Панаирно градче

Панаирното градче в Пловдив е един от най-модерните изложбени комплекси в България. Като площ то е най-големият комплекс в цяла Югоизточна Европа. Разположен е на 352 000 кв. м. Общите изложбени площи са приблизително 138 000 кв. м, от които 69 300 закрити и 68 500 открити. Градчето разполага с 19 многофункционални експозиционни палати. Палатите са модерно оборудвани с всичко необходимо за успешното панаирно участие.
Към панаирното градче има Панаирен Конгресен център с модерни зали, чийто капацитет е от 20 до 550 места.
Пресцентърът улеснява фирмите в контактите им с журналистите, когато се налага представянето на нов продукт, технология или вид дейност.
На територията на панаирното градче се намира и първата по рода си Национална енотека, в която се съхраняват едни от най-добрите български вина.
Целогодишно в панаира се организират и провеждат над 50 изложбени прояви, в които участват над 8000 изложители от около 60 страни.
Началото на панаира е поставено още през XIX в. През месец август 1892 г. тук се открива Първото българско земеделско-промишлено изложение. Неговата цел е да стимулира прохождащата българска индустрия и селско стопанство. Втора, но не и по важност, цел е да създаде международни контакти на българските производители, да им покаже достиженията на чуждите индустрии, да приближи българските производители и търговци до Европа и света.
Плод на много усилия, изложението достига впечатляващи мащаби – обща площ над 90 000 кв. м, общият брой на страните участнички е 24, а за два месеца и половина (колкото е времетраенето му) павилионите са посетени от 162 000 души.
България била представена главно с копринарството, винарството, тютюнопроизводството, текстилната промишленост, производството на етерични масла, кожухарството, растениевъдството.
Сърцето на изложбения град бил в днешния център на Пловдив – Цар Симеоновата градина.
Следващата по-сериозна стъпка в историята на българското панаирно дело е направена през 1933 г. Тогава в Пловдив е организирана Национална стопанска изложба. Броят на изложителите е 424, а на посетителите – над 120 000. Това е и първият мострен панаир в града.
Само година по-късно се провежда и втори мострен панаир. На него се честват редица юбилеи – 30-годишнината от създаването на Съюза на българските индустриалци, 40-годишнината от създаването на Българската търговско-индустриална камара, 100-годишнината на първата българска вълнено-тъкачна фабрика на Добри Желязков. Така на 16.05.1934 г. с постановление на Министерския съвет Пловдивският панаир е обявен за постоянен и единствен в България.
Първият международен мострен панаир се състои през 1936 г. Освен български фирми (над 1000) на панаира взимат участие и 385 чуждестранни представители.

За информация и контакти:
Международен панаир – Пловдив
Пловдив 4003
Бул. Цар Борис III Обединител 37
Тел.: +359 32/ 90 36 00
Факс: +359 32/ 902 432
Е-mail: fairinfo@fair.bg
Web: www.fair.bg




Д-р Обрейко Обрейков

Д-р Обрейко Обрейков е роден на 7.06.1891 г. в град Пловдив. Той е потомък на стар възрожденски род. Завършва право с отличие в Монпелие през 1912 г. Седем години по-късно се дипломира в Париж и става доктор на финансовите науки. Д-р Обрейко Обрейков застава начело на Пловдивската търговско-индустриална камара през 1930 г. Той се посвещава на каузата да помага за стопанското оживление на България и да работи за укрепването на стопанските субекти в страната. Така д-р Обрейков продължава делото на организаторите на Първото българско изложение. Той насочва голяма част от енергията си към укрепването на Пловдив като панаирен център на България и към международното признаване на този факт. Благодарение на усилията му Пловдивският панаир е приет за член на Съюза на международните панаири (UFI) през декември 1936 г. Само няколко години по-късно в. „Пловдив” пише: „Панаирът е постижение с извънредно значение за нашия стопански и икономически напредък, което е дело на шепа хора и дори дело на един честен, искрен и достоен гражданин на Пловдив – д-р Обрейко Обрейков”.
Днес в модерното Панаирно градче е издигнат бюст-паметник на д-р Обрейков – голямата личност на Международен панаир – Пловдив.
До момента панаирът има седем прояви, одобрени от UFI:
1. Международен технически панаир – одобрен през 1936 г.
2. Международен панаир за потребителски стоки и технологии – одобрен през 1985 г.
3. Международна селскостопанска изложба Агра – 1995 г.
4. Международна изложба за лозарство и винарство Винария – 1997 г.
5. Международна изложба Медикус, Денто, Галения – 2000 г.
6. Международна изложба за печатна комуникация Принтком – 2001 г.
7. Международна изложба Фудтех – 2003 г.
От 2003 г. Международният панаир – Пловдив, е член на CEFA (Централноевропейския панаирен съюз). Същата година панаирът става член на EASE (Изложбената асоциация на Югоизточна Европа). Година по късно се присъединява към Международната асоциация за конгресна дейност (ICCA).




Пловдив

Пловдив е вторият по големина и население град в Република България. Той е административен център на област Пловдив и на едноименната община. Разположен е в централната част на Горнотракийската низина, на двата бряга на река Марица. Градът е важен икономически, транспортен, културен и образователен център.
Пловдив е един от най-старите градове не само в България, но и в Европа. Той е по-древен от Рим, Атина и Константинопол. Изграден е върху трите, разположени един до друг хълма – Небеттепе, Таксимтепе и Джамбазтепе.
Намира се на 147 км от столицата София.
Климатът е преходноконтинентален. Средната годишна температура е 12,4°С.




