вдъхновител на философско-религиозна система, получила неговото име – орфизъм. Смята се, че тя е възникнала през XIX–VIII век пр. Хр. в Тракия. По-късно се разпространила в Гърция и средиземноморския свят, а нейни привърженици били дори някои от римските императори. Орфизмът се основава върху дионисиевите мистерии. В древността тя се е предавала изключително чрез устния епос.
Олтарите на Перперикон
През 2002 г. се смята, че е открит храмът на бог Дионис, който напълно отговаря на описанията на античните автори. Храмът представлява огромна и изсечена в скалите овална зала. Тя не е имала покрив – това личи от отсъствието на дупки за греди в околните канари. В центъра е издялан величествен кръгъл олтар с диаметър почти 2 м. Той се извисява на близо 3 м над пода.
По повърхността на олтара са открити многобройни издълбани в скалата полукръгли ями, запълнени с натрошена керамика от къснобронзовата, ранно- и късножелязната епоха. Близо до него се намира квадратна площадка, където жреците са извършвали култовите действия. Залата не е имала покрив, защото в нея се палел огън, по височината на който се е гадаело.
В околностите на върха Перперикон са открити хиляди скални изсичания във вид на корита, басейни, преливници. Голяма част от тях са разкрити след археологически разкопки, направени през 1983 г.
Освен това в свещения град са открити и много канали и отвори за оттичане на течности. Първоначално се е смятало, че те са изградени във връзка с кръвните жертвоприношения на траките, по-късно обаче е установено, че издяланите басейни и преливници са по-скоро т.нар. шарапани – преси за изстискване на гроздовия сок и производство на вино. Всичко това свидетелства за ритуално правене на вино, което се е пиело на съответните празници. Количеството не е било от значение, а това то да бъде създадено на свещения хълм.
Акрополът
Перперикон се състои от четири части: крепост, акрополВътрешен укрепен град, в повечето случаи се разполага на хълмове. – разположен в най-високата част на хълма, дворец-светилище – непосредствено под акропола и северното и южното подградие. Макар че последните не са изследвани още, теренни наблюдения показват, че те са се състояли от изсечени в скалите улици, жилищни сгради и храмове.
Най-внушителната постройка безспорно е акрополът, чиито стени са с дебелина 2,8 м. Вероятно крепостта е построена още преди Римския периодВ 45 г. цяла Тракия е покорена от Римската империя. Започва мощен процес на романизация, характерен за всички провинции на великата държава. За Балканския полуостров той се характеризира със сливане на древните елински и тракийски традиции с новите тенденции, донесени от завоевателите. , но тогава е била обновена и допълнително укрепена. Крепостната стена е оформена от масивни каменни блокове с идеално издялана предна страна. Между двата реда блокове има пълнеж от натрошени камъни, уплътняващ отлично вътрешността на зидовете.
Основата на стената е изсечена в скалата и наподобява стъпала. Те са направени, за да могат зидовете да бъдат закрепени върху стръмните участъци. Днес стената е напълно унищожена, но благодарение на тези стъпала може да се проследи какво е било нейното разположение.
Във вътрешността на акропола са разположени голям брой храмове и граждански постройки. Приземните им етажи са изцяло изсечени в скалите. Макар че днес по-голяма част от тези сгради не са разкопани, има места, където могат да се видят широки улици, изрязани направо в камъка. От улицата може да се влезе в почти запазени къщи.
В източната част на акропола се намира голяма базилика. Предполага се, че тя е представлявала езически храм, превърнат след приемането на християнството в църква. От запад в сградата се влиза чрез два монументални издялани в канарите портала. От базиликата към вътрешността на Акропола се стига посредством покрита колонада, портик, чиито колони са оцелели на място. В древността подобни портици са строени само в големи градове и значителни култови комплекси.
Досега са открити две порти на акропола – от запад и от юг.
Дворецът светилище
На 30 м под акропола е разположен дворецът светилище. Трябва да уточним, че понятието „дворец” е условно, тъй като все още не е установено точното предназначение на комплекса. Предполага се, че това е монументалният храмов ансамбъл на бог Дионис, разраствал се непрекъснато и достигнал пълен разцвет в Римската епоха.
През 2000 г. е направено едно археологическо откритие от изключителна значимост – „път към храма”. Този път води към двореца. Представлява стометров проход, оформен в скалите. Проходът е естествена теснина, която е разширена допълнително от хората. Широчината му е 3-4 м, а височината на места достига до 7-8 м. В тунела са издялани грубо високи стъпала. Проходът завършва с крепостна стена – оградния зид на двореца. Крепостният зид на двореца е свързан със стената на акропола.
Дворецът е обграден от три страни (изток, запад и север) със зали, стаи, коридори, стълбища. Днес е запазен първият етаж, който е изцяло изсечен в скалите. Тук има около 50 помещения на площ от 17 000 кв. м.
За построяването на двореца са използвани стотици хиляди кубически метра камък. Поразяваща е точността, с която са издялани стените на отделните помещения. Дворецът има няколко корпуса и е разположен на седем нива. Той се е издигал на няколко етажа. За това свидетелстват дупките в околните скали, останали от греди.
Към запазените помещения от първи етаж се влиза през добре запазени врати с издялани каменни прагове, стълбища и коридори. На места са запазени широки прозорци, издълбани в скалите.