История

Най-древната история на Пловдив е свързана с две тракийски племена – одрисите и бесите. Те са населявали поречието на р. Марица (Хеброс, Хебър) и Родопите. Царството на одрисите, основано около 480–460 г. пр.Хр., е най-ранният тракийски племенен съюз. Траките първи създават върху трихълмието укрепено селище, наречено от тях Евмолпия на името на митичен тракийски герой, цар и певец.
През 342 г. пр.Хр. Филип IIФИЛИП II МАКЕДОНСКИ (ок. 382-336 пр. Хр.). Цар на Древна Македония от 359 пр. Хр. Баща на Александър III Македонски. Превръща Македония в централизирана държава (359 пр. Хр.). През 359-336 пр. Хр. завладява Халкидики, Тракия, Тесалия, Фокида. След битката при Херонея (338 пр. Хр.) установява хегемония над Гърция. Убит по време на подготовка за война. завладява селището, обгражда го със здрави крепостни стени и го назовава Филипополис (град на Филип). Управлението му продължава около половин век. Смъртта на Александър ВеликиАЛЕКСАНДЪР III МАКЕДОНСКИ, Александър Велики (356-323 пр. Хр.). Цар на Древна Македония (от 336 пр. Хр.). Син на Филип II Македонски и на Олимпиада, възпитаник на Аристотел. През 334 предприема поход срещу персите. Побеждава войските на Дарий III. Завладява Египет, Сирия, Персия и обширни области в Централна Азия до река Инд. Умира във Вавилон. Създава най-голямата монархия в древността с граници от Дунав, Адриатика, Египет, Кавказ до река Инд. След смъртта му тя се разпада и на територията и възникват елинистичните държави., син на Филип II, подбужда свободолюбивите траки към въстание и Севт III Севт III (?) – одриски цар (ок. 330–300 г. пр.Хр.). Управлява в постоянна борба за независимост срещу македоните и главно срещу Лизимах. По подобие на останалите елинистични владетели създава своя столица – Севтополис, и сече монети със собствения си лик.възстановява тракийското царство.
Липсата на единство сред тракийските племена скоро става причина за първото голямо разрушение, което градът претърпява. То е нанесено от келтите през 278 г. пр.Хр. През III и V век метрополисът е изправен пред други две нашествия – на готите и на ордите на Атила, цар на хуните.
Повече от два века са нужни на римляните да покорят Тракия. В 72 г. пр.Хр. римският пълководец Терентиус Варо Лукулус завладява цялото поречие на р. Марица, включително и Филипополис. Заради уникалното и красиво разположение на градския акропол върху трите хълма римляните го наричат Тримонциум (градът на трите хълма). Макар и покорени, траките запазват своята автономност до 46 г. сл.Хр. Тогава римският император Клавдий включва Тракия в пределите на империята. По-късно Тримонциум става център на провинция Тракия Романа. През II и III в. сл.Хр. градът е обявен за метрополис на провинцията. Има собствен сенат и общотракийско събрание (койнон тракон), упълномощено е да събира данъци и мита и да кове монети. Тогава Тримонциум достига своя икономически и културен разцвет.
Тук се пресичат няколко стратегически пътя в Римската империя, от които най-важен е Виа Милитарис – главният военен път на Балканския полуостров. Римляните бързо оценяват важното стратегическо местоположение на Тримонциум и предприемат мащабно строителство на пътища. Строят се още обществени сгради, храмове, бани, стадиони, театри. Градът постепенно се разраства. Старите укрепления са построени отново, издига се втора крепостна стена. Жителите на Тримонциум разполагат с модерни за времето си водоснабдителна система и канализация.
Римската епоха (ІІ–ІV в.) е своеобразен златен век в развитието на античния град. Археологическите проучвания разкриват останки от някогашни обществени сгради: огромен форум, впечатляващ стадион, красив амфитеатър, внушителни крепостни стени, езически храмове, терми, акведукти, аристократични домове, римският преториум – резиденцията на императорския управител на провинция Тракия, в която отсяда и императорът при посещенията си в града.
Когато за Римската империя настъпва период на упадък, тя е разделена на две. Създадена е Източната римска империя – Византия, а Пловдивският регион е включен в нея.
През VI век настъпва нов етап в развитието на града. Император Юстиниан Велики обновява напълно Тримонциум. Една от целите му е да възстанови и укрепи близо стоте крепости в тракийските си владения. През същия век се случва още едно важно историческо събитие. В града идват славяните, които постепенно променят етническия облик на целия регион. През римската епоха градът, освен Тримонциум, е наричан още Улпия, Флавия и Юлия. Славяните възприемат тракийското Пулпудева, но го модифицират като Пълдин и Плоудин. Оттук произлиза и днешното име Пловдив.
След създаването на Първото българско царство Пловдив се оказва пограничен град, изключително важен в непрестанните борби между Византийската империя и младата българска държава. Българите окупират града и цяла Тракия десетки пъти. За първи път през 812 г. хан Крум завладява Пловдив, но градът е официално включен в пределите на българската държава от хан Маламир през 834 г. Пловдив често е завладяван и отвоюван последователно от византийците и българите. Симеон ВеликиСИМЕОН I Велики (864–927). Български княз (893–917) и цар (917–927), син на княз Борис I (852–889). Получил блестящо за онова време образование в Магнаурската школа в Цариград. Наречен „полугрък”, „цар книголюбец” и „нов Птолемей” от съвременниците си заради голямото му елино-византийско образование. Замонашил се още в Цариград. След завръщането си в България (886) бил подготвян от баща си за глава на българската църква, но вместо това станал български княз. Веднага след възкачването му на престола отношенията с Византия се изострили поради факта, че византийският император Лъв VI Философ преместил тържището на български стоки от Цариград в Солун. В защита на българските търговци, изложени на произволите на местните византийски власти, и след отказа на Византия за промяна на тази наредба Симеон I навлязъл в Източна Тракия и разбил византийците при Одрин. Така в продължение на едно десетилетие той водил 4 войни с Византия, предизвикани от нея. През 913 г. обаче Симеон I сам се явил пред стените на Цариград. Византия се принудила да признае на Симеон I титлата цар на българите, но през 914 г. я анулирала. Тогава българските войски нахлули отново в Източна Тракия и превзели Одрин. На 20 август 917 г. в Ахелойската битка византийската войска била обкръжена и избита. През 918 г. се провъзгласил за император на ромеите, а българският архиепископ бил провъзгласен за патриарх. През 921 г. една българска армия достигнала до Дарданелите, завладяла Галиполския полуостров и се опитала да премине на малоазийския бряг. През 923 г. цар Симеон I отново се явил пред стените на Цариград. Византия поискала да започнат преговори за мир. Такъв не бил сключен, но българите снели обсадата. След това се насочил към Сърбия (924), която била превърната в българска провинция. Започнал нови приготовления за война с Византия, но починал от сърдечен удар. (893–927), наследникът му ПетърПЕТЪР I (неизв. – 970). Цар (927–970), втори син на цар Симеон I (893–927). Заел престола след смъртта на баща си, тъй като неговият по-голям брат Михаил бил лишен от него по неизвестни причини и бил подстриган за монах. Поради склонността на новия български владетел към занимания с църковни въпроси управлението на страната минало фактически в ръцете на неговия вуйчо, болярина Георги Сурсувул. Политическият курс на ПЕТЪР I и неговия вуйчо спрямо Византия предизвикали острото недоволство на част от българското болярство, което през 928 и 930 г. подготвило два заговора за неговото сваляне от престола. Вътрешните междуособици били използвани от сърбите (покорени от цар Симеон I през 924 г.) и през 931 те вдигнали въстание. С подкрепата на Византия се обособили като отделна самостоятелна държава, която приела върховенството на Цариград. Не много след въстанието на сърбите последвали нахлувания от страна на маджарите (934), които навлезли не само в Северна България, но успели да проникнат и на юг, в Тракия. Техните набези се повторили през 943, 951, 960 и 968 г. ПЕТЪР I направил опит да се сближи с германския император Отон I и заедно с него да парира нахлуването на маджарите, но не постигнал успех. Той не сполучил да привлече в своята борба против тях и Византия. В резултат на това бил принуден да се примири с откъсването на значителни територии от българската държава, разположени отвъд р. Дунав и особено в Трансилвания, включително богатите залежи на сол. От този момент северната граница на България се установила по р. Дунав. Нарасналото народно недоволство от политиката на ПЕТЪР I се изразило в появата на богомилството. (927–970) и СамуилСАМУИЛ (неизв. – 1014). Комитопул, цар (997–1014). Най-малкият син на комит Никола, брат на комитопулите Давид, Мойсей и Арон. След падането на Източна България под византийско владичество (971) управлението на западните български области се намирало в ръцете на синовете на комит Никола. През 976 г. те започнали активни военни действия срещу Византийската империя, които целели отвоюването на завладените от нея български земи. През същата година Давид и Мойсей паднали убити, а Арон бил убит заедно с цялото си семейство по заповед на Самуил, тъй като бил заподозрян в съучастничество с византийците и в опит да заграби властта. Единствено неговият син Иван Владислав останал жив по настояване на Самуиловия син Гаврил Радомир. През 977 г. цар Борис II и брат му Роман – пленници във Византия, избягали, но по пътя Борис II бил убит погрешка на границата, а Роман станал управител на Скопие. След като всички потомци на царстващата династия измрели, начело бил провъзгласен комитопул Самуил (978). Той обявил за столица Охрид, там било преместено и седалището на българския патриарх. През 979–985 г. войските на Самуил успели да завладеят Епир и Тесалия. През 986 г. византийският император Василий II се отправил към Сердика и я обсадил. След като Самуил се явил в помощ на обсадения град, императорът заповядал оттегляне на войските си. В обратния път на 17 август в прохода Траянови врата (наречен и Българската клисура) войските на Василий II били разбити, а самият император едва се спасил. През 989–991 Самуил възобновил единството на българските земи и завладял Драчката област и част от Македония с градовете Верея и Сервия. През 995 г. настъпил към Солун, а през следващата нахлул в Халкидическия полуостров, но при р. Сперхей (близо до Термопилите) бил разбит. След смъртта на Роман (997) Самуил станал пълновластен господар на България. През 998 г. предприел поход срещу сърбите, за да ги откъсне от съюза с Византия, и установил влияние над Далматинското крайбрежие. През 1000 г. византийците отново настъпили срещу източните български земи и ги завладели. През 1001 г. превзели Воден, Верея и Сервия, а през следващата превзели и Видин. След това се насочили към Скопие, където разгромили българските войски начело със Самуил (1003). Опитът на византийците да превземат отбранявания от войводата Кракра Перник не дал резултат. Военните действия продължили до 1013 г., без да се стигне до решителни сражения. За да спре настъплението на византийските войски, Самуил издигнал преградни погранични съоръжения в клисурата между планините Огражден и Беласица, близо до с. Ключ. В края на юни 1014 г. император Василий II потеглил с огромна войска, обходил планината Беласица и на 29 юли нападнал в гръб при с. Ключ българските войски и ги разбил. 15-хилядна българска войска попаднала в плен. При вида на ослепените войници Самуил бил покосен от сърдечен удар. (980–1014) го включват в пределите на българската държава.
По време на четири от осемте кръстоносни похода, продължили до 1291 г., Пловдив е засегнат, като при два от тях е опожарен. След разрушенията на кръстоносците градът е възстановен и укрепен от византийския император Исак АнгелИсак II Ангел (XII в.).  Византийски император (1185–1195). По негово време избухва въстанието на Петър и Асен, довело да възобновяването на българската държава след век и половина византийско владичество. Опитът на Исак II Ангел да покори отново България през пролетта на 1190 г. завършва без успех, а сам той едва успява да се спаси от български плен в Тревненския проход.
След основаването на Второто българско царство  цяла Западна Тракия отново е включена в пределите на българската държава. Пловдив остава в пределите на България до смъртта на Иван Асен II Иван Асен II  (неизв.). Български цар (1218-41). Син на Иван Асен I. Заема престола, като отстранява Борил с помощта на руски и кумански дружини. Чрез брака си с маджарската принцеса Ана Мария сключва мир с Унгария и присъединява Белградска и Браничевска област. Поддържа мирни отношения с Епир и Латинската империя. Разбива епирския владетел Теодор Комнин в Клокотнишката битка 1230. България достига най-голямото си териториално разширение (с излаз на 3 морета - Бяло, Черно и Адриатическо). Покровителства външната и вътрешната търговия, сече първите златни монети. През 1235 възстановява православието и Търновската патриаршия.през 1241 г.
Турците нахлуват на Балканския полуостров през средата на XIV в. Завладяването на долината на р. Марица и на града е поверено на Лала Шакхин паша, чийто гроб и днес може да се види в двора на Имарет джамия. Пловдивският гарнизон оказва упорита съпротива и устоява на безброй атаки, но турците откриват част от водоснабдителната система на града в с. Марково и я прекъсват. Така през 1364 г. градът е превзет. Турците му дават ново име – Филибе. Попадайки във вътрешността на империята, Филибе губи значението си на стратегическа крепост. Постепенно се превръща в модерен за времето си, оживен икономически център, град на търговци и занаятчии. Правителството решава, че Филибе не е изложено повече на опасността от внезапна атака, и разрешава разрушаването на укрепленията. Започва масово строителство на обществени сгради: джамии, странноприемници, ханове, бани. Напълно се променя архитектурният облик на града и той се превръща в характерен ориенталски град.
През първата половина на XIX век, наред с Истанбул, Солун и Одрин, Пловдив се превръща в голям икономически център в европейската част на Турция. По суша или с шлепове по Марица стоките от града стигат до Солун, Енес и Истанбул, a оттам поемат към целия свят. През 1853 г. населението на града вече наброява 50 000 души. Пловдивските търговци и занаятчии постепенно забогатяват. Досегът им с развити чужди страни и култури разширява техния мироглед.
Пловдив играе водеща роля в борбата за църковна независимост. Известни са имената на Найден Геров, доктор Вулкович, Йоаким Груев, на родове като Чалъковите и Чомаковите. Доктор Стоян ЧомаковЧОМАКОВ Стоян Иванов (1819-93). Български общественик, лекар, почетен член на БКД (1884). Един от дейците на църковно-националната борба. Пръв градски лекар в Пловдив (1848-60). Деец на Либералната партия в Източна Румелия. Член и подпредседател на Временното правителство след провъзгласяването на Съединението 1885. Министър на народното просвещение (1887). Народен представител в V и VI обикновено народно събрание. като представител на българската църковна общност прекарва повече от 10 години в Истанбул, за да се бори за църковна независимост. Църквата „Св. Богородица”, построена през 1844 г. в Пловдив, е сцена на събитията около тази борба. Цялата коледна литургия на 25 декември 1859 г. е отслужена на български. Това се случва за първи път не само в Пловдив, но и в България. На 10 януари 1860 г. Пловдивският митрополит Паисий отслужва меса на български, което по онова време се смята за изключително дръзка постъпка. След месата Паисий официално оповестява, че неговото паство се отрича от Гръцкия патриарх. Създаден е църковен съвет, който поема религиозните въпроси. По негова инициатива на 30 април 1861 г. е проведен първият църковно-народен събор, в който взимат участие 60 свещеници и 200 миряни. Изпратена е делегация до Високата порта  с официални искания за църковна независимост. Съборът става традиционен и се провежда всяка година в Пловдивската епархия. През 1870 г. Високата порта официално признава автономията на българската църква.
След Априлското въстание  Пловдив е посетен от представители на европейската прогресивна мисъл, като лейди Странгфорд, много журналисти и дипломати, които разгласяват пред света действията на поробителите.
През 1877 г. избухва Руско-турската освободителна война. След падането на София руските войски под командването на ген. Гурко приближават Пловдив. Вечерта на 16.I.1878 г. ескадронът на кап. Бураго преминава р. Марица. Войската на Сюлейман пашаСЮЛЕЙМАН ПАША (1840-93). Турски генерал. Член на младотурската партия. През Руско-турската освободителна война 1877-78 превзема Стара Загора и я опожарява (31 юли 1877). Безуспешно атакува (9-11 авг. 1877) Шипченския проход. От септ. 1877 главнокомандващ турските войски. Осъден (1878) за незадоволително командване; помилван. се разбягва и Пловдив е освободен.
След Санстефанския мирен договор , подписан на 3 март 1878 г., се създава Княжество България, включващо всички земи с преобладаващо българско население. Пловдив, като най-голям, богат и оживен български град, е обявен за столица на новата държава и седалище на временното руско управление начело с принц Дондуков-КорсаковДОНДУКОВ-КОРСАКОВ, Александър Михайлович, княз (1820-93). Руски генерал. Командир на корпус през Руско-турската освободителна война 1877-78. Възглавява гражданската и военната власт в България (от 8 май 1878) до избирането на Александър I Български за български княз (април 1879). Участва при разработването на проекта за Органически устав на Източна Румелия, създава органите на централното и местното управление в България и поставя основите на българската войска..
След подписването на Берлинския договор  България е разделена на две: Княжество България със столица София и васална провинция Източна Румелия със столица Пловдив, оставена под политическия и военен контрол на султана. Македония остава в пределите на Турция.
През пролетта на 1885 г. в града се сформира Български таен централен революционен комитет под ръководството на Захари Стоянов. Той се заема с активно пропагандиране на обединението на Източна Румелия с Княжество България. На 5 септември няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (днешният град Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил КръстевичКРЪСТЕВИЧ Гаврил Баев (1817-98). Български общественик и политик, юрист, почетен член на БКД (1871). Заема висши постове в турската съдебна йерархия. Деец на просветителското течение в националноосвободителното движение и на църковно-националната борба през 60-те и 70-те г. на 19 в. След Освобождението 1878 е главен секретар на Източна Румелия и директор на вътрешните дела (1878-84). От 1884 до Съединението 1885 е главен управител на Източна Румелия. Автор на "История българска..." (том I, 1869).. Съставено е временно правителство начело с Георги Странски и е обявена обща мобилизация. След като княз Александър I подкрепя Съединението и след края на последвалата Сръбско-българска война, България и Османската империя постигат споразумение. Според него Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Днес 6 септември се чества като Ден на Съединението и празник на град Пловдив.
Пловдив има първостепенна роля и в развитието на българската култура и образование. През 1839 г. в града е открито първото българско училище. През 1868 г. училището прераства в първата българска гимназия. През 1850 г. в Пловдив се поставя началото на модерното светско образование с откриването на класното училище „Св. св. Кирил и Методий”. На 11 май 1858 г. тук за първи път е честван празникът на светите братя, който впоследствие става национален празник на славянската писменост и култура. Тук са основани първото българско книгоиздателство и първата печатница. В Пловдив се поставя началото и на организираното книгоразпространение. Под тепетата са основани първият литературен читателски клуб и първата женска асоциация. Първият театър „Люксембург”, в който са положени основите на професионалния театър в България, е построен в Пловдив. Иван МърквичкаМЪРКВИЧКА, Иван (Ян Вацлав) Фердинандов (1856–1938). Български живописец и илюстратор, чех по произход, професор. В България живее през 1881–1923 г. Един от създателите на Държавното рисувално училище в София (1896) и негов пръв директор. Заедно с А. Митов създава и редактира списание „Изкуство”. Най-значителни са постиженията му в битовата живопис – отразява разностранно българския селски бит: „Задушница”, „Ръченица”, „Пазар в Пловдив”. Създава портрети на видни български културни и обществени дейци – И. Шишманов, С. Заимов, С. Салабашева, автопортрети, пейзажи. Разработва сюжети из националноосвободителната борба в цикъла „Трагедията на България” („Под игото”) – „В кърджалийско време”, „Мъченици”, „Хайдути”, „Бащината глава” и др. Илюстрира творби на И. Вазов. Автор на стенописи и икони в Храм-паметника „Свети Александър Невски” и др. Творчеството на Мърквичка и педагогическата му дейност оставят ярка следа в българското следосвобожденско изкуство. и Антон МитовМИТОВ, Антон Стефанов (1862–1930). Български живописец, художествен критик, историк на изкуството, общественик, професор. Брат на Г. Митов, баща на Б. Митов, завършва в Италия и е под влияние на италианския академичен реализъм. Един от основателите на Държавното рисувално училище в София; основател и редактор (заедно с И. Мърквичка) на списание „Изкуство”. Изобразява предимно български селяни в градска обстановка – пъстри костюми, шумни пазарски тълпи, провинциални градчета – „Група селяни на пазар в София”. Илюстрира в колектив „Под игото” от И. Вазов, прави проекти за театрални костюми („Към пропаст” от И. Вазов) и др., рисува стенописи и икони (в Храм-паметника „Свети Александър Невски” и др.), реалистични портрети (Автопортрет, „Радул Канели”). Автор на първия български труд по история на изкуството „Ръководство по всеобща история на изкуствата”. подреждат първата художествена изложба в страната в залата на библиотеката в Пловдив. Първият хор с диригент Ангел Букурещлиев е основан в Пловдив.
Градът се свързва с имената на редица бележити българи: творците от Възраждането – Димитър ЗографДИМИТЪР ЗОГРАФ (Димитър Христов Димитров) (1796-1860). Български възрожденски живописец, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Захарий Зограф и баща на С. Доспевски. Стенописи в Рилския манастир (централната църква "Рождество Богородично"), икони в Пловдив (църквата "Света Неделя"), в Плевен (църквата "Свети Никола"), в Троянския манастир (централната църква "Успение Богородично"), във Велес (църквата "Свети Пантелеймон"). Подписана и датирана от 1836 е иконата "Архангелски събор" от църквата "Света Богородица" в Пловдив., Захарий ЗографЗАХАРИЙ ЗОГРАФ (Захарий Христович Димитров) (1810-1853). Български възрожденски живописец и общественик, родоначалник на светската живопис в България, представител на Самоковската художествена школа. Син на Х. Димитров, брат на Димитър Зограф. Учи при Неофит Рилски. Създава стенописи, икони, портрети и пейзажи. Служи си с нови живописни похвати, внася реалистични елементи в църковната живопис. Чувството за човешко достойнство и самосъзнанието му на творец и българин проличават в много автопортрети. Подписва много от произведенията си, като в сигнатурите подчертава и българския си произход. Работи стенописи в Бачковския, Рилския, Троянския, Преображенския манастир, в нартиката на Великата лавра "Свети Атанасий" в Света гора (полуостров Атон) и др. Изписва много ктиторски образи. Създава кавалетни портрети (Автопортрет, "Неофит Рилски", "Х. Зографска" и др.) и рисунки от натура, ратува за откриване на български училища, за български печат и книги, за българско слово в църквата., Станислав ДоспевскиДОСПЕВСКИ, Станислав (истинско име: Зафир Димитров Доспевски) (1823–1878). Възрожденски живописец, син на Д. Зограф. Роден в Самоков, но живял в Пазарджик. Живопис учил при баща си и в Художественото училище за живопис, скулптура и архитектура в Москва. През 1856 г. завършил и Императорската художествена академия. Завръщайки се в България, се изявил като един от най-видните живописци в епохата на Възраждането. Нарисувал около 30 реалистични портрета и голям брой икони в Преображенския и Лопушанския манастир. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 бил арестуван от турските власти. Починал в Цариград като руски поданик., Георги Данчов...; Иван Мърквичка, Антон Митов; основни фигури на съвременното изобразително изкуство – Христо СтанчевСТАНЧЕВ, Христо (Христо Станчев Крусев) (1870-1950). Български живописец. Един от основателите на Дружеството на южнобългарските художници (1912). Импресионистични композиции с реалистична рисунка. Влияния от символизма - илюстрира стихосбирката "Безсъници" на П. Яворов. Пейзажи и натюрморти. Демократично, хуманистично и социално творчество с принос в националната реалистична живопис - "Слугинче", "На нивата", "Пролет" и др., Сирак СкитникСИРАК СКИТНИК (псевдоним на Панайот Тодоров Христов) (1883-1943). Български поет, художник, художествен критик, театрален деец, публицист, сценограф и режисьор. Член на литературнохудожественото движение "Мир искусства", пръв председател (1931) на Съюза на дружествата на художниците в България. Рисува експресивни пейзажи; илюстрира книги; поставя в Народния театър в София "Мона Вана" от М. Метерлинк, за която създава и сценографията, като защитава поетиката на символизма. Психологично-символични, пантеистични стихотворения - сборник "Изповеди"., Давид ПерецПЕРЕЦ Давид Аврам (1906-82). Български художник. От 1947 живее в Париж. Рисува портрети, пейзажи и натюрморти. Експресивен пластичен израз с графични похвати и приглушена тоналност - "Натюрморт с гъби", "Портрет на жена" и др., Цанко ЛавреновЛАВРЕНОВ Цанко Иванов (1896-1978). Български живописец. Картините му се отличават с приемственост на традициите на българската възрожденска живопис. Ярък колорит, любов към стилизацията и декоративния детайл, условен пластичен израз - "Старият Пловдив", "Зографският манастир на Атон" и др., Златю БояджиевБОЯДЖИЕВ, Златьо Георгиев (1903-76). Български живописец. Рисува композиции из селския бит, портрети и пейзажи предимно от Пловдив и околностите му - "Баба и внуче", "Овчари край село Брезово", "Зима в Пловдив", "Свинарка" и др., с ясен и точен рисунък и изчистен колорит. През 1951 парализа поразява дясната му ръка. Вторият му период се свързва с активизиране на лявата ръка. Творбите му са с характерен оригинален стил с експресивно въздействие, раздвижена фантазия и иносказателност при интерпретиране на битови сюжети - "Към кланицата", "Стълпотворение", "Нестинари" и др., създателите на пловдивската школа от 60-те години – Йоан ЛевиевЛЕВИЕВ Йоан Исаков (1934-98). Български живописец. Брат на М. Левиев. Създава живописни платна с историческа тематика, портретни композиции, много сграфито пана и стенописи из България. Монументалните творби на Левиев се открояват с ярката си цветност на контрастиращите тонове и графичната отчетливост на колоритните зони. Работи като сценограф на оперни и театрални постановки., Колю Витковски, Димитър КировКИРОВ Димитър Николов (псевдоним: Дикиро) (1935). Български художник. Представител на пловдивската група художници, които през 60-те г. внасят нови пластични решения в българското изкуство. Твори в областта на живописта, декоративно-монументалната живопис и сценографията. Основна тема в творчеството му е светът на изкуството (музика, балет), пейзажи от Стария Пловдив, цикли пейзажи от Испания, Франция, Япония, Гърция, портрети на известни творци, "Пиеро", цикъл "Изгорените икони", "Разпятие" и др. Декори и костюми към балетни и оперни спектакли, фрески., Георги БожиловБОЖИЛОВ Георги Йорданов (псевдоним: Слона) (1935-2001). Български художник. Представител на пловдивската група художници от 60-те г., които внасят нови пластични решения в българското изобразително изкуство. Портрети, пейзажи и фигурални композиции, изпълнени с лирико-интимно светоусещане и живописен финес - "Ателие", "Интериор", "Старият Пловдив", "Портрет на Начо" и др., Енчо ПиронковПИРОНКОВ Енчо Стоев (1932). Български живописец. Налага се в художествения живот през 60-те г. с творбите "Пролет" и "Хоро". Пресъздава по своеобразен лирико-емоционален начин селския бит, Стария Пловдив, Априлското въстание. Произведения: "Клетва", "Разходка по асфалта", "Сватба" и др. Работи и като монументалист - декоративно пано във фоайето на Централния куклен театър в София и др., Христо СтефановСТЕФАНОВ Христо (Христо Стефанов Христов) (1931). Български живописец и монументалист, сценограф. Съпруг на Л. Стефанова.Живописните му композиции "Реквием", "Неделя" и др. се характеризират с философско проникновение и усет за цвят и пространство. Създава портрети - картини. През 90-те г. композициите му носят посланията на космичния безкрай. Автор на стенописи и мозайки. Художник постановчик на филми - "Иконостасът" и др. Орден "Стара планина" I степен (2002)..
През 1892 г. градът е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие, чийто директор е писателят Михалаки ГеоргиевГЕОРГИЕВ Михалаки (Михалаки Георгиев Лозанов) (1854-1916). Български белетрист, публицист и общественик, редовен член на БКД (1884). Допринася за административното и стопанското изграждане на следосвобожденска България. Директор на Първото българско изложение в Пловдив (1892). Критикореалистични разкази за политическите нрави и власт, за социалната криза в българското село - "С тебешир и въглен", "От зло на по-зло". Майстор на хумористичния разказ - "Меракът на чичо Денчо", ярък фейлетонист. Научни трудове по стопанските въпроси.. Наследник на това начинание днес е Пловдивският международен панаир.
В началото на миналия век Пловдив израства като голям промишлен и търговски център със силно развита лека и хранително-вкусова промишленост. В града са инвестирани германски, френски и белгийски капитали. Развиват се модерна търговия, банково дело и индустрия.
В годините на Втората световна война се наблюдава подем в тютюневата промишленост, търговията и износа на плодове и зеленчуци. В историята на Пловдив е важна 1943 г., когато са спасени от депортиране 1500 задържани евреи. Това става възможно след застъпничеството на тогавашния Пловдивски митрополит Кирил, по-късно станал български патриарх.
През 60-те и 70-те години на миналия век се извършва масирано строителство, оформят се съвременните жилищни комплекси. През 70-те и 80-те години са разкрити много от археологическите паметници в Пловдив, изцяло е реставриран Стария град. През 1990 г. е завършен спортният комплекс „Пловдив”, включващ най-големия стадион и най-голяма гребна база в България.
През 1956 г. старата част на Пловдив е обявена за Архитектурно-исторически резерват благодарение на характерните архитектурни особености на комплекса от възрожденски къщи, а през 1979 г. получава златен европейски медал за опазване паметниците от миналото. В момента в Пловдив са регистрирани повече от 200 недвижими паметника на културата.




Културен календар

В Пловдив се провеждат множество икономически и културни прояви, сред които: Международният фестивал на камерната музика, който се провежда в Стария град повече от 30 години; националните есенни изложби в къщите на Стария Пловдив, също с тридесетгодишна история; Международният телевизионен фестивал „Златната ракла”, организиран съвместно с Българската национална телевизия повече от две десетилетия; Вердиевият фестивал, събиращ почитателите на оперното изкуство на едно от най-атрактивните места в Пловдив – Античния театър; ежегодно провеждащите се Великденски и Коледен музикален фестивал; Международният фолклорен фестивал. Интерес предизвикват и някои по-нови културни инициативи като Международния театрален фестивал „Сцена на кръстопът”, Седмицата на съвременните изкуства, провеждани в историко-архитектурния паметник Баня „Старинна”, Панаира на изкуствата „Импресия” и др.




Места за посещение

Руският паметник е издигнат през 1881 година на хълма Бунарджик (Хълм на Освободителите) в чест на руския цар Александър IАЛЕКСАНДЪР I (1777-1825) - руски император от 1801; от династия Романови. Заема престола след свалянето на баща му Павел I. Провежда умеренолиберални реформи, разработени от М. М. Сперански. Участва в антифренската коалиция (1805-07); след сключването на Тилзитския мир се сближава с Франция (до 1812). Воюва с Швеция, Османската империя и Персия (Иран). Присъединява Грузия (1801), Финландия (1809), Бесарабия (1812), Азербайджан и Дагестан (1813). След Отечествената война 1812 застава начело на Свещения съюз. Заедно с А. А. Аракчеев провежда политика на полицейски деспотизъм. и воините, загинали за освобождението на България от османско иго. Близо до него се намира и Алеята на космонавтите, покрай която са засадени дръвчета от всички гостували в Пловдив космонавти.
Паметникът на Съветската армия, известен с името „Альоша”, е издигнат на самия връх на хълма Бунарджик. Представлява внушителна гранитна статуя (висока 10,5 м) на воин, обърнат с лице на изток. Прототип на паметника е руският войник Алексей Скурлатов.
Часовниковата кула на Сахат тепе се извисява от времето на Османската империя. В сегашния си вид е построена през 1812 г. и е висока 17,5 м. Смята се, че това е първият градски часовник в Османската империя и един от най-старите в Източна Европа. През 1883 г. в кулата е поставен нов голям часовник, изработен във Виена, който и до днес отброява часовете с камбанен звън.
Монументът „Братска могила” се намира в началото на парк „Отдих и култура” в западната част на града. Мемориалният комплекс е посветен на падналите за Освобождението на България от османско иго, по време на Балканската война, Първата и Втората световна война.
Паметник на императора Филип II МакедонскиФИЛИП II МАКЕДОНСКИ (ок. 382-336 пр. Хр.). Цар на Древна Македония от 359 пр. Хр. Баща на Александър III Македонски. Превръща Македония в централизирана държава (359 пр. Хр.). През 359-336 пр. Хр. завладява Халкидики, Тракия, Тесалия, Фокида. След битката при Херонея (338 пр. Хр.) установява хегемония над Гърция. Убит по време на подготовка за война. – основател на Филипополис, е открит през 2004 г. на площад „Джумаята”.
Паметникът на Съединението представлява 12-метрова фигура, дело на скулптора Величко Минеков. Издигнат е през 1985 г. и олицетворява Съединението на България. Двете разперени крила на птица символизират единството на двете принудително разделени части на страната в годините от 1878 до 1885.
Античният театър (II в. сл.Хр.) от времето на император Траян е един от най-ценните паметници на богатото археологическо наследство на древния град. Това една от най-значимите обществени сгради на Тримонциум. Зрителната му част (театронът) е амфитеатрална и разделена на два ранга, всеки състоящ се от 14 реда седалки, издялани от мрамор, разделени на сектори от спускащите се към сцената стълбища. Двата ранга са разделени с широка хоризонтална пътека. Откъм страната на сцената се издига двуетажна постройка, наречена скене, със странични крила. Открити са надписи и изящни статуи, които сега са включени в архитектурата на сградата. Античният театър е побирал от 5 до 7 хиляди зрители. Сцената е била украсена с фризове, корнизи и статуи. Разкрит е при археологически разкопки, проведени през 1968-1979 година от Археологическия музей. Голяма част от постройката е разрушена в края на IV век от пожар или земетресение и от амфитеатралния театрон са оцелели 20 от 28 реда. Тук се провеждат редица културни прояви, сред които Верди фестивал и Международният фолклорен фестивал.
Римският Одеон е реставриран през 2004 г. Построен е през II–V в. и е по-малкият античен театър на Филипополис. Има седалки за 350 зрители. Сградата е строена като булевтерион – седалище на градското събрание и по-късно е реконструирана.
Римският форум от времето на император Веспасиан е построен през I в. и доизграден през II в. Заема площ от 11 ха и в миналото е бил заобиколен от магазини и обществени сгради. Тук са се събирали главните улици на древния Филипопол. Археологическите проучвания сочат, че това е най-големият ансамбъл от този тип, разкрит в Древна Тракия.
Римският стадион е още един значителен паметник на античния град. Разположен е на днешния площад „Джумаята”. Построен е през II в. по модел на Делфийския стадион. В древността е побирал 30 хиляди души. През римската епоха, когато е разцветът на Филипопол (II–IV век), тук се провеждат Кендрийски и Александрийски игри в чест на бог АполонАПОЛОН. Древногръцки бог на светлината, изкуствата и предсказанията, лечител, предводител на музите. Отъждествяван е със Слънцето. Син на Зевс и Лето, близнак на Артемида, баща на Асклепий. Аполон и Артемида се раждат на остров Делфи. Атрибутите на Аполон са лира, лък, стрели или китара, кипарис и бръшлян; свещено дърво е лавър. Според Омир в "Илиада" богът помага на защитниците на Троя, дарява с прорицателска дарба пророчицата Касандра. Почитан е в цяла Елада, жрицата Пития съобщава пророчествата, организират се Питийски игри в чест на победата на Аполон над чудовището Питон. Прочути култови центрове са Делфи (където по-късно Аполон създава светилище с оракул) и Делос. Като бог пазител на посевите и стадата е почитан и от траките. и на Александър МакедонскиАЛЕКСАНДЪР III МАКЕДОНСКИ, Александър Велики (356-323 пр. Хр.). Цар на Древна Македония (от 336 пр. Хр.). Син на Филип II Македонски и на Олимпиада, възпитаник на Аристотел. През 334 предприема поход срещу персите. Побеждава войските на Дарий III. Завладява Египет, Сирия, Персия и обширни области в Централна Азия до река Инд. Умира във Вавилон. Създава най-голямата монархия в древността с граници от Дунав, Адриатика, Египет, Кавказ до река Инд. След смъртта му тя се разпада и на територията и възникват елинистичните държави.. В края на IV век античният стадион започва да се използва само като хиподрум, защото император Теодосий ВеликиТеодосий I Велики (347–395). Римски император от 379 г. Обединява за последен път западните и източните части на Римската империя (394–395). Побеждава готите. Утвърждава християнството (380), разрушава езически храмове, отменя Олимпийските игри (394). През 395 г. разделя империята между синовете си Аркадий и Хонорий. забранява атлетическите игри. Построен е в характерния за малоазийските градове (като Милет, Аспендос, Ефес) тържествен архитектурен стил. Седалките са разположени на 14 мраморни реда, като са декорирани с релефни подпори, издялани във формата на лъвски крак. Сега от съоръжението се виждат северната дъга на стадиона с 13 реда седалки, засводеният северен вход и част от пистата. Съхранени са и долните части на колоните на античния акведукт, който захранвал голямото водохранилище на Таксим тепе с вода от Родопите.
На Небеттепе се намират останки от първото праисторическо селище на Трихълмието. Разкритите здрави крепостни стени, светилище и аристократичен дворец са характерни за селищата от тази епоха. Най-старата част на крепостта е построена без спойка, с големи сиенитни блокове, в т.нар. циклопски градеж. През елинистическата епоха древнотракийската Евмолпия се разширява по цялото Трихълмие, както и в подножието му, а старото заселище с крепостта на Небеттепе се превръщат в цитадела на градския акропол, обхванал най-високите части на трите хълма. От този период са останките на западната крепостна стена с внушителната четириъгълна кула и вход от вътрешната й страна. Запазили са се и доизградени елементи на северната стена от времето на Юстиниан ВеликиЮстиниан I (483–565) – византийски император от 527. За да възстанови Римската империя, отвоюва Северна Африка от вандалите, Италия – от остготите, и част от Испания – от вестготите. При Юстиниан I Византия достига най-голямо териториално разширение. Засилва императорската власт; потушава народното въстание Ника (532). Кодифицира (529–533) римското и ранновизантийското право. Управлението му се характеризира с разцвет на ранновизантийското изкуство. Издигнати са църквите "Света София" в Константинопол (днес Истанбул) и "Сан Витале" в Равена. (VI век) – потерна, таен изход със стъпала в скалния масив, отвеждащи до десния бряг на Марица. През Средновековието, най-вече по времето на Втората българска държава, на Небеттепе освен стени са изградени и големи водохранилища, използвани при вражески обсади. Запазеното и до днес правоъгълно водохранилище предизвиква интерес с размерите си и вместимостта от триста хиляди литра. Интересно е, че „ньобет” на турски означава „стража”.
Археологическият комплекс „Ейрене” се намира в южното подножие на Трихълмието. Комплексът представлява останки от представителна сграда, строена през III–IV в. и по всяка вероятност ползвана като резиденция от виден гражданин на Филипопол. Ейрене е християнското име на Пенелопа – девойка от гр. Мегадон, приела християнството през II в. Разположеният в основната сграда женски образ с надпис EIPHNH от Филипопол е първото открито в българските земи изображение от този тип. В представителната част на сградата помещенията са с многоцветни подови мозайки, които впечатляват със своите геометрични и фигурални изображения.
Джумая джамия е главният мюсюлмански храм в Пловдив. Преди завладяването на града през 1371 г. от османците тук се намира катедралната пловдивска църква „Света Петка Търновска”. По времето на султан Мурад ІІМУРАД (Murad). 2). Мурад II (1404–51) – османски султан (1421–44, от 1446). Син на Мехмед I. Обсажда (1422) Константинопол; отхвърля (1431) предложенето на Унгария за сюзеренитет на унгарската корона над Босна, Сърбия и Влашко, подчинява (1426) сръбския деспотат, организира (1438) военен поход срещу Трансилвания и Унгария; босненският крал Тврътко се обявява (1438) за османски васал. Печели (1443)  победа над обединените в нов кръстоносен поход християнски войски на Владислав III Ягело, Янош Хуняди, Георги Бранкович и Влад Дракул, разбива (1444) кръстоносната армия във Варненската битка. След еничарско въстание в Одрин се връща (1446) на трона, оглавява поход към Морея, в резултат на който деспот Константин се обявява за османски васал. Разгромява Янош Хуняди в т.нар. Втора Косовска битка (1448), с което слага край на надеждите, че османците ще бъдат прогонени от Европа. (1421–1451) старата сграда е съборена и на нейно място е издигната днешната джамия, наречена Улу Джумая джамия – Главна петъчна джамия, т.е. катедрален храм. Тя е една от най-старите османски култови постройки на Балканите. Също така е сред най-големите в българските земи. Представлява внушителна правоъгълна сграда, чийто молитвен салон има размери 33 на 27 метра, изпълнена в т.нар. клетъчен градеж, показващ влиянието на византийската и старобългарската архитектурна техника. Куполите са девет, покрити с оловни листове. Стенописната украса във вътрешността на джамията е изпълнена с богата растителна орнаментика – клонки, цветове и гирлянди, между които са вмъкнати медальони с цитати от Корана.
Дервишкият манастир Мавлеви хане е единствената мюсюлманска култова сграда, построена във високата част на пловдивското Трихълмие. Той принадлежал на персийската религиозна общност от Ордена на танцуващите дервиши, или т.нар. мавлевии. Някога на това място, което заема обширна площ по източната крепостна стена на акропола при северния склон на Джамбаз тепе, съществува християнски манастир. Той е разрушен вероятно през 1410 г. по време на междуособиците в османската държава. Манастирският комплекс Мавлеви хане е включвал молитвен дом – джамия, зала за ритуалните танци на дервишите и жилищни постройки. В края на ХІХ век манастирът е изоставен и от него оцеляла единствено голямата зала за ритуални танци.
Северно от сградата на Мавлеви хане археологическите проучвания разкриват част от крепостната стена на древния град откъм вътрешната й страна с прилепени към нея помещения с различни функции. Сега находките са експонирани в подземна зала, устроена под дворното пространство на манастирския комплекс.
Крепостната порта Хисар капия е един от символите на Пловдив, изграден през вековете като уникален архитектурно-исторически ансамбъл. На това място Източната порта на Филипопол съществува от дълбока древност. Под нивото на калдъръма се намират основи, датиращи от римската епоха, вероятно от II век. Над външната арка на свода добре личи градеж, характерен с ограждането на всеки камък с парчета червена тухла, споени с бел хоросан. Това е типично за българското строително майсторство от периода на Втората българска държава . През Възраждането и в началото на ХХ век портата претърпява нови преустройства с цел да се предпази от срутване. Северно от крепостния вход се виждат основите на старата крепостна стена, също преустроена във височина през периода XII–XIV век. Този градеж е използван за основа на голямата възрожденска къща на Коюмджиоглу, която с величествения си, раздвижен от еркери корпус се надвесва над Хисар капия.
Още от началото на XVIII век просперитетът на пловдивското християнско население в областта на търговията и занаятите става причина за оживление на църковното строителство. До Освобождението, за малко повече от половин век, в Пловдив са изградени дванадесет православни храма. От всички тях до днес на Трихълмието са се запазили сравнително непроменени осем църкви. Това са митрополитската църква „Света Марина”, катедралата „Света Богородица”, храмовете „Св. Св. Константин и Елена”, „Света Неделя” с параклис „Свето Въведение Богородично”, „Свети Никола”, „Света Петка”, „Свети Димитър”. Те са дело на едни от най-изявените творци на българските архитектурни, резбарски и живописни школи от епохата на Възраждането. Строителството им е възлагано предимно на най-добрите майстори от Брациговската школа. Иконостасната резба е работа на резбари от прочутата Дебърска резбарска школа и от Мецово в Епир. Иконописта е изпълнена от най-известните зографи от Самоковската и Одринската художествена школа и изобилства с творби на Захарий Зограф, по-големия му брат Димитър Зограф, неговия син Станислав Доспевски, Никола Одринчанин и много други. В по-голямата си част възрожденските църкви в Пловдив принадлежат към широко разпространения през епохата архитектурен тип на трикорабната псевдобазилика. След Кримската война (1853–1856)КРИМСКА ВОЙНА 1853-56, Източна война. Военен конфликт, започат от Русия през 1853 като руско-турска война за господство в Близкия изток; от февр. 1854 Османската империя е в съюз с Великобритания и Франция, от 1855 - със Сардинското кралство. 1853 - настъпление на руските войски във Влашко и Молдова, победи на Кавказкия фронт и при Синоп. 1854 - военни действия на Кримския полуостров, блокада на Балтийско море от съюзническите войски; начало на отбраната на Севастопол. 1855 - падане на Севастопол. Кримската война завършва с Парижкия мирен договор 1856. Военната и икономическата изостаналост на Русия са причина за поражението и. Във войната участва български доброволчески отред (около 4000 души). и отпадането на налаганите от векове от османските власти ограничения са построени първите камбанарии и псевдобазилики с купол.
Главният митрополитски храм „Св. Марина” е многократно разрушаван и изграждан. Представлява просторна и внушителна възрожденска псевдобазилика, разделена вътрешно на три кораба от седем двойки стройни колони, увенчана с многостенен купол. Строежът на „Св. Марина” завършва през 1856 г. Следват изписването на нартиката със старозаветни сцени от Зограф Никита Одричанин, повторното сглобяване на демонтирания и запазен през 1828 г. стар иконостас, монтирането на старите икони, изписани през четиридесетте години на XIX век от прочутия Никола Одринчанин. През 1860 г. от двете страни на „царските двери” на иконостаса са добавени иконите на Иисус Христос и Света Богородица, дело на Станислав Доспевски. Трябва да се отбележи и уникалният архитектурен ансамбъл на екстериора. На северния вход е построена пететажна дървена камбанария, изградена от дърво през 1870 г., с височина от 17 метра. До камбанарията е старинната постройка на митрополитската библиотека в Пловдив, добре запазена мраморна чешма и сградата на Пловдивската православна митрополия, построена през 1885 г.
Катедралният храм „Св. Богородица” в Пловдив е на мястото, където още през IX век е съществувала средновековна църква, посветена на Успението (смъртта) на Св. Богородица. Възобновена като катедрален храм през 1189 г. по време на филипополския епископ Константин Пантехи, по-късно и възникналият прилежащ манастир са разрушени от османските турци при завладяване на града през 1371 г. През 1844 г. църквата е отново съборена и брациговски майстори построяват на мястото й внушителна трикорабна псевдобазилика. През 1859 г. в пловдивския храм „Св. Богородица” е извършено първото богослужение на български език. След създаването на Българската екзархия през 1872 г. Пловдив посреща своя първи български владика – митрополит Панарет, отново в този храм.
Пловдивските възрожденски къщи и пловдивската архитектура през Възраждането представляват най-забележителният период в развитието на националната ни архитектура през вековете. Пловдив израства като най-голям град в българските земи и като значителен стопански център в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век. С укрепващото благосъстояние на населението в града се появява и т.нар. пловдивска къща, нов стил градско жилище, което претърпява своите два периода на развитие – несиметричен и симетричен.
Най-старите несиметрични къщи в Пловдив са от края на XVIII век. Отличават се с отворен чардак, който се поддържа от дървени колони и се подава над улицата или по-рядко над двора. Къщата се състои от две или три (рядко 4) стаи, разпределени на един или два етажа.
Симетричната пловдивска къща се появява през тридесетте години на XIX век и се характеризира с просторен представителен салон – хайет, около който се разполагат еднакви по брой и размери стаи. Освен симетричния план, характерни за този тип къща са богатата барокова украса на стените, както и традиционната резбарска украса на тавани, врати и долапи в стаите. Неотменни елементи са салон на приземния етаж, стълбище към горния етаж и просторна приемна срещу него. Жилищните помещения са разпределени около приемната.
Важен елемент от цялостния ансамбъл на Стария град е и широчината на уличките. Водещ принцип по онова време е да има достатъчно място, за да се разминат два коня с ездачите или две натоварени мулета. Релефът на Трихълмието също помага за общото впечатление.
Балабановата къща е построена в началото на XIX век от Хаджи Панайот Лампша – богат търговец и лихвар, родом от Пловдив. В края на столетието къщата става собственост на Христо Геров, племенник на възрожденеца Найден ГеровГЕРОВ, Найден (Найден Геров Хаджидобревич, псевдоним: Мушек) (1823–1900). Български писател, езиковед, фолклорист, учител, обществен деец. Учи в Русия, приема руско поданство. Подпомага българското националноосвободително движение. Реформира българските училища, бори се срещу гръкоманството. Един от пионерите на новобългарската поезия; революционно-патриотични и интимни стихотворения, първата новобългарска поема „Стоян и Рада” (1845). Езиковедски трудове – „Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски” (5 части).. В началото на ХХ век тя приема своя последен собственик – търговеца Лука Балабанов, чието име носи и до днес. Размерите на къщата са внушителни – тя е застроена на площ от 546 кв. м и обхваща обем от 4723 куб. м. Голямата входна порта откъм улицата и срещуположната й врата към двора водят към продълговат пруст с висок таван, около който са били стопанските и домакинските помещения. До горния етаж води вътрешна стълба, която въвежда в голям остъклен хайет с изглед към двора и улицата. Средната част на хайета е с богато украсен резбован таван, чийто център е с формата на слънце. Всичките четири стаи около хайета са с неповторим интериор, резбовани тавани, комбинирани с измазана и изписана дъгообразна средна част. Обзавеждането на стаите и салона е с реставрирани старинни мебели, тъкани и други вещи, демонстриращи вкуса и възможностите на богатите пловдивчани. Днес къщата се използва като културен център за изложби, театрални постановки, концерти, творчески и делови срещи. На първия етаж е представена постоянна експозиция на съвременна живопис. Вторият етаж е една от най-популярните камерни сцени на града.
Къщата на пловдивския търговец и чифликчия Степан Хиндлиян е построена през 1835–1840 г. и е най-богато украсената от запазените пловдивски възрожденски къщи. Представител е на характерната за ХІХ век симетрична пловдивска къща. Таваните са оцветени по ориенталски образец и са пищно орнаментирани, без повтарящи се мотиви. Снабдена е с хипокауст – устройство за затопляне на пода с топъл въздух. Изписвана е от чирпанските майстори Мока и Мавруди в продължение на шест месеца. В приземието е запазена уникална баня с куполи, сводове, ниши, мраморен под и курна с хубава чешма. Скрита стълба отвежда към втория етаж, който се отличава с много прозорци, богато рисувани стени, алафранги. Запазени в оригинал са пейзажи от Венеция, Александрия, Цариград, Лисабон. В големия хайет има мраморен фонтан, от който е текла розова вода, за да освежава въздуха и да създава настроение на гостите. До високия ограден зид към улицата е маазата – хранилище за ценности, здраво укрепено с тежки железни врати и дебели решетки на прозорците.
Скобелевата къща е възрожденска пловдивска къща, построена през 1860 г. от Костадин Кафтанджията, виден българин от Стара Загора. След Освобождението до смъртта си тук живее майката на ген. Михаил СкобелевСКОБЕЛЕВ, Михаил Дмитриевич (1843–1882). Руски генерал от пехотата, генерал-адютант. През Руско-турската освободителна война (1877-1878) се отличава като командир при първата и втората атака на Плевен и в боевете при Ловеч и Шейново. Има заслуги за военното възпитание на българските опълченци. – Олга Скобелева (1823–1880). Тя е известна със своята благотворителна дейност в помощ на пострадалото от турските военни действия българско население в Южна България по време на Априлското въстание и Освободителната война. Днес край Цариградското шосе е изграден мемориален парк в нейна чест. През 2003 г. в Скобелевата къща е уредена постоянна експозиция, посветена на творчеството на известния пловдивски художник Георги Божилов-Слона (1935–2001).
Къщата на богатия пловдивски търговец Димитър Георгиади е една от най-атрактивните възрожденски къщи в Стария град. Построена е от родопския майстор хаджи Георги Хаджийски през 1848 г. Днес в къщата се помещава експозицията „Възраждане” на пловдивския исторически музей. Добре запазена е както фасадата, така и богатата вътрешна архитектура. Особено интересен е вторият етаж, впечатляващ със строгата симетрия на елиптичния салон – хайет, около който са четирите стаи. Както хайетът, така и стаите имат оригинални резбарски разработки на таваните и богата декоративна живопис.
Къщата на Георги Мавриди е сред най-големите и най-красиви възрожденски симетрични къщи в Стария Пловдив. Неизвестен майстор е успял да се справи с трудностите на стръмния терен, заради който къщата има неправилни очертания на основите и приземието. Горните два етажа са изпълнени с класическа симетрия. През лятото на 1833 г. тук отсяда френският национален поет Алфонс дьо ЛамартинЛАМАРТИН (Lamartine) Алфонс дьо (1790-1869). Френски поет, публицист, историк и политик, член на Френската академия (1829). Министър на външните работи, Ламартин е с голямо влияние във Временното правителство по време на II република (1848). След 1849 се отказва от политическа кариера. Със стихосбирката "Поетически съзерцания" полага начало на френската романтическа лирика. Поеми - "Жослен", "Грациела". През 1833 на връщане от Ориента минава през България. Симпатиите си към българския народ изразява в пътеписа "Пътуване на Изток". по време на пътуването си из Ориента. Престоят му продължава три дни и оттогава домът се свързва с неговото име. Устроена е и експозиция в негова памет.
Къщата с аптека на д-р Сотир Антониади е неголяма двуетажна възрожденска сграда. Днес се заема от богата експозиция, посветена на историята на фармацията в Пловдив и Пловдивския край. Построена е през 1872 г. от д-р Сотир Антониади – един от първите дипломирани лекари преди Освобождението и виден представител на гръцката общност в Пловдив. Представлява масивна сграда с несиметрично разпределение, в чието приземие е била разположена аптеката, а горният етаж се ползвал като жилище. Таваните на къщата са измазани и богато декорирани с изписани розети и растителни орнаменти. През 1981 г. тук е открита единствената по рода си в България Музейна сбирка и възстановена старата пловдивска аптека, в която функционира щанд за продажба на съвременни лекарства.
Друг образец на симетричната пловдивска къща е домът на богатия карловски търговец Никола Недкович, построен през 1862–1863 г. Масивна дървена порта въвежда в уютен двор. Жилищният комплекс се състои от централна част, в която фамилията е живяла, пристройка – включваща кухня, перално помещение и слугински блок. Външната архитектура на къщата е строга и хармонична. Портикът е увенчан с делтовиден фронтон. Наред с изящните изписвания върху фасадата интерес представлява един от медальоните на портика. Тук в централна перспектива е изобразена къщата на Недкович – често срещан похват при възрожденските майстори. На първия етаж симетрично спрямо хайета са разположени четирите основни помещения – зелена (дамска) стая, червена (гостна), делова стая и трапезария. В дамската стая, наред с изящните предмети, се съхраняват и кутията за бижута, и раклата на дъщерята на Недкович. В семейната трапезария се намира един от малкото в пловдивските къщи вграден иконостас. Съществена част от декорацията на този етаж са изящните резбовани тавани, които според традицията във всяко помещение са неповторяеми. Централно трираменно стълбище води към втория етаж, които е завършен по-късно. Впечатляващ по своите размери е хайетът. Този етаж впечатлява с уникалните си мебели, които не са реставрирани, в гостната стил ампир (началото на ХІХ век) и кабинета в стил градски барок (края на ХІХ век). Особено възхищение будят внушителните по своите размери котленски килими, правени по поръчка за тази къща, както и изящни тъкани от копринен кенар.
В забележителната възрожденска къща на д-р Стоян ЧомаковЧОМАКОВ Стоян Иванов (1819-93). Български общественик, лекар, почетен член на БКД (1884). Един от дейците на църковно-националната борба. Пръв градски лекар в Пловдив (1848-60). Деец на Либералната партия в Източна Румелия. Член и подпредседател на Временното правителство след провъзгласяването на Съединението 1885. Министър на народното просвещение (1887). Народен представител в V и VI обикновено народно събрание. в Стария Пловдив се помещава постоянната експозиция, представляваща творчеството на големия български художник Златю Бояджиев (1903–1976). В постоянната експозиция са представени 73 произведения от двата му творчески периода. Д-р Стоян Чомаков е един от първите дипломирани лекари в Пловдив преди Освобождението и е известен с големия си принос в борбата за самостоятелна българска църква през Възраждането. Къщата е построена през 1860 г. като модерна за времето си масивна сграда с напълно симетричен план и фасади, оформени в духа на широко разпространения по онова време в Европа стил класицизъм. Вътрешната част е просторна, с хайети с дълбок холкер, трираменна стълба, елептичен таван, ризалет, увенчан с триъгълен фронтон, изписан с медальон и гирлянди. След Освобождението къщата е предоставена от наследниците за резиденция на българския цар Фердинанд.
В къщата на пловдивския търговец Аргир Коюмджиоглу се помещава Етнографският музей на Пловдив. Тази забележителна възрожденска къща е построена през 1847 г. от родопския майстор хаджи Георги Хаджийски. Домът обхваща 570 кв. м застроена площ и се състои от главна жилищна част и стопанска пристройка откъм южната й страна. Озелененият двор с мраморен шадраван и кладенец е заобиколен от висок ограден зид, чийто ъгъл на югозапад има малък наблюдателен еркер. Главната и богато украсена фасада е ориентирана към двора и градината, а входът е с издаден напред портик, предизвикан от подчертаното излизане в пространството на най-представителната част на дома – салона на втория етаж. Този бароков похват се съчетава умело с изящната крива на трите кобилично оформени фронтона, с богатото остъкляване и декоративно изписване на фасадата. От портика се влиза в салона на първия етаж, където отляво е трираменното стълбище, отвеждащо до горния етаж с централно разположения представителен салон на Къщата. Хайетът е с внушителните размери 18,5–11 м, а високият таван е богато украсен с резба и стенописи.
Пловдив впечатлява и със своите музеи, съхраняващи богатото минало на града.
Археологическият музей е създаден през 1882 г. като Народен музей на Източна Румелия. През 1928 г. музеят е настанен в сградата на пл. „Съединение”, построена през осемдесетте години на XIX век от видния пловдивски архитект Йосиф ШнитерШНИТЕР Йосиф (1852–1914). Български инженер, архитект и геодезист, от чешки произход. Идва в България след Освобождението 1878 и допринася за изграждането на Пловдив като модерен град. Доброволец в Руско-турската освободителна война 1877–78 и Сръбско-българската война 1885; взема участие в борбата за Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Градски инженер и началник на техническата служба в Пловдивската община. Проектира и строи много църкви, жилищни и обществени сгради. Автор на първия съвременен градоустройствен план на Пловдив (1891).. Музеят представлява най-голямата съкровищница на археологическото богатство на древна Тракия. Трите отдела – „Праистория”, „Античност” и „Средновековие”, съдържат ценни находки от старокаменната епоха (палеолит) до ранноосманския период в българската история (XV–XVI век). Сред експонатите от национално и световно значение са: разнообразна колекция от неолитна керамика и култова пластика, обредното огнище от Небеттепе, богато украсени тракийски доспехи, както и прочутото Панагюрско златно съкровище от края на IV век пр.Хр. От римската епоха (II–IV в.) са останали забележителен мраморен фриз с изображения на божества, покровители на здравето, богата монетна колекция, изящни подови мозайки, релефни украси от Античния стадион и от други забележителни сгради на Тримонциум.
Историческият музей на Пловдив е създаден през 1951 г. като научен и културен институт за събиране, опазване, научно изследване и популяризиране на историческите свидетелства за миналото на Пловдив и региона. Експозициите на музея са разположени в три различни сгради – паметници на културата. Пловдивският исторически музей е разделен на четири големи отдела, създадени през различни години и обединени през 1993 г.: Възраждане, Съединение на Княжество България с Източна Румелия 1885 г., Нова история; Къща-музей Христо Г. ДановДАНОВ , Христо Груев (27.VII.1828-11.XII. 1911). Виден възрожденски просветител, учител, книгоиздател и книжар, поставил началото на организираното българско книгопечатане. Роден в Клисура в семейството на абаджия. Първоначално учи в килийно училище в родния си град, а през 1841-1842 - в Панагюрското класно училище. Поради ранната смърт на баща си прекъсва образованието си, завръща се в Клисура и се занимава със занаятчийство. През 1847, подтикван от голямата си жажда за знания, отново постъпва в Панагюрското класно училище, а от 1848 до 1850 учи при Н. Геров в Копривщица. През 1850-1851 е учител в Стрелча, а през следващата учебна година - в Перущица. По време на Кримската война 1853-1856 е учител в Пловдив. През 1856 се премества в родния си град, където основава и първото класно училище. Тогава започва и неговата книгоиздателска дейност, на която се отдава изцяло след 1858. В Белград отпечатва "Старопланинче. Календар за 1856 високосна година..." През 1857 в съдружие с др. двама свои другари основава в Пловдив "Дружествена книговезница", която не много след това се превръща в книжарница. През 1867 са открити нейни клонове в Русе и Велес (дн. в Република Македония). През 1874 се сдобива и със собствена печатница във Виена.
Д. има големи заслуги за издаването на учебни помагала. Той преиздава в опростен вид взаимоучителните таблици на Неофит Рилски, редица учебници по различните предмети, застъпвани в българските училища, географски карти и пр. От 1869 до 1876 издава и "Летоструй или домашен календар".
След потушаването на Априлското въстание 1876 е хвърлен в Пловдивския затвор, където престоява три месеца. Освободен, напуска града и се отправя за Свищов. Тук престоява до края на Руско-турската освободителна война 1877-1878. След Освобождението пренася печатницата си от Виена в Пловдив и продължава книгоиздателската си дейност. Наред с учебните пособия, в нея отпечатва и в. "Марица" (1878-1885). Разгръщането на книгоиздателската дейност го подтиква през 1880 да основе клонове на книжарницата си в София, Лом и Русе. Д. се включва и в обществено-политическия живот на Източна Румелия. Избиран за депутат в Областното събрание, а от 1896 до 1899 е и кмет на Пловдив.
и Градска художествена галерия. Те проследяват историческото минало на пловдивския край от ранноосманския период (XV–XVI век) до наши дни.
Регионалният Етнографски музей е открит през 1917 г. Помещава се в къщата на пловдивския търговец Аргир Коюмджиоглу. Забележителната възрожденска къща е построена през 1847 г. от родопския майстор хаджи Георги Хаджийски Пловдив. Над 40-те хиляди предмета в хранилищата са разделени във фондовете: Селско стопанство, Занаяти, Тъкани и облекло, Мебели и интериор, Музикални инструменти и обреден реквизит, произведения на изобразителното изкуство. Оформени са Фототека, Научен архив и Библиотека. В последните години екипът на Етнографски музей – Пловдив, работи по преструктурирането на експозицията с акцент върху градската културна област. Проследено е развитието на селското стопанство, занаятите и търговията. Показано е богатото разнообразие на народната култура, облекло, тъкани, шевици, музика и танци, които най-добре характеризират двете основни етнографски групи, населяващи Пловдивския край – рупци и тракийци.
Природонаучният музей е открит през 1955 г. в старинната сграда на някогашната Пловдивска община, построена от известния архитект Йосиф Шнитер през 1880 г. Началото на музея се поставя от богатите колекции на бившия френски колеж „Св. Августин”. Днес музеят е един от най-значимите в страната, с богати сбирки в разделите Палеонтология, Минералогия, Ботаника. Няколко зали са посветени на животинския свят, а в приземието се намира най-големият сладководен аквариум в България с над 40 вида декоративни риби и някои земноводни. Особено ценна е сбирката от родопски минерали.
Има и няколко любопитни факта, свързани с града. Връх Пловдив, в Тангра планина на остров Ливингстън, Западна Антарктика, е висок 1040 м и е наречен на град Пловдив. 3860 Пловдив (1986 PM4) е името на малка планета (астероид) в Слънчевата система. Откриването на астероида е обявено на 8 август 1986 г. от ст.н.с. д-р Виолета Иванова и белгийския астроном Ерик Валтер Елст.




Полезна информация

Kъщата на Д-р Стоян Чомаков
Ул. „Съборна” 18
Тел. +359 32/ 63 53 08

Kъщата на Степан Хиндлиян
Ул. „Артин Гидиков” 4
Тел. +359 32/ 62 89 98

Балабановата къща
Намира се на ъглите между улиците
„4 януари”, „Д-р Стоилов” и „Антраник”
Тел. +359 32/ 62 70 82

Къщата на Никола Недкович

Ул. „Цанко Лавренов” 3
Тел. +359 32/ 62 62 16

Къщата на Димитър Георгиади
(Музей на Възраждането)
Ул. „Ц. Лавренов” 1
Тел. +359 32/ 22 33 50
отворен 9–12, 14–17 ч.,
почивни дни – понеделник и петък до обяд

Къщата на Аргир Куюмджиоглу
(Етнографски музей)
Тел. +359 32/ 22 56 56

Джумая джамия
отворена за посещения всеки ден от 6 до 19 ч.

Катедралната църква „Св. Богородица”
Ул. „Съборна” 6
Тел. +359 32/ 22 32 65

Археологически музей
Площад „Съединение” 1
Тел. +359 32/ 22 43 39

Музей за най-нова история
Ул. „Ангел Букурещлиев” 14
Тел. +359 32/ 22 20 14

Исторически музей-експозиция „Съединение на България”
Площад „Съединение”
Тел. +359 32/ 26 02 52,
раб. време 9–12, 13–15 ч.,
почивни дни – събота и неделя

Природонаучен музей
Ул. „Хр. Данов” 34
Тел. +359 32/ 22 66 63




Найден Геров

ГЕРОВ, Найден – роден в Копривщица на 23 февруари 1823 г. в семейството на килийния учител Геро Мушек (прототип на хаджи Генчо в Каравеловата повест „Българи от старо време”). До единайсетата си година Найден Геров учи в училището, което се намирало в тяхната къща. След това той отива в Пловдив, където продължава образованието си в гръцко училище. Няколко години по-късно, по настояване на Неофит Рилски, Геров заминава за Одеса при родолюбивия българин Христо Стойкович. Тук той завършва прочутия Ришельовски лицей и се запознава с Васил Априлов, Добри Чинтулов, Иван Богров, Никола Палаузов и други видни книжовници. Прави опит да продължи образованието си във Виена, но е принуден да се завърне в родната Копривщица. Тук той започва своята просветна дейност – отваря първото класно училище, прави първата в България учебна програма. През 1848 е поканен да ръководи гимназията в Пловдив.
През голяма част от живота си Найден Геров взима активно участие в борбата срещу фанариотското духовенство и публикува редица статии в периодичния печат в защита на българските национални интереси.
От 1857 г. Найден Геров е назначен за вицеконсул на Русия в Пловдив, което му дава по-голяма свобода да продължи просветната си дейност до Априлското въстание.
През Руско-турската освободителна война Найден Геров служи под руско командване. Впоследствие участва в териториалното устройство на България. За кратко е губернатор на Свищов, но след Берлинския договор се връща в Пловдив и се отдава на научната си работа и делото на своя живот – „Речник на блъгарский язик, с тлъкувание речити на блъгарски и русски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров”.




Васил Попович

ПОПОВИЧ, Васил – български писател, академик. Роден е на 18 октомври 1833 г. в Браила. От 1841 г. до 1848 г. учи последователно във влашко и българско училище в родния си град. По-късно завършва киевската Втора гимназия. От 1857 г. е студент в Киевския университет, но скоро му се налага да прекъсне образованието си. През 1861 г. завършва Московския университет, където редактира първия брой на „Братски труд” и прави първите си публикации. Същата година взима участие в издаването на „Дунавски лебед” в Белград. Малко по-късно се завръща в Браила, където сътрудничи на периодичния печат и участва в театралните представления на Войниковата трупа. През 1869 г. на учредителното събрание на Българското книжовно дружество е избран за дописен член. До началото на 70-те години публикува комедията „Наяве и насъне все то или списателски истерики” и статията „Нещо за новата картина на г. Н. Павлович „Аспарух”.
След пристигането си в България за кратко е учител в Пловдив, а по-късно – и във Военното училище в София. Избран за народен представител във Второто обикновено народно събрание през 1880 г., а три години по-късно става член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение.
В България публикува „За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарския език”, „Беше”, драмите – „Примерните родители срещу примерните си деца” и „Пролетариите или трай коньо за зелена трева”.
Умира в София на 7 август 1897 г.




Андрей Ляпчев

ЛЯПЧЕВ, Андрей (30 ноември 1866 – 8 ноември 1933). Роден в гр. Ресен, Македония. Учи гимназия в Битоля, Солун и Пловдив. Завършва финансови и стопански науки в Цюрих, Берлин и Париж. След завръщането си в България работи в Министерството на финансите. Участва активно в македонското освободително движение. Един от водачите на Демократическата партия. Народен представител в XIV (1908–1911), XVI–ХІХ (1913–1923) и XXI–ХХІІІ (1923–1934) обикновено народно събрание (ОНС). Водач на българската делегация, която подписва Солунското примирие на 29 септември 1918 г. През март 1923 г. заедно с другите министри от кабинета на Александър Малинов е подведен под отговорност от Държавния съд като един от виновниците за втората национална катастрофа. Участва в събора в Търново (септeмври 1922 г.), арестуван е и е хвърлен в затвора. Един от лидерите на Конституционния блок и активен борец против правителството на Александър Стамболийски. След военния преврат на 9 юни 1923 г. е освободен, участва в създаването на Демократическия сговор и става един от неговите лидери. Като председател на Министерския съвет (1926–1931) провежда по-гъвкава вътрешна политика, а външната насочва към сближаване със съглашенските сили и предимно с Великобритания. Улеснява достъпа на чуждестранния финансов капитал в България. Съдейства за включването на страната в „стабилизационния” план на Финансовия комитет при Обществото на народите, с чиято помощ на България са отпуснати Бежанският (1926) и Стабилизационният заем (1928). Един от основателите на Съюза на земеделските кооперации и на Съюза на популярните банки. След разцеплението на Демократическия сговор (1932) застава начело на крилото, което се противопоставя на фашистката програма на Александър Цанков. Умира в София.



























Панаирно градче Д-р Обрейко Обрейков Пловдив История Културен календар Места за посещение Полезна информация Найден Геров Васил Попович Андрей Ляпчев