Една от най-впечатляващите постройки е церемониална зала, намираща се източно от вътрешния двор. От запад тя е изсечена в скалите, а на изток е продължавала върху дървен гредоред. Пред входа на залата има стълбище и двукрила врата. В най-източната и най-западната част на двореца са открити две крипти, разположени дълбоко под повърхността на скалите. В едната има 15, а в другата – 5 саркофага, оформени с масивни каменни плочи. Гробниците са ограбени още в древността и няма доказателства за това, кой е бил погребан в тях.
Архитектурата на Перперикон
Целият комплекс на Перперикон удивлява с майсторството, с което е съграден. Стените са оформени толкова гладко, че са образували идеален отвес. Върху северната стена на вътрешния двор на двореца направо в скалата е изсечен масивен каменен трон с поставка за краката и облегалки за ръцете. В югозападната част на Двореца се намира „банята”. Тук са открити издълбани в камъка плитки корита за вода, редуващи се с пейки за сядане. Предполага се, че в едно от подземните помещения е имало механизъм за изкачване на храни и други предмети на горните етажи.
Една архитектурна подробност – канализационна система прави голямо впечатление. Тя е изградена още от първите жители на Перперикон и непрекъснато е била усъвършенствана. Крайния си вид тя добива през Римската епоха. Под тухлените подове на всяко помещение са прокарани канали, по които се оттича дъждовната вода. Те минават през специални отвори в праговете на вратите и се вливат в по-големи канализационни съоръжения, издялани на улиците. Те от своя страна се вливат в няколко големи клоаки, които отвеждат водата през отвори в крепостната стена надолу по хълма.
Тъй като местността е скалиста, са били нужни съоръжения, с които тя да бъде снабдявана с вода. Предполага се, че освен канализация, на Перперикон е имало и водопроводна система, както и две водохранилища, където се е съхранявала дъждовна вода. Едното е с внушителни размери – дължина 12 м, ширина 5 м и 6 м дълбочина. Те са изцяло издълбани в камъка.
Фестивалът „Перперикон”
Фестивалът „Перперикон” е пряко свързан с мита за бог Дионис – бог на виното и веселието. Първоначално се е смятало фестивалът да бъде само театрален, но впоследствие са включени и други сценични изкуства – музика, балет, танци. От 2003 г. празникът е включен в Националния културен календар.
На Перперикон са живели различни народи, с различни култури и религии. Всички те обаче почитат един ден в годината – този на лятното слънцестоене. При прабългарите това е денят на върховния бог Тангра, при славяните – на свещените треви и вълшебното изцеление, при християните – Еньовден. Ето защо фестивалът „Перперикон” се провежда винаги в навечерието на този празник и завършва в най-късата нощ на годината, нощта срещу 22 юни.
Идеята на фестивала е да се запази богатото културно наследство, а организаторите са си поставили задача – да го превърнат в своеобразен мост, свързващ миналото, настоящето и бъдещето на народите от Балканите, Европа, Азия.
Първото издание на фестивала е през 2001 г. В него се четири български театрални трупи и Македонският театър „Драма” от Скопие, както и много музиканти като Ивелина Балчева, Нешко Нешев, Иво Папазов и други.
Иво Папазов
ПАПАЗОВ, Иво по прякор Ибряма, е български кларнетист от семейство на потомствени музиканти (зурнаджии и кларнетисти) от ромско-турски произход. Истинското му име е Ибрям Хапазов.
Роден е на 16 февруари 1952 г. в Кърджали. Започва да свири на девет години – първо на акордеон, а по-късно и на кларинет. Удивени от таланта му, негови роднини го изпращат в музикално училище при известния кларнетист Петър Филипов. Самият Иво Папазов обаче твърди, че най-много е научил, докато е свирил по сватби с баща си. Именно тук той усвоил народната музика и развил виртуозността си.
Завършва строителния техникум в Кърджали, а малко по-късно сформира и първия си оркестър. По-голяма част от репертоара му се състои от традиционни песни и хорá. Свирейки тази музика, той започва да прави импровизации и да комбинира различни стилове. Така за кратко време става ненадминат майстор на кларинета.
По време на „Възродителния процес” Иво Папазов е арестуван и изпратен в трудов лагер. Към края на 80-те години музикантът е много популярен сред студентските и интелектуалните среди в цяла България, а музиката му олицетворява тяхната борба за свобода на словото.
Първия си албум – „Пътуването на Орфей” – Иво Папазов издава през 1989 г. Негов продуцент е американецът Джо Бойт. Този албум му донася световна слава на ненадминат виртуоз, който от традиционната сватбарска музика създава джаз-феномен. Вторият му албум – „Балканология” – излиза през 1992 г.
След промените Ибряма и неговият „Оркестър за сватби” изнасят концерти из цял свят. Те свирят с едни от най-добрите джазмени в десетки държави на три континента. Световноизвестни вестници като The Guardian, The Washington Post и New York Times не спират да го засипват с комплименти.
С последния си албум – Fairground, завършен през 2005 г., Иво Папазов печели престижната награда World Music Audience Award на британското BBC Radio 3. Българското национално радио удостоява Ибряма със Златната награда на Атлантическия клуб, заради ролята му на посланик на българската култура по света.
Иво Папазов е наречен „Слънцето на кларинета”. В музиката му е събрана страст, лиричност, диви вълни от пъстроцветни звуци и красиви мелодии, импровизации, в които виртуозно се преплитат хиляди музикални орнаменти